Който контролира миналото, контролира бъдещето;
Който контролира настоящето, контролира и миналото.
Дж. Оруел[1]
Преди години по стечение на обстоятелствата бях на гости у приятел, който също имаше гост. Тя беше млада дама с нещо твърде хипарско[2] в себе си, с дете в ръце и леко пияна. Внезапно тя каза: „Хората са създадени свободни. Но обществото е измислило начини да ограничава тяхната свобода и независимост – чрез болници, психиатрии, затвори…”. За думите ѝ и за наличие на някакво по-дълбокото им съдържание може да се поспори, вероятно. Днес обаче, както ще стане ясно, това, което тя тогава каза, започна да придобива смисъл.
Свободата и робството
Тази тема е твърде популярна в българското общество, а освен това представлява сериозен национален комплекс в историята и народопсихологията ни. С това искам да почертая, че в лично качество аз не приемам разпространените политическите внушения, старателно тиражирани и поддържани от политици с ляв и русофилски политически уклон за наличие на „робска психика” у българите в наследство от столетията османско политическо господство над народа ни. Истината, помоему, е, че дори и да е имало подобни психически нагласи за шестдесет и шест години (1878 – 1944 г.), те са били преодолени до времето на Съветската окупация (1944 – 1947 г.). След това обаче – в периода 1944-1989 г. (тоталитарното политическо управление) – сред народа ни са внедрени допълнително робски разбирания, нагласи и състояния, които бих определил, че са в много по-значителна степен заробващи и ограничаващи българите от онези по време на Османското управление.
Ще разгледам нашумялата в последните месеци Истанбулска конвенция,[3] която разбуни духовете на българското общество, а и на ред други европейски общества. Ще направя кратък анализ на вложените в нея идеи, подтекст и виждания, които притесняват хората, чувствителни към свободата и независимостта си; ще се спра на някои от тях, които потвърждават опасенията за целенасочен и тенденциозен стремеж към ограничаване на човешката природа и вкарването ѝ в някои социално регламентирани рамки на мислене, виждания, настройки и нагласи, влизащи обаче в сериозни противоречия с етиката и християнството като цяло.
Много баби – хилаво бебе. Или – отслабващата човешка личност и нарастващата сила на администрацията
В годините около края на второто хилядолетие и началото на третото впечатление правят все по-сериозните опити от определени среди за още по-голяма намеса на държавната администрация в обществените дела, в социалните проблеми и разрешаването им, както и налагането на все повече властово регулирани механизми на контрол на отношения вътре в гражданското общество. От години будните християни алармират за опитите по ограничаване свободата на избор на гражданите. Най-драстичен от тях е този за натиска от страна на социални служби и служители върху родителите в семейството и намеса и контрол в отношенията им с децата. Визирам конкретни проблеми, така както те са налични в българското посттоталитарно общество (1989 – 2018 г.), макар те да се забелязват и в други европейските страни като цяло. Първият от тях е все по-налагащата се „ювенална юстиция“ (ювенално право) или твърде спорната идея за „правата на децата” като отделни, независими от родителите им и семейството субекти. Вторият е идеята за домашно образование, намираща все повече последователи в България. В същото време обаче, в една Германия, която би трябвало да е пример на демократичност и цивилизованост, подобна практика, разпространена в Америка и по други места в света, тотално е отречена, да не кажем забранена. Третата и все по-разпространяваща се идея е тази за хомосексуализма, транссексуализма, правото на отношение към своя пол, различно от физически обусловените му характеристики и особености. А като капак на всичко това е все по-сериозното настояване за „право за еднополови бракове” и все по-честото отричане и обезсмисляне на семейството и тоталното му изключване от обществото като изобщо някаква нужда или смисленост – дискредитиране на цялостната идея за законно, административно обусловения брак.
За всички тези проблеми вече усилено се коментира от години, радетелите за тях все повече налагат и изискват приемане на закони и подзаконови разпоредби, които да са в интерес на различната сексуална ориентация, еднополовите гей бракове, транссексуалността – смяната на пола – и дори подлагане под съмнение на цялата идея и същност на брака и любовта като естествено случващи се между мъж и жена (хора от различен пол), с естествена сексуална ориентация, и на потомството (децата) като плод от любовта единствено на мъж и жена. За дискредитиране на тази естествена практика, последният писък на противоестествената човешка гей настройка е опитът да се докаже, че дете може да се създаде едва ли не вследствие усилията на повече от двама, вече дори и на… трима родители едновременно!
Успоредно с всичко това се правят опити за дискредитиране и отричане и на редица културни практики и традиции, за които споменатите хора са решили, че пречат на техните виждания за света, както ще посоча по-долу. А това посяга към редица културни елементи и идентичности, запазили се през вековете и характеризиращи националния и културен облик на народите – тяхното минало и история изобщо.
В резултат от всичко това се получава една подобна множествена намеса в правата и самоопределението на хората; в правата на родителите да отглеждат децата си по свой начин, да ги възпитават и образоват така, както те са решили, както и стимулиране на децата от най-ранна възраст да нямат ясна полова ориентация, а да си измислят някаква друга, различна от общоприетата.
Споменатите куриозни случаи съвсем естествено попадат под основателната критика и недоволства от страна от вярващите в Бога (основно християни), а и от тези, които може и да не са вярващи, но добре съзнават капаните пред съвременните граждански общества на ЕС, но твърдо следват християнските принципи.
„Подводни камъни” в Истанбулската декларация
Който се е интересувал от областта на правото и законността, непременно е забелязал, че то е нож с две остриета. От една страна, е ясно, че трябва да има категоричен и ясен законов регламент, както и равнопоставеност, без дискриминация или поставяне някому в неравноправно положение. От друга страна, тази идея – за правото и неговото отстояване, попаднала в недобросъвестни ръце (концентрация на власт и корупция), би могла да бъде употребена за създаване на хаос, несправедливост и нарушение на човешките права, свободи и обществени отношения.
Иначе няма никакъв проблем да бъде прието нещо ново, положително, което да е градивно и да води до прогрес, щом е добро, смислено и полезно за хората и обществото като цяло. По същия начин човешка отговорност е да се пази свободата и да бъдат защитавани личното достойнство, здраве и собственост на хората, но не и за сметка на нарушаване и отнемане на чуждите права, свобода и културни придобивки.
В този смисъл, има няколко параграфа в самата Истанбулска декларация, които будят недоумение и създават ред притеснения.
Например, в чл. 3 прави впечатление определението за пол: „Социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете…”. Тук християните няма как да не възразят остро, защото тяхно виждане е, че не обществото е сметнало и определило дадени роли за жените и мъжете, а те са природообусловени и по-скоро богоустановени, съобразно техните полови характеристики. А още по-притеснително е, че по този начин и чрез подобен дебат се поставят под съмнение и направо се отричат от страна на някаква власт и администрация ред исторически и културни практики, установени с векове и дори хилядолетия сред народите.
Чл. 12 – Общи положения – направо атакува всякакъв тип традиционни наслоявания и обичаи, които дадена култура или народ са изградили. Не беше чак толкова отдавна, когато се появиха големи протести срещу Българския народен обичай „тричане”, въпреки че животните, обект на него, не страдаха по никакъв начин, но в очите на чуждестранни зрители с определена чувствителност, непривикнали на такъв тип зрелища, това създаде напрежение и те веднага сигнализираха европейски институции с искане да бъде забранен.[4]
Към всичко това да прибавим, че в отделните култури и традиции – в танците, песните, отношенията – са създадени някакъв тип социални роли: жената – слаба, мъжът – силен, агресивен, и всички те са въз основа на определени стереотипи съобразно въпросната култура. И сега какво? За да бъде спазен параграфът, тези традиции трябва ли да бъдат изкоренявани, както се говори в конвенцията в този случай, за да се успокои нечия чиновническа съвест? Ако наистина бъдат изкоренени, то тогава се слага кръст над цели обичаи и културни исторически практики, културни пластове и пр., още повече, че много може да се поспори колко „зло” и колко негативни последици носят те в себе си. В същия член се говори и за „овластяване на жените”, което може да повдигне въпроса: а досега те не са ли имали някакви властови позиции в обществото, службата и работата? А ако се има предвид даден народ или култура, който има проблеми точно с това, то тогава би следвало те изрично да бъдат упоменавани, а не над всички да бъдат налагани някакви мерки, без значение, че те самите не влизат в категорията на нарушителите.
Чл. 30 подчертава правата на жените да искат обезщетение. Но ако хората в тази страна или на територията на ЕС са равни или равнопоставени пред закона, то автоматически следва да имат обезщетение, и изниква въпросът защо това да бъде включвано в официален параграф на подобна конвенция?
Чл. 31 специално разглежда родителското право и третира родителите априори като криминални престъпници!
Чл. 35 повдига също озадачаващ въпрос. Обектът на насилие би следвало да получи държавно обезщетение по силата на криминалното право, а не по нареждане на някаква всеобща конвенция. От което може да се запитаме защо тази конвенция поставя себе си над местното правораздавателно законодателство и предприема действия, с които сякаш поставя себе си над всички останали, на които да нарежда и с които да се разпорежда?
Чл. 40 касае всякакви форми на сексуално насилие, включително и словесни. Днес вече е известно, че това също е нож с две остриета. Достатъчно е жени да твърдят, че са обект на словесно сексуално насилие или натиск, за да започне процедура по съдебно определение за поведението на тези, които са им говорили, даже и това да не е така. По време на социализма в България беше приет точно подобен спорен закон. Ако мъж обещаеше на жена да се ожени за нея, но не го направеше, започваха да го третират като човек, който е извършил административно нарушение.
Да отидем и по-далеч. В сферата на интимните отношения много често може да съществува игровият елемент – поемане на различни роли[5] само с привидни форми на грубост, бруталност и насилие. А това може да допада и на двамата сексуални партньори. И в този случай ли те трябва да попаднат под ударите въпросния „документ”?
Това са само част от проблемите, които непредубеденият читател може да съзре в текста на въпросната спорна „конвенция”.
„Виновникът”
По авторско виждане същият въпрос може да бъде отнесен и към времето на тоталитарно политическо управление на БКП в България (1944 – 1989 г.), а и за цялостния срив и разруха в посттоталитарното общество на България след 1989 г. – края на тоталитарното комунистическо управление, когато във властта продължават да бъдат същият тип хора, довели до краха на държавата по време на социализма. И така, Кой е виновникът за всички тези проблеми?
Филмът „Бразилия”, 1985, реж. Тери Гилиъм, по романа на Джордж Оруел „1984”.
В знаменития филм класика, антиутопия, на режисьора Тери Гилиъм – „Бразилия”, 1985 г., създаден по сценарий на Джордж Оруел (книгата „1984”),[6] има един точно такъв символен художествен образ на виновника. Или това е персонифицираното зло, което неумолимо преследва главния герой и хората във филма, което е като постоянна златна нишка из цялото действие и сякаш смачква ипобеждава всичко живо по пътя си. Чисто художествено, този образ се появява във филма в моменти, в които главният герой Сам Лоури изпада в нещо като изстъпление и сякаш му се отварят духовните очи; той започва като в приказка да вижда дълбоката същност на нещата, с които се сблъсква и които преживява. Естествено, всичко е художествено оформено, чрез гения на режисьора Т. Гилиъм. Въпросният „виновник” или „Той” е изобразен като японски самурай, облечен от горе до долу с доспехи и въоръжен с дълга японска пика в ръце; с ръкавици, чорапи под джапанките и напълно скрито лице, което сякаш подчертава отсъствието на каквато и да било човешка същност. Дори очите му не се виждат. Лицето му е закрито или по-скоро няма лице, а вместо него – маска; огромен великан, който на моменти преследва главния герой и се сблъсква с него. В редките случаи, в които главният герой, също под форма на супергерой, се сблъсква с него, победата е спорна, а понякога той сякаш побеждава въпросното „чудовище”. Но това определено е олицетворение на мечтите на героя да се справи с врага и предизвикателствата, които той открива пред себе си.
И така, злият супергерой, врагът в случая е безличната, но и многолика, многопластова и всевластна администрация – бюрократичната система.
Бюрокрацията в тоталитарната система
По време на социализма в България именно тя беше въпросният зъл гений, сякаш непобедим, оцеляващ при всякакви положения – стоглава ламя, зад която надничаше високомерното хладно бездушие на некомпетентността и безотговорността на апаратчиците. Може би най-характерната ѝ особеност е липсата на каквато и да било етическа мотивация, креативност или смислени творчески решения на проблемите, които съществуват. Но има причини за това. Бюрокрацията е предназначена да запазва статуквото, не да го променя. Статуквото бива променяно от личности – смели, инициативни и волеви политици и държавници, творчески и градивни водачи, носещи прогрес и съзидателни промени в обществото. Проблемът обаче идва, когато бюрокрацията се сдобие с неограничена власт. Тогава тя започва да не допуска до властта кадърни, активни, действени хора, които работят за промяната. Барикадира се със защитни механизми и става практически неразрушима. Всъщност точно този е проблемът на посттоталитарна България: огромно число привилегировани и защитени от закона бюрократи, с неограничени възможности за произвол и безотговорност.
В този смисъл „Той”, разбира се, не може да бъде определен като конкретна личност или каквато и да било самостоятелна човешка фигура. Което не означава, че не може да носи персонална отговорност. Напротив, в лично качество смятам, че хората – овластени или не – трябва да отговарят за своите действия или бездействия, довели до определени вреди, поражения и загуби за хората. Става дума за инцидентните нарушения в закона, които по време на социализма се превръщат в принцип на държавно и политическо управление – беззаконието, несправедливостта и политическата корупция. Още по-точно казано, това е определен тип човешка характерност; комплект настройки и нагласи, които принуждават хората да постъпват по един или друг начин. „Той” е метафора, символ или по-скоро събирателен образ за съсловие, общност или даден елит. В този смисъл, „Той” са всъщност „Те”. Но кои „Те”?!
Точно такъв проблем е илюстриран и във филма „Бразилия” с персонифицирания злодей-самурай – бюрокрацията. Тя е безличен, добре смазан и работещ механизъм; системата, която мачка и в крайна сметка поробва и унищожава хората.
„Врагът” в този случай или нещо като заключение
Нека сумирам казаното дотук. Как точно правя връзка с (пост)тоталитарната бюрократична машина на България, със „самурайското чудовище” в „Бразилия” и накрая с Истанбулската конвенция? Евроатлантическите ценности са явно нещо добро. Чудесно е и че България е член на ЕС и НАТО. Всичко това обаче има и свои тъмни страни. Като човек, живял по време на социалистическия тоталитаризъм в България, не е трудно да открия и да направя доволно много на брой ясни паралели с управлението на комунистите в България някога и това на увеличаващата се бюрократична администрация на ЕС и все по-нарастващото ѝ овластяване, с поставяне под неин контрол на народите и културите в европейския, постоянно разширяващ се Запад. Не само това, но обект на нейната атака все по-често стават и изконни християнски ценности, достойнства и добродетелни придобивки, като семейството и полът, ясно определен природно от Всевишния, чиято еманация са полово диференцираните роли на мъжа и жената, така както са се изградили те исторически в християнското общество. Чрез нея организации и съсловия постепенно си извоюват право да контролират, да се намесват и да се налагат във вътрешните отношения на семейството – възпитание, образование, полово самоопределение. А това бива оправдано единствено и само със спорадичните случаи на престъпления и нарушения. Чрез тях хора с проблеми в сексуалната си ориентация, които би следвало да са изключение, започват да се третират като общоприет и естествен принцип, едва ли не като по-нормален от природните полови характеристики, които болшинството хора имат по рождение.
Аз бих нарекъл всичко това „всяване на преднамерен хаос” и целенасочена деструкция, започваща от семейството, смятано от хилядолетия като основна социална клетка, изграждаща народа и държавата. А над всичко това се разпорежда „Той” – всевластният чиновник с почти неограничени прерогативи и власт, без наличие непременно на психологическа компетентност, образование и нужните етически ценностни разбирания, но който може да се разпорежда над семействата – родители и деца; понякога дори да ги разделя – съпруг от съпруга, стига да реши, че това е необходимо; понякога да отнема най-ценното за едно семейство – потомството и децата им, каквито случаи вече доволно са налице в и България, и в страни от ЕС като цяло. И на всичко отгоре над него няма орган или институция, който да санкционира дейността му или да контролира него самия, действията и поведението му, защото дейността му не може да бъде разглеждана от съда, тъй като той е приет в някаква степен за нормална властова даденост и фактор, за когото се счита предварително, че е прав и не подлежи на критика или съдебно преследване. Той сякаш се намира извън тройната структура на модерната демокрация, формирана от разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Създава се впечатление, че той не принадлежи към нито една от трите и сякаш е независим от тях! Още по-парадоксалното е, че такъв служител, администратор, би могъл да е и безбрачен – млад човек без никакъв опит в семейните отношения, но с власт да се разпорежда над семействата. Ако към всичко това прибавим и неговата евентуална хомосексуална ориентация, по начало отричаща и атакуваща изконното семейство изобщо като нещо добро и необходимо, тревожното безредие и съзнание за катастрофичност става пълно. И тук няма как да не си спомним известния роман „Войната се завръща”,[7] чието заглавие в настоящия случай бих перифразирал като „Робството се завръща”. Защото всичко, описано дотук, извънредно много започва да прилича тъкмо на примера по-горе с тотално овластената всесилна бюрокрация от времето на печално известния и провалил се тоталитарен социализъм, много успешно пресъздаден и изобразен във въпросната антиутопия – филмът на режисьора Т. Гилиъм „Бразилия”,[8] създаден по пророческия роман на Джордж Оруел „1984”.
Всички права запазени © 2018. Препечатвания и препубликации само с разрешение: editor@center-religiousfreedom.com
Д-р Велислав Алтънове учен-изследовател в секция „Антролопогия на словесните традиции” в Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей (ИЕФЕМ) към БАН. Направленията, в които работи, са български евангелизъм, политическа и културна етногенеза, сценична и игрова антропология. Преподава по християнска етика, междуцърковни отношения, история на източното православие и др. във Висшия евангелски богословски институт (ВЕБИ). Някои негови публикации са: Протестантските ъндърграунд общества на тинчевистите. Religious Revitalization among Bulgarians during and after the Communist time, Фундаментализъм и толерантност в България след края на Студената война, Европейски печатни Библии, разпространени през ХVІІІ и ХІХ в. по българските земи. Деконструиране и реконструиране на местата за поклонение при българските протестанти в София.[1] 25 пророчески цитата от Джордж Оруел. „Списание 8”. 26.09.2014. Източник: https://www.spisanie8.bg/новини/история/2891-25-пророчески-цитата-от-джордж-оруел.html (Последно посещение 23.04.2018).
[2] Правя алюзия с известното „Хипи” движение – субкултура в света, която има своите проявления и в България, макар в собствено характерен стил. Девизът на тези хора е: „Ние се раждаме уморени и живеем, за да си починем. Умираме мъртви”. Те са за свободната любов и живот, съобразно с природата, и се обявяват срещу всякакви бариери, ограничения и форми на живот, зададени и контролирани от властимащите в обществото. Юрий Вълковски. Хипи културата в България. Или за рижият човек на Д. Хармс. Литературен форум, бр. 34 (475)/23.10-29.10.2001. Източник: http://www.slovo.bg/old/litforum/134/yuvalk.htm (Последно посещение 23.04.2018).
[3] Ето го пълния тест на Истанбулската конвенция. „24 часа”. 24.01.2018. Източник https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6679109 (Последно посещение 23.04.2018).
[4] Тричането на кучета е местен ритуал, заради който чужденци ни обявиха за варвари и примитивни изроди.0 6.03.2011. Източник
https://www.facebook.com/notes/заедно-срещу-насилието-над-животните/тричането-на-кучета-е-местен-ритуал-заради-който-чужденци-ни-обявиха-за-варвари-/186547734 (Последно посещение 23.04.2018).
[5] Хьойзинха, Йохан. 2000: Хомо луденс. «Захари Стоянов», София. с. 199.
[6] Brazil/Бразилия (1985). Кинофен. Източник http://kinofen.net/filmi/drami/1301-brazil-brazilia-1985.html (Последно посещение 23.04.2018).
[7] Подзи, Анри. 2008: Войната се завръща. „Колибри”. София.
[8] Когато се появи в България през 1986 г., въпросният филм изуми публиката и спечели огромен успех. Коментарът на моя позната още по онова време беше: „Този филм всъщност показва какво е положението у нас, тук…”. С времето самият Т. Гилиъм е бил учуден защо неговият филм бива така добре приет в някогашна социалистическа Източна Европа, като самият той нито добре ги е познавал, нито е целял точно тях да изобрази. Просто е следвал тенденции в самите западни общества, на които ставаме свидетели днес. (Разговор със С., 1966, жена, средно образование, София).
