През 1932 година излиза романът на Олдъс Хъксли „Прекрасният нов свят”, чието действие се развива в далечното бъдеще. Сюжетът описва човечеството през 26-ти век като силно развил се колектив от безчувствени хора, които през годините на своето историческо развитие са овладели технологията за изкуствено възпроизвеждане, а евгениката и хипнопедията (обучението или внушението по време на сън) са основни техни средства в изграждането на едно мирно и подредено общество. „Прекрасният нов свят” е изграден, но на изключително висока цена – човекът се е разделил с много голяма част от това, което е естествено за него. Той не може да твори и да се наслаждава на творчеството, не може да изпитва чувства и е лишен най-вече от възможността да расте в истинско семейство – семейство с мама и татко.
„Утопиите изглеждат много по-осъществими, отколкото се смяташе някога. Сега ние сме изправени пред друг тревожен въпрос: как да избегнем окончателното им осъществяване?… Животът крачи към утопиите.” Тези думи на известния руски религиозен философ Николай Александрович Бердяев (1874 – 1948 г.) са от сборника статии „Новото средновековие“, издаден в Берлин през 1924 г. Написани са от него в контекста на вече случилата се в собствената му страна кървава пролетарска революция. Този знаменит мислител знае от личен опит какви са последиците от една безбожна идеология, която гледа на човека просто като на средство за изграждане на „прекрасния нов свят”.
Интересен е фактът, че ние, хората, които нито живеем в 26-ти век, нито пък сме живели в първата четвърт на 20-ти век, сякаш отново се изправяме пред угрозата нечии утопични намерения да оформят обществото по образ и подобие на строителите на „прекрасния нов свят”. Разбира се, за да бъдат достигнати постиженията на бъдещите земляни от 26-ти век, за които пише Хъксли, човек трябва да извърви своя път, но днес смело можем да заявим, че пътят вече е преполовен. Краят се вижда, а сме едва в началото на третото хилядолетие.
И все пак, има и някои трудности, които трябва да бъдат премахнати. Няколко препятствия. Само няколко пречки, една от които е традиционното семейство. И държавниците утописти решават, че ще се справят с въпросната трудност с последователна антисемейна политика. И с будещо възхищение постоянство започват да внушават, че държавата по право има крайната дума при отглеждането на децата, защото по-добре от родителите може да се грижи за бъдещите строители на новия свят.
Дали казаното дотук звучи наивно и абсурдно? Не мисля. Като доказателство нека приложим един пресен пример. След автомобилна катастрофа българското семейство Славови, живеещо в Хамбург, се сблъсква със зловеща ситуация по повод нуждата да потърси лекарска помощ за 7-месечното им бебе. В крайна сметка, вместо да получи професионална медицинска грижа, детето им е отнето от германската агенция за закрила на детето. Причината за този пореден варварски акт на социални служби на европейска страна към българи е, че лекарите са се усъмнили, че детето е тормозено в семейството.
В официално изявление на германския съд в окръг Хамбург, излъчено в централните новини на BTV на 13.01.2019 г., се заявява следното: „Според информацията от болницата има ясни сигнали, че съществува родителска небрежност. Безопасността на детето е най-важна и наша задача е да го защитим”. По пътя си към изграждане на „прекрасният нов свят” и под претекст, че са загрижени за най-добрия интерес на детето, германските власти го отнемат от майка му и баща му. Към днешна дата става ясно, че предстои развитие по този частен случай, само дето не става ясно дали той наистина е частен, или е част от глобалната социална политика на градящите „прекрасния нов свят”.
Такова нещо в България никога няма да се случи. Поне така обещава социалната министърка г-жа Деница Сачева, която твърди, че социалните служби не отнемат деца, а ги връщат. Разбира се, едно такова твърдение оставя всеки средно интелигентен човек в лека форма на мисловна безтегловност, докато прави усилие да разсъждава за това откъде ги връщат, ако преди това не са ги отнели. Но не остава време за вредни размисли… Защото министърката Сачева, използвайки тактиката „атаката е най-добрата защита“, заплашва с преследване всички недобросъвестни граждани, които имат притеснения или подлагат на съмнение високите морално-волеви качества на служителите на българските отдели за закрила на детето.
И все пак, нали сме по балкански недоверчиви, на фона на бруталния акт на отвличане на 7-месечно бебе от германската държавна агенция за закрила на детето, не можем да не се запитаме трябва ли ние, българските родители, да се притесняваме, че подобни позорни действия ще станат редовна практика и у нас с предстоящото влизане в сила на Закона за социалните услуги? Като мама, татко, баба, дядо трябва ли да се тревожим, че сме наблюдавани от загрижената държава и че децата ни в крайна сметка са в постоянна опасност от отвличане от българските колеги на германските чиновници от „Закрила на детето“?
А може би трябва да се доверим на мъжката дума на Сачева, че това няма да стане у нас? Може би службите за закрила на детето в България са по-различни от тези в Германия? Може би българските социални служители биха действали различно в подобна ситуация, ако от това зависи да останат на хубавата си държавна службичка? Българските социални работници може би са по-морални или по-благоразположени към семейството от германските си колеги? Може би… А може би не. Извинете, г-жо Сачева, но искрено се съмнявам, а не мисля, че съм единствен, че сте по-различни от германските си колеги.
При положение че изповядвате същата идеология, според която държавата изпълнява функциите на всемогъщ загрижен родител, който знае по-добре от родните мама и татко кое е по-добре за детето и е готов да отнема деца при най-малки съмнения, вие и вашите войни от отделите „Закрила на детето” в България ще продължите да играете челна роля в изграждането на „прекрасния нов свят” и ще постоянствате в това да отнемате деца, а не да ги връщате.
И понеже не искам да завърша с тази мрачна прогноза, обръщам внимание на продължението на думите на известния руски религиозен философ от сборника статии „Новото средновековие“, които се надявам да прозвучат като малка утеха за тези, които не желаят да участват в изграждането на утопичния „прекрасен нов свят”: „И може би започва нов век, когато интелигенцията и образованите хора ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към едно неутопично общество, не така съвършено, но по-свободно” – Николай Бердяев.
