Но ако пастор Александър Тодоров, познат като Сашо Хлебаря, е бил заловен поради доста пошлия му подход към етичните и законови ограничения за „продажба” на политическа съвест, то определено стремежът на евангелските църковни организации да участват в политическия процес, с цел влияние върху светската власт не е добра идея. Въпросът, който стои, е дали в този опит за политическо влияние църквата и християните влияят на политиката (за да я направят по-честна, по-отворена, по-насочена към служене, а не към доминиране над хората) или играчи като Сашо Хлебаря ползват светската политика, за да си купят влияние в църквата, продавайки гласовете на пасомите си.
Да обясним. Александър Тодоров има влияние в ромските църкви в Самоков. Когато имаш влияние над хора, ти си техен ръководител. Напоследък придобилата гражданственост дума е „лидер”. Тъй като съвременната политика изисква да имаш множества зад себе си, Сашо решава, че може да влияе и в избора на светска власт. Но защо да дава нещо безплатно (тоест влиянието си сред ромите-евангелисти), като може да го продаде? А и защо да не го продаде, след като ромите са бедни и имат нужда от пари? Макар и тези пари да са цената на тяхната политическа съвест.
Мога да бъда обвинен, че защитавам тезата църквата да страни от политиката, но това не е така. Напротив, църквата има легитимно и дори критично важно място в обществото. Ето защо и хората, които ходят на църква, би трябвало активно да се включат в обществения дебат, включително и в политическия такъв. Но обсъжданият тук злополучен пасторски пример не е моделът, който визирам за
„участие на християните в политиката”.
На първо място, Сашо Хлебарят, е олицетворение на обърнатия подход на отношенията църква-държава в посткомунистическия период. Вместо църквата да влияе на обществените процеси с пророческото си виждане за Божиите стандарти и християнската етика, държавата, все още под формата на посткомунистическо изчадие на атеистичния тоталитаризъм, с някои демократични характеристики, влияе на начина на мислене и дейност на църквата. (В този случай говорим за евангелистката църква.)
Защо Сашо вкарва политиката в църквата, като продава нещо, което всъщност не може да продаде – политическата съвест на хората? По една проста причина. Като евангелски ръководител, той е навикнал да не зачита личната съвест и вярата на хората, пасомите, за които би следвало да душегрижителства. Едно възможно обяснение е, че себепредставата на Божия служител очевидно е еволюирала от служител на Бога и респективно – на хората, към наместник, който владее умовете, волята и политическия избор на простолюдието.
Търговията в храма за този пастор очевидно е начин на мислене и начин на служене. Подобен манталитет обаче не само не е осъждан от вярващите, а на практика те го подкрепят (говорим за подопечните вярващи на изобличения пастор). Ако имаше истинска обратна връзка относно търговския нюх на пастора …, то нямаше да се стигне до положение, в което невярващата телевизия да учи на морал и праведност духовния водач.
Но фактите са разстърсващи – ето цитат от чисто меркантилното изопачаване на библейски текстове, което Сашо е приел да сподели с църквата, с цел да реализира политическо влияние и парична печалба (цитирани в новинарския сайт Дневник):
“В неделя сме на избори и Бог ще ни посочи правилния път, правилната партия, която ще ни даде по-добър живот. Радвайте се, вече знаем за кого да гласуваме! Гласувайте за нашата нова партия и ще ви се помогне! Дайте гласа си и ще ви се даде!”
Можем да обвиним журналистите в склоняване към престъпление. Но толкова лесно ли е да бъде съблазнен един вярващ християнски водач? Всъщност всяко едно падение е постепенен процес, а не внезапна катастрофа. Фактът, че пастор Тодоров е местен общински съветник от коалиция ДПС-Евророма, където ДПС е точно същата партия на етническо-религиозна основа, защитаваща интересите на българските турци, и оттук недалечна на исляма, вече е красноречив за качеството на житейските избори на християнския(?) пастор.
Християнството е вяра, която освобождава личността във вечен и временен план. Вярващият е отговорен вече не пред страстите си и свободен да греши, но е отговорен пред Бог и неговия стандарт. Когато обаче пасторът възприема своето служение и влиянието, което има над хората, като най-важното на света, и започне да възприема ръководната си роля като по-важна от тази на Спасителя, тогава съвсем естествено е той да счете, че съвестта на хората принадлежи на него, а не на Господ Исус Христос.
На второ място, не бива да пренебрегваме етническия произход и подход на този евангелистки пастор. Циганската култура има своите основополагащи характеристики, които в много случаи биват осветени и променени от влиянието на Библията и вярата в Бога. Но за нерадост много често се случва така, че културата е тази, които модифицира библейското послание, за да стане то удобно на културно обособените вярващи.
Тоест вместо Бог да променя ромите, ромите нагаждат Божието откровение според своите навици.
За отбелязване е, че този феномен на нагаждане на Библейското учение не е само ромски патент. Такава е човешката природа, и в най-ретроградни и в най-напреднали общества този проблем винаги е стоял пред църквата. Разбира се ромският манталитет, поставен в християнски евангелистки условия и непроменен от библейската етика, не е извинение за поведението на Сашо Хлебаря. Ще отбележим, че подаването на оставка е правилна постъпка. Но дори от този принципно разумен акт, който би трябвало да е акт на покаяние, Сашо вади дивиденти. Фактът, че насърчава себе си колко „мъжки” е постъпил с оставката в същото време говори именно за неотменното присъствие на това, което наричаме „ромски манталитет” – огромно самочувствие, често непокрито с нужния морален и умствен „багаж”.
Защо пастор Александър се е решил да продаде нещо на практика непродаваемо (как можеш да продадеш нещо, което не е твое!?) – политическия вот на други хора? Отговорът е двузначен. На първо място, защото Сашо счита, че той е собственик на съвестта и вярата на тези хора. Той е убеден, че има такова влияние над тях, че е толкова завладяващ и харизматичен, че каквото им каже, те това ще направят. Той е техният Месия.
На второ място виждаме силата на мамона в мотивацията и действията на пастора. Парите са власт и влияние. И ако аз имам влияние над душите и умовете на пасомите, а ти го искаш за твоите политически цели, това ще ти струва пари! Разбира се, увъртанията на пастора, че парите били за благото на бедните роми, е сълзлива история за заблуда на противника. Ако го беше грижа за благото на ромите, пасторът щеше да проповядва Божието слово и да ги учи на етика, честност и морал, а не чрез неетични и дори престъпни действия да използва немотията им за свои цели. Разбира се, някой веднага би казал – толкова обича пасомите си, че е готов и престъпление да извърши, само те да се облагодетелстват! Ние сме вярващи разбира се, но точно на подобна мотивация за себеоблагодетелстване няма как да повярваме.
Примерът на пастор Тодоров не бива да е стандартът, за който се сещаме, когато говорим за участие на християните в политиката. За съжаление, мнозина църковни водачи,
дори да не са продали гласовете на пасомите си
за пари, имат подобен манталитет на този на Сашо Хлебаря – „ние притежаваме душите на хората, защото се „грижим” за тях, колко му е да им кажем как да гласуват”. Ако тази моя констатация е истинна дори само донякъде, то връзката между
църковно лидерство и политически тоталитаризъм не е много далечна.
Църквата, християните, са сол и светлина на света; стандарт за морал и етика. Но ако светлината им е тъмнина, то каква ще е тъмнината им? И ако солта е безсолна, кому е нужна такава в и без друго блудкавият политически свят на антигерои в българската политическа сцена?
Мнозина вярващи днес твърдят, в унисон с остатъчното мислене от тоталитарния атеизъм, че християнството не трябвало да участва в политиката. Опасността била да не се размие евангелието, което е абсурден аргумент. Как може да се размие нещо, което е стандартът за всичко друго? Защо Бог да няма територия в политическия процес, при положение, че от Него произхожда всичко, цялата вселена, човекът и дори концепцията за власт и управление? (Разбира се, никой не може да ограничи влиянието на Бог в политическия процес, въпросът е по-скоро за персоналното участие на християните в него). Защо безконтролният егоизъм и престъпната себичност да бъдат оставени да владеят над народа, а не хора, които държат на принципа на Христос „прави на другите така, както сам искаш на теб да правят”? Нима църквата няма пророческа роля в управлението? Или трябва да се съгласим тя да бъде само благотворителна организация, която да запълва дупките на държавните „социални грижи”?
Един от отговорите лежи в инцидента с пастора от Самоков. Той доказва, че някои пастори, които не са премислили добре значението на библейското учение на Христос за връзката и разликата между Бог и кесар, имат за цел по-скоро да вкарат политиката в църквата, отколкото да влияят на политиката с християнското послание.
Докато християните не осъзнаят тази грешна посока на мислене, инциденти като описания тук ще изобилстват в ежедневието на хората, чийто призив е да просвещават другите с доброто и с евангелието, включително и в политиката. Това, което спасява донякъде положението, е, че НТВ не може да прати репортери със скрити камери навсякъде, където църковното лидерство има нужда от дисциплиниране относно търговията с политическо влияние в Божия храм.
Правата запазени © 2014. Препечатване само с изрично разрешение.
За такова пишетe на editor@center-religiousfreeom.com
Адв. д-р Виктор Костов е председател на ХРП, издател на сайта Свобода за всеки и правозащитник адвокат на редица евангелски пастори в дела в защита на свободата на вярата, съвестта и традиционното семейство.
Мисля, че вярата, църквата и политиката са три съвсем различни неща… и тази статия още повече го потвърждава.