Правото на смяна на вярата, прозелитизъм и междуконфесионални отношения. Правен и богословски поглед

Адв. д-р Виктор Костов
„Свобода за всеки“

Вярата в Бога е личен избор на човешката съвест, поне така е прието да се мисли в политическите и демократични правозащитни кръгове, наследили просвещенския стремеж към зачитане на личните, индивидуални права и човешко достойнство. Но този избор често е обект на яростни дебати и влияния от външни фактори в обществото – култура, политика, родословие, традиция и др. В настоящото изложение ще се спрем на правните, богословски и практични аспекти на обръщането към вярата и напускането на предходния светоглед.


Някои правни положения

Eвропейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), част от българското вътрешно право, изрично допуска смяната на вярата от една в друга като част от свободата на религия (вероизповедние) и свободата на съвестта.

ЧЛЕН 9 Свобода на мисълта, съвестта и религията
1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали. 2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите (подчертаването мое).

Видно е че правото на свобода на мисълта, съвестта и религията включва правото всеки да променя своите убеждения и религия. Подобен е текстът на член 18 от Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ):

Член 18 Bсеки човек има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва правото да смени религията или убежденията си, както и свободата да изповядва религията или убежденията си, индивидуално или колективно, публично или частно, чрез обучение, обреди, богослужение и ритуали.

Виждаме, че текстовете на ЕКПЧ и ВДПЧ са почти идентични, като това са едни от най-влиятелните международни документи, на които се основава правото на свободата на вероизповедание, или религия, както е обявено в текстовете, като това право е отразено и в други международноправни документи, засягащи човешките права.

В Конституцията на България (КРБ) не се предвижда изрично точно правото на смяна на религията (или вероизповеданието, какъвто е терминът, употребен от българския конституционен законодател). В същото време тази свобода се извежда от разпоредбите, които уреждат въпроса за вероизповеданията и свободата на убежденията:  „Вероизповеданията са свободни (чл. 13, ал. 1); Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними (чл. 37, ал. 1)“. В тази връзка е и чл. 38 от КРБ: „Никой не може да бъде преследван или ограничаван в правата си поради своите убеждения“, като гарантирането на защита срещу преследване или ограничаване на правата поради убеждения следва да се счита, че включва и случаите на смяна на последните.

Смяната на убежденията, възгледите, светогледната позиция често се вижда като заплаха за установената  политическа система, която почива на религиозни или подобни светогледни устои

Правото на свобода на смяна на убежденията, включително и верските, се налага да бъде гарантирано законово и политически (от властта), защото без него няма лична свобода, лична свободна съвест. Или по-скоро – не съществува външна, правна гаранция за свободното упражняване на свободната съвест. Конституционния съд на Българя правилно е отбелязал в едно свое ранно решение от 1992 г. че „свободата на съвестта е ненакърнима“ – тоест дори при външен натиск съвестта на човека може да устои и да запази своята независимост и личността – своите убеждения: „В конституционното право е общоприето, че свободата на съвестта съставлява сфера, която по своята същност не познава никаква правна санкция. А приобщаването на човека към едно или друго вероизповедание зависи от интимно убеждение, върху което държавата дори ако поиска, не би имала възможност да упражни материално въздействие.“[1]

Смяната на убежденията, възгледите, светогледната позиция често се възприема като заплаха за установената политическа система, която почива на религиозни или подобни светогледни устои (комунистически атеизъм, ислям, държавно установена църква, неолиберален етатизъм и др.). Тази смяна нерядко се третира като неморална публична дейност и се нарича „прозелитизъм“ – термин, натоварен преди всичко с негативно значение. В същото време такъв поглед изцяло противоречи на основно право, и елемент от по-широкото право на религия и вяра, и то е смяната на верските убеждения.


Същественост на конфесионалните различия

Безспорен факт е, че ако се отнеме правото на дадена религия или конфесия да агитира за правотата на своите догми, то тя престава да бъде обособена конфесия. Тя остава затворена общност, обречена на забвение и свиване. Способите на прозелитизъм са различни с оглед убежденията и доктрината на дадената религиозна конфесия, както и с оглед конкретните исторически, политически (властови) и обществени условия.

Например ислямът е характерен, в много отношения, с това, че търси световно доминиране. Това е доктринален и исторически факт. Християнството също е вяра, която е универсалистка, и посланието на Христос и Неговите ученици трябва да достигне до целия свят и до всички. Великото поръчение на Исус Христос в Матей 28:16-20 е „отидете и научете всички народи на Моите заповеди, Моето учение и ги кръщавайте в името на Отца (Бащата), Сина и Св. Дух“. Историческите изражения на тези две трансцедентни учения, дадени за пример, християнство и ислям, подлежат на контекстуална оценка, но като цяло не може да се отрече глобалната визия и в двата случая.

Комунистическият атеизъм, от друга страна, макар и да не е вяра в Бога, е фанатичното изражение на вяра в хуманистични постулати, че човекът е бог, като целта отново е да се завземе целият свят с подобен светоглед. Съвременната теория, особено популярна преди няколко месеца, че целият свят трябва да бъде ваксиниран, която прозира от думите и действията на влиятелни личности и държавни служители, не е кой знае колко по-различна идеологическа и верска постановка, търсеща последователи и имаща за цел глобално доминиране.

Безспорно, в това отношение – разпространението на собствената вяра или смяната на същата – всички религиозни и хуманистични светогледни системи са конкуренти. Всяка настоява, че тя е истинската. Когато има сблъсък на няколко „истини“, стои въпросът възможно ли е те да съществуват като „паралелни истини“, ако техните убеждения са различни и в крайна сметка противопоставящи се? Разбира се, истината е само една. Затова всяка система ще настоява, че тя е истинската, а другите фалшиви, когато се стигне до този най-важен въпрос.

Следващият въпрос е доколко е възможно съвместно съществуване на конкуренти светогледни системи. Ако ще се говори за диалог между конфесиите, тоест между различните религиозни и светогледни учения и системи: защо е необходим такъв диалог и на каква основа може да се води, ако всяка конфесия следва да запази своята уникалност?


Възприеманата нужда от междуконфесионален диалог

Много войни в историята са плод на религиозни и светогледни различия. Така междуконфесионалният диалог може да има за цел да предотврати насилие на религиозна основа. В същото време стои въпросът доколко този междурелигиозен диалог няма да се цели в обезличаването на съответната конфесия, като заради диалога и мира задължи конфесиите да не прозелитират и да не прогласяват своите идеи и убеждения дори с мирни средства?

Въпросът опира в случая, свежда се, до напрежението между личните права, достойнство и автономност на човека, от една страна, и живота му в общност, в която той има освен личностна и общностна идентичност, от друга.

Кой и какво трябва да бъде защитено в посоченото твърдяно противопоставяне? Личното право или изискването на общността за социален конформизъм?

Проблемът за прозелитизма, агитацията, привличането на последователи или евангелизацията освен междуконфесионален проблем е и въпрос на междуличностни отношения

В общ план доскоро либералните западни демокрации бяха в полза на индивидуалните човешки права. Другата крайност са ислямските и източните общества, където принадлежността към обществото и наложените норми има превес над личните права и свободи. По средата са източноправославните народи с посткомунистическа история и тяхната култура със смесица от двата режима на третиране на въпроса – лични права, пропити с влиянието на западната либерална демокрация, и източния комунистически, донякъде и православен (изключващ друговерството) задължителен конформизъм.

Така проблемът за прозелитизма, агитацията, привличането на последователи, или както се казва в протестантските среди – евангелизацията, освен междуконфесионален проблем е и междуличностен проблем. Не можем да говорим за диалог между конфесиите, без да отчитаме, че в действителност той протича между хора и личности. Тези личности персонифицират, дават облик на абстрактната „конфесия“ или светогледна „система“. Преминаването от една вяра в друга, което почти винаги означава от един обществен кръг в друг, от един кръг на приятели, близки и влияние в друг, не е само общностен проблем, както го виждат поддръжниците на общностния конформизъм. Той е съпроводен и от личен избор, който често се превръща и в лична драма.

В някои конкретни съвременни случаи промяната във вярата и светогледа струва връзката с роднините и води до физическо и душевно страдание под гнева на разочарованите роднини. Така е в случая на Башир Сенгендо от Кения, който е бил бивш имам.[2] Тъй като се е обърнал към християнството, бива подлъган и нападнат физически от членове на семейството си.[3] Подобен е казусът с 43-годишния Чарлз Камя от Уганда, който, отивайки на събития за апологетика на християнството на открито, бива нападнат и пребит в колата си от шестима крайно настроени мюсюлмани, с цел да го приведат при Аллах, евентуално и погубвайки живота му. В Ирландия учител бива арестуван за това, че не желае да използва трансджендърни местоимения, основавайки се на християнската си вяра.[4]

Това са само два примера от Източна Африка и Европа, в които християни са преследвани под една или друга форма заради вярата. Но преследване заради вярата има в различни части на света. Диалогът, ако можем така да го наречем, в тези части отсъства, налице е физическа или друга силова разправа с друговереца заради убежденията му. В нашите условия нямаме такава крайна форма на нетърпимост между вярващите, но доколко един диалог между представители на различните вероизповедания е в състояние да реши различията в богословско отношение и да обедини религиите?

Антиевангелски обществени настроения през ранните 90 години на миналия век

Един пример за подобен еднопластов подход бе масовата истерия срещу сектите през 1990 – 1994 г. По това време много евангелистки проповедници и мисионери навлязоха в страната поради новонастъпилата политическа и религиозна свобода след падането комунизма. Много млади хора последваха Христос и се присъединиха към евангелската християнска общност. Родителите на младите хора, обърнали се към християнството, поставящо на преден план практичното четене и прилагане на Библията и Христовото учение, организираха борба срещу „сектите“, като за такива бяха представяни протестантските църкви. Сякаш децата на тези „загрижени родители“ не бяха вече възрастни, които могат да взимат самостоятелни духовни решения по съвест и свое лично убеждение. Освен майчината грижа, която иска детето ѝ да остане вечно привързано към майката и нейните навици и разбирания, налице е правото и достойнството на личността (пословичното, вече възрастно „дете“) да направи собствен духовен и личен избор, включително ако това коства и скъсване с досегашната общност и връзки.

Христос се спира в учението си изрично на проблема с цената, която трябва да платят Неговите последователи. Преценката на тази цена неизбежно съпътства християнския избор – противопоставяне на досегашните авторитети и общност, които не зачитат Христос, и избор на вяра и начин на живот, които предполагат нов, различен светоглед и нова среда.

„Майка моя и братя мои са тия, които слушат Божието слово и го изпълняват“.[5]

„Казвам ви, че не дойдох да донеса мир, а меч… отсега нататък враговете ви ще бъдат домашните ви …“[6]

Много семейства са най-силния фактор на натиск срещу обръщенци към вяра в Христос. Тези семейства са мотивирани от традиции и религиозни практики, които нямат нищо общо с християнството, или членовете им са инстинктивно и несъзнателно негови врагове, най-вече поради невежество или поради зле построени и нечестни аргументи. Разбира се, част от ограничаването на личния избор идва от обществения натиск върху близкия кръг на човека, избрал да вярва в Христос. В този момент на натиск се намира и личният избор дали да следва учението Му въпреки социалната цена, която трябва да плати, или да се откаже. Независимо от правната рамка и възможности в личен, духовен и вечен смисъл, изборът на човека да остане верен на Христос е решаващ за неговото спасение. В този избор личната духовна връзка с Бога, и произтичащото спасение, са решаващи, колкото и правната рамка и обществените настроения да имат значение.

В един от случаите по-горе от Източна Африка, репортажът сочи, че конституцията на Кения предвижда свобода на религията и правото личността да сменя вярата и убежденията си. Очевидно правната рамка и диалогът на по-високо ниво не предопределя изцяло междуличностните и междурелигиозни разминавания, които могат да стигнат и до сблъсък и физическо насилие. Конституционните права и свободи остават само пожелание на хартия, ако няма воля у хората и властите да ги зачитат.


Лична и духовна същност на обръщането с вяра към Господ Исус Христос

Животът, споменахме, няма само социално изражение. Той има дълбоко лична, духовна и душевна същност. Вярата в Христос у дадена личност не е просто резултат на конформизъм с външния натиск от обществените нагласи, въпреки че често това може и да е така. Истинската вяра е въпрос на духовно новорождение, тя е осъзнато, логически мотивирано, но и мистично, лично и вътрешно преживяване – „Вятърът духа, гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа.“[7] Външният конформизъм може да изглежда приемливо, но всъщност вътрешното състояние на съвестта и душата на човека да са в пълно несъгласие с обществено наложения светоглед.

Тук следва да открием различието между библейското християнство и всички  останали „религии“. Външният ритуал, външното спазване на приети норми – обществени и религиозни – не ползва нищо. Във всяка религия ритуалът е важен, защото с него се цели умилостивяване на божеството, постигане на духовно съвършенство, общо казано. В християнството най-важно е приемането на спасението и Спасителя чрез вяра, която е вътре в човека, в неговия ум, сърце и воля. Богослужението е резултат, но и цел именно в посока насърчаване на вярата, на сърдечната и лична връзка с Бога.

Тоест възможно е формиране на светоглед и вяра чрез участие в християнската общност, но животворящият елемент е духовен, невидим, трансцедентен, дълбоко личен и вътрешен за човека. Тази сила, увереност в невидимото, а не в несъществуващото, както отбелязва  А. У. Тоузър,[8] е приоритетна за формирането на общността на вярващите християни. Приложеният натиск отвън може да постигне някакво ниво на покорство към общоприетото, но вътрешното състояние остава непроменено.

Така прозелитизмът, преминаването от една вяра в друга, и в случая, говорейки за библейския християнски модел на новорождение в духа, чрез вяра в Господ Исус Христос, не може да се възприема само като конфесионална претенция към една или друга личност. Личността на човека не следва да бъде религиозно и светогледно мотивирана само и единствено отвън навътре, което е вид ограбване на свободата и натиск в посока духовно ограничение и робство. Тоест тук си се родил, само на това са те учили, не ти е нужно друго, те знаят най-доброто за теб и затова трябва да се съобразяваш само с това, което ти се налага отвън. Точно обратното, вътрешната и лична същност на вярата е тази, която трябва да бъде зачетена, ако ще бъде зачетена свободата, достойнството и уникалността на всеки човек и правото му да търси истината. Самата истина, ако погледнем нещата от другата страна, не се притеснява от конкуренция именно защото истината няма такава. Основно естествено, а и извечно право на човека е да търси Истината и да устоява в Нея, когато я открие.

Правната защита на конверсията и нейното действие в зависимост от духовното

Обикновено се налага да се създават правила и закони за положения, които са застрашени или не се спазват. Именно затова от правна гледна точка съществуват и основни права и разпоредби на най-високо ниво, които защитават свободата  на религията, съвестта, включително и правото на смяната на дадени убеждения с други. Законът, както беше упоменато по-горе, се явява напомняне на това задължение,  а именно – спазване на индивидуалната свобода.

Така законът защитава правото на смяна на религията както за реципиента, така и за този, който прозелитира, тоест – който убеждава другия да си смени вярата. Тази концепция е типична за класическия либерализъм, наследен от Просвещението и хуманизма на Западната цивилизация, в който правата на личността и на индивида имат голямо значение при формиране на обществените ценности. Това положение произтича от влиянието на християнството и презумпцията, че човек не е само формация в резултат на външни фактори и среда, а и вечна душа, която в търсенията си може да надскочи това, което средата предлага.

Но всяка конфесия, поради претенцията си за истинност, ще търси да ограничи свободата на личността да търси истината и Бога извън рамките, определени вече от същата тази конфесия. В противен случай рискува да се претопи безлично в нещо друго. Естествено, присъства факторът на мултирелигиозно съвместно съществуване, в което няколко верски системи са обединени в едно, и това обединение е безпроблемно; но това всъщност не е диалог, то е отказ и от двете системи, образуването на някаква нова и запазването само привидно на съвместимостта и уникалността на отделните, но вече обединени конфесии. Пример може да бъде бракът между посветена християнка и посветен мюсюлманин. В името на хармонията или единият се отказва от вярата и светогледа си и следва тези на другия, или и двамата, всеки от своята, в името на съпружеското единство и любов. Но доколко такова единство и любов са възможни в тази ситуация?

Това ни връща към основния въпрос: ако запазването на уникалността на дадена верска религиозна система е важно, то по кой въпрос може да има диалог, след като търсене, представяне и разпространение на истината е претенцията на всяка една религиозна конфесия?

Гарантирането на вътрешната свобода на духовно търсене е необходимият, солиден правен механизъм, който обезпечава в обществен и правен план духовните търсения на личността като най-важни и възвишени за живота на човека

Най-естественият и елементарен отговор е диалогът да се води на ниво да се уговаря мирно съвместно съществуване на общностите, които са в досег една с друга, без да се прибягва до насилие, и при зачитане на правото на всеки, който търси истината, а бъде свободен да я намери в другата общност, когато тя се намира вън от неговата собствена. Разбираме, че това е трудно постижимо тогава, когато в центъра на „диалога“ са фундаментални и отнасящи към трансцедентното вярвания. Божи Син ли е Исус Христос, или само  пророк? Дори ако включим атеистичната и агностичната „общности“, има ли Бог, или не? В крайна сметка оказва се, че целият смисъл на съществуване на така наречените конфесии, включително на невярващите, е да се привлекат други хора. Именно защото нашето убеждение е вярно и е истинно. А тези други хора винаги ще имат някаква история, някакъв различен произход и опитности. Така винаги, ако конфесията иска да печели последователи, тя ще влиза в конфликт с интересите на други общности, които също искат да печелят последователи. Тази е причината за напрежение, а в най-лошите случаи – за религиозни войни (или подбудени от атеизъм).

Следва да посочим и друг факт. Не всички религиозни системи са мисионерски ориентирани, някои са по-пасивни и само етнически пригодени – будизъм, шинтоизъм, източно православие. Но истинските религии са триумфалистични, доминиращи и целят спасение (или завладяване) на целия свят, на всички хора. Възможно ли е тогава повече от едно спасение, особено ако в методите си, във формулировката си и начините си на изпълнение тези спасения се различават?

Така изниква и подвъпрос на въпроса на каква основа ще се води диалог между конфесиите: може ли да се преговаря по отношение на различните „спасения“? Има ли повече от един път към Бога и съответно към Истината? Така поставен, въпросът сякаш звучи абсурдно. Но точно толкова абсурдно е положението, което изисква поставянето и отговора на този въпрос. Как е възможно система на знание, откровение, култура, традиция, трансцедентно и духовно възприятие, която се отнася към най-дълбоката същност на човешкия живот и човешкото същество, към избавлението му от пороците, нещастието, злото, небивалиците, болестите и смъртта (защото това е спасението), да влиза в диалог и да преговаря по отношение на спасението, което предлага?

Псевдорелигиозни глобалистични нюанси в междурелигиозен диалог на ООН

Подобен нонсенс – истина, която не държи да е истинска, е възможен единствено и само в умовете на бюрократи в една тоталитарна система. Такива, които нито разбират от религия, нито считат, че човек има нужда от спасение, освен това, предлагано от ООН. За такива бюрократи диалогът е нещо като разумно средство за овладяване на страстите на ненужно вдълбали се в назадничави доктрини и възприятия групи, които имат нужда да бъдат просветени, че не религията спасява човека, а науката. И вън от иронията, точно такова е отношението на хуманистичните функционери от ООН, ЕС и подобните на тях организации, инфилтрирани от идеите на мизантропи, че само централизираното управление на човечеството може да го вразуми и да го направи насила щастливо и да го обедини под фанфарите на световната бюрокрация. А религиите пречат, ако се различават. Затова трябва да ги обединим, като естествено започнем с диалог, обвинявайки ги в разделение и в това че са… различни.

С това изпъква ролята на хуманистичните проправителствени и проатеистични организации, която замества ролята на Всемогъщия Бог и в името на световния мир с любяща ръка прави всичко възможно да вразуми дребнавите и непослушни религиозни общности. Затова, когато ООН призове за междуконфесионален диалог, следва да имаме предвид, че в същността си това е снизходително, за да не кажем презрително, отношение към дълбоките вярвания и духовната истина, която човек винаги е търсил и е намерил, или ако се е заблудил в различните верски системи на поклонение, които е изградил. Така диалогът, погледнат от този ъгъл, винаги предизвиква немалка доза подозрение за мотивите на инициаторите му, които мотиви лежат извън съответната конфесия. (Защото кой последовател на истината ще иска да води диалог с конкуренцията и в полза на какво? Той или би прозелитирал, за да разшири влиянието на истината на своята религия, или просто би съществувал в блажен покой, който му предоставя неговото вярване.)

Така стоят нещата, ако дефинираме диалога като „водене на разговор“, за да се постигне световен мир. Видяно през призмата на ООН, това съвсем естествено означава, че световният мир е по-важен от конфесиите и религиозните вярвания на хората.

Нищо не е по-далеч от истината. Мирът на планетата не е по-ценен от спасението на човешката душа. Ако цитираме Христос, който казва: „Какво го ползва човек, ако спечели целият свят, но изгуби в крайна сметка душата си?“ В този фундаментален въпрос виждаме и се връщаме към най-важния аспект на правото да сменяш вярата си – какво те ползва, ако всички около теб вярват, че живеят в истината, но ти си убеден, че има по-добър Път, и го търсиш и го намираш.

Друг проблемен елемент с „междуконфесионалния диалог за мир“ е изкуственото му политическо звучене и дневен ред. Някак диалогът цели преговори, в които всяка религия прави „разумния компромис“ да се откаже от част от своите „религиозни крайности“, за да спечели общото благо и бъдещето на човечеството.

Мисиологически християнски поглед върху междурелигиозния диалог

В учението на Христос целта е спасение и привличане към любовта на Бога, която е разпознаваема и сред последователите на Господа. Спасението е прошка на греховете, нова идентичност, чрез умиване от греховете чрез пролятата кръв от Исус на кръста. Любов, която е достъпна за всеки, който се покае от греховете си, като чуе добрата новина за спасение чрез вярата в Христос, и любов, която е заповядано от Бога не само да бъде живяна, но и проповядвана по целия свят, като наградата е мир с Бога и вечен живот за всеки, който вярва.

В учението на Христос целта е спасение и привличане към любовта на Бога

От краткото сравнение ни става ясно, че диалог не е точната дума за срещане на тези два свята – този на ООН и опита по човешки да спре омразата и войните, за сметка на личната свобода и правото на духовно търсене, от една страна, и от друга, този на Божието царство – отчасти видимо днес, но със сигурност предстоящо скоро, с второто идване на Христос. Грандиозната картина на мисията на църквата, на тези древни апостоли и днешните им последователи, които имат заповед да проповядват на всички народи и  да ги кръщават и да „ги научат да се покоряват на всичко, що Господ е заповядал“, защото Той е с тях до края на века (Мт. 28:16-20).

В тази велика мисия всяка душа има нужда от спасение, защото тъне в грехове, за които няма прошка, освен чрез вяра в Исус Христос. Проблемът на човечеството не е липсата на световен мир или климатичните промени или пренаселването, а отделянето от истинния Бог. За връщане към Истината и спасението диалогът е неподходящ формат за комуникация.

Така от богословска и мисиологическа[9] християнска гледна точка диалогът с другия не е въпрос на верски компромис, а на любезното отношение, което дава дължимото уважение на всеки човек, имайки предвид колко са важни искрените убеждения на хората за тяхната идентичност. В същото време от християнска гледна точка този диалог има за цел по-скоро да деконструира разбирането на човека (не на групата, религията или конфесията!), че е обвързан със старата си светогледна система, че няма нужда от спасение или че няма такова и да го насочи най-малкото към това да разпознае, че има избор, но и задължение да търси и да избере Истината.

Така диалогът между конфесиите според ООН и други политически организации има съвсем различен формат, цел и духовен заряд от диалога между хората, които търсят спасението и вечния живот, и тези, които са го намерили и им го предлагат.


Заключение

Човешкото съществуване е предопределено от търсенето на спасение от болестите, смъртта и злото. Това спасение не е възможно чрез политическо обединение на религиите. То е възможно само при постигане на мир с Бога, който има важно лично, душевно, духовно и трансцедентно значение. Диалогът между християнската вяра и другите конфесии добива смисъл, и то само доколкото е насочен към политически и обществени проблеми, които не засягат сърцевината на християнското учение. Но доколкото целта на Великото поръчение и на християнските мисионери и служители е възстановяване на личната връзка с Бога, която е възможна единствено чрез покаяние от мъртви дела и вяра в Спасителя Исус Христос, диалогът се изчерпва с представяне на тази основна мисия на църквата – спасението на човешката душа чрез Истината.

Целта на християнството, а по този повод и на всяка друга светогледна система, е спечелването на последователи поради същността на тази система, че тя предоставя търсеното спасение. Подобна задача е неизпълнима без едно учение да бъде признато за истинно и доминиращо, което в едно свободно общество, уважаващо вътрешното състояние и съвестта на личността, минава през свободата тази личност да смени своите убеждения относно това кой е Бог, какво е абсолютната истина и какво е спасението – вечно и временно, започващо тук на земята и продължаващо във вечността.

С правното гарантиране на свободата на личността не само да вярва и да практикува религиозните си убеждения, но и да ги смени, съгласно възприятието на обективната истина и вътрешното си убеждение по съвест, обществото е достигнало до правно-философското и публично признание, че такава абсолютна истина и Божественото откровение съществуват, те са достижими и от изключително значение за едно справедливо и свободно общество. Така истината се доказва сама от себе си. Именно за тази вътрешна свобода и нейното гарантиране е нужен солиден правен механизъм, който да гарантира в обществен и правен план духовните търсения на личността като най-важни и възвишени за живота на човека. Разбира се, без тези гаранции в темпорален, светски план истината за откровението за Бога и спасението няма да се промени, тя просто ще срещне неразбиране и съпротива, и в много случаи, за съжаление – религиозно преследване. Това преследване е описано в Новия Завет и за разлика от неприемливата му физиономия в името на съвременната справедливост и демократични правни гаранции е и знак за вярност към Личността и делото на Христос, за което има и вечна награда за мъченика. С оглед на така описаният контекст, междуконфесионалният диалог има смисъл само доколкото не цели привеждането на всички религиозни и светогледни убеждения под шапката на политическа местна и международна инициатива с цел неутрализиране на различията. По-скоро такъв диалог, ако целта му е гарантиране на човешкото достойнство, е именно правна и политическа гаранция, че смяната на вярата на отделната личност няма да доведе негативни последици за нея. Но разбира се, това е възможно само в общества, организации и разговори, където Златното правило на Господ Исус Христос „прави на другите както искаш на теб да правят“ се прилага с убеждение и на практика. Именно Златното правило е в основата на мисионерското поръчение на Христос Неговото име и Неговото царство да бъдат проповядвани на всички народи до Второто Му пришествие и окончателното установяване на Неговото вечно и справедливо управление.


Виктор Костов е издател и гл. редактор на “Свобода за всеки”. Презентация по горната тема бе представена от автора на онлайн конференция, проведена през февруари 2022 г. по темата за междуконфесионалния диалог, организирана от “Свобода за всеки”, Пловдивски университет и Инициатива на ООН за обединени религии.


Бележки

[1] Решение № 5 на Конституционния съд от 11 юни 1992. Конституционно дело № 11 от 1992 г. за тълкуване на разпоредбите на чл. 13 ал. 1 и 2, и чл. 37 от Конституцията във връзка с прилагането на Закона за изповеданията. Достъп на 2.2.2022 г. на адрес: https://sabranie.com/reshenie-n5-konstitutsionen-sud-11-06-1992/.

[2] Former Mosque Leader in Uganda Beaten for Faith in Christ. Morning Star News, Jan 24, 2022. https://morningstarnews.org/2022/01/former-mosque-leader-in-uganda-beaten-for-faith-in-christ/

[3] Christian Apologist Beaten Unconscious in Kampala, Uganda. Muslim extremists tried to kill him prior to debate, he says. Morning Star News, Feb. 2, 2022.

[4] Farberov, S. New Your Post. Irish teacher suspended from school, jailed over transgender pronouns flap. https://nypost.com/2022/09/06/teacher-enoch-burke-jailed-over-trans-pronouns-flap/ Вж. също: https://www.msn.com/en-ie/news/world/enoch-burke-to-remain-in-prison-after-failing-to-secure-order-that-would-have-ended-suspension/ar-AA11PJ6O

[5] Ев. от Лука 8:21.

[6] Ев. от Матей 10:34-36.

[7] Ев. от Йоан 3:8.

[8] Известен американски протестантски пастор и автор от средата на 20-ти век.

[9] Мисиологията е дисциплина за изучаване на християнската световна мисия, като включва в себе си елементи от различни други науки – антропология, богословие, социология, история, в някои случаи и право, както и изучаване на културата и контекста, в които се провежда мисията. Б. м.

Сподели:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Подобни постове