Празни църкви и пълни зали

Групи и движения в католическата църква и тяхното място в един постмодерен свят

В Европа същестуват две държави, в които Католическата Църква продължава да има значимо влияние в обществото – това са Италия и Полша. Макар и по-малко засегнати от секуларизма, в тези държави текат процеси, които ще доведат до радикална промяна в културния и религиозен живот и  в отношението на обществото към Църквата. Пример за това са протестите в Полша срещу закона, забраняващ аборта.[1] От друга страна, макар и по-малко засегнати от скандалите, свързани с педофилията, те неминуемо поставят сериозни въпроси към практикуващите и идентифициращите се като католици италианци и поляци. Въпросът, който си задавам, е как тази промяна се отразява на ниво енория и въобще какво е бъдещето на Църквата в тези страни?

Както в православна България, така и в тези държави Католическата църква създадава идентитета на италианеца и на поляка. Църквата обединява поляците и италианците, които живеят далече от родината си, но дали това да създаде национален идентитет е основната функция на Църквата? Отговорът, разбира се, е отрицателен. Работа на Църквата е да създаде християнски идентитет, който да устои на вълната от различни атеистични и антицърковни  течения,  които я заливат отвсякъде – пресата, интернет, училище. От друга страна, новите поколения католици не искат да бъдат осмивани и подигравани от техните връстници за своя странен и архаичен морал. Те не само са атакувани отвън, но са и разочаровани от скандалите, свързани със свещениците и църковната йерархия, и от двуличния морал на своите родители, които често са  практикуващи невярващи. За създаване на християнски идентитет трябва или да имаш положителен опит в самото семейство, където вяра и живот не се разминават, или твоя избор да бъде подкрепен от жива и вървяща към обръщане общност. Именно по тази причина Светият престол подкрепя католическите движения, появили се след Втория Ватикански събор, защото те гарантират създаването на християнски идентитет и следването на католическия морал. Както в античноста, така и сега, това, което успява да създаде един солиден християнски идентитет, е катехуменатът[2] – методът, който ранната църква използва за въвеждането във вярата. Този инструмент е толкова ефикасен, че някои от изследователите смятат, че именно  той е причината за победата на християнската вяра.

В днешно време античният катехуменат е неприложим, защото целта му е била да преведе езичниците политеисти към вярата в Бога на Израил, проявен в Исус Христос. Именно поради тези причини особено място сред католическите движения трябва да отредим на неокатехуменалния път, като, за разлика от древния катехуменат, създаден за предхристиянска среда, неокатехуменатът е създаден за постхристиянска среда и целта му е да създаде идентитет именно в тази среда. Кико, инициаторът на неокатехумената, описва днешните процеси в обществото като десакрализация, дехристиянизация и криза на вярата. Десакрализация – с възхода на технологията съвременият човек се емаципира от религията, но и губи чуството за сакралност в своя живот, дехристиянизация – разминаване между живот и вяра и криза на вярата – липса на знаци на любов и единство в християнската общност. Така неокатехуменатът отговаря на тези процеси, като създава малки общности, в които постепенно сe създава общение и се формира вяра. Специфика се дължи на харизмата на Кико[3] – основателя на пътя, етапността на пътя и специфичната му библейска ориентираност, но най-специфичното е, че пътят е християнска инициация, тоест едно дълго пътуване във вярата, основано на литургия, слово и общност.

Неокатехуменатът (чл. 8 на статута)[4] се състои от начален катехизис и от Път, които е разделен на три степени на християнската инициация: предкатехуменат, катехуменат и избиране. В една енория неокатекуменатът се развива по следния начин. Енорийският свещеник (в съгласие с отговорниците за организирането на пасторала в енорията) поканва екип от пътуващи катехисти, които  са станали служители на благовестието въз основа на Кол. 1:23 и Еф. 3:7. Това обикновенно са едно семейство, свещеник и семинарист. Започва се един процес на пътуване във вярата, който за няколко години преминава през 6 етапа.[5]

            1. В началото се канят някои членове от енорията и техните познати и приятели, за да вземат участие в керигматичното възвестяване, в което център е спасението, което действа във Възкресението на Христос: „Христос, умирайки за нас, осъществява смъртта на стария човек със своите грехове, и ни възкресява в едно ново сътворение във вярата, осъществявайки общение с Бог и с братята, включвайки и любовта  към неприятелите – които могат да бъдат и най-близките ни“.[6]Още в тази първа керигматична фаза се оформят общностите, в които членовете вземат решение да живеят в светлината на вярата.

            2. Следващата фаза е  предкатехуменат, който трае около 2 години. Общностите се срещат два пъти в седмицата на литургията на словото и на едно славене в неделната Евхаристия (най-често събота вечерта) и една неделя от месеца провеждат заедно съжителство. Членовете на общността се подготвят предварително вкъщи за срещите. В центъра на тези срещи е четенето на Библията и се разглежда как живото  Божие Слово се проявява в личния живот. Целта е да се премине от една вяра, базирана на  чувствата, към нов начин на живот, където собствената  история се  разглежда като място, където вярата се потвърждава и актуализира. По време на предкатехумената се провеждат скрутиний препитване, или преходи, на които се питат катехумените дали са готови да изоставят всичко, следвайки Божията любов, и дали са готови да приемат и носят собствения си кръст.

            3. След това неокатехумените са готови да влязат в третия етап на истинския катехуменат. В течение на  две години общностите преминават път на обръщане в светлината на Божието Слово, литургията и общението. Научават и започват да познават по-добре историята на спасението. Катехизисите, свързани със зависимоста  от парите, помагат за освобождаването от така наречените модерни идоли и Божието Слово ги освобождава от тези зависимости. В последния скрутиний, в присъствието на епископа, неокатехуменът се отрича от идоли на света и от дявола и полага Бога в центъра на своя живот. Центърът на този сктутиний е Лука 14:33 („Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик“).

            4. И така, общността на неокатехумените, водена от катехистите, се упражнява през следващите три години в простотата  на християнския живот. Сега в центъра е молитвата, апостолическият Символ и „Отче наш“. Божието Слово, което е прието, се проповядва със собствения живот. Посещават се семейства в енорията.

            5. Петият етап води към решение. Тук целта е формиране на евхаристийна духовност, чрез подаряване на живота за света в едно духовно приношение, което се случва на олтара на собствения живот. Да бъдеш християнин  става голямата  мисия и  послание към света.

            6. След този дълъг ход към кръщението накрая се подновяват християнските обещания. Сега Христос става скала, върху която се изгражда целият живот.

Така неокатехуменатът успява макар и с трудности да формира евангелизираните от него негови членове. Каква е обаче ситуацията в енорийската общност? За да си представим по-ясно картината, ще използвам описаното от социолога Марко Марцано в книгата „Това, което остана от католиците – Изследване на кризата на Църквата в Италия“ (Marco Marzano 2012). Марцано се пита дали появата на новите движения, включително и неокатехуменатът, не разклащат цялата конструкция на тази хилядолетна институция, която е Църквата, и това да  причини сгромолясването на цялата сграда?

Дали присаждането на движенията към енориите не представлява опасност за организма на Църквата? А от друга страна, не е ли Църквата все по-малък фактор за социално сближаване и за граждански и културен прогрес и все по-често причина за конфликти, затваряне и християнски фундаментализъм? Какво следва от тази  трансформация за настоящето и за бъдещето на католицизма? Марцано изследва начина на функциониране на енорията в Италия. Авторът се натъква на напрежение вътре в Църквата между йерархията и обикновения клир и между католическите движения в църквата и енорията. Трябва да направим разграничение между църквата, представена от енорията, от една страна, и от друга – движенията в църквата, които понякога са почти автономни спрямо енорията.

Едно от нещата, което изненадва автора, е нивото на секуларизация вътре в енорията. Един от индикаторите, който той наблюдава, е вярата на желаещите да кръстят детето си родители:

Според мнението на много свещеници кръщението на детето за много хора e акт, подобен на този то да бъде ваксинирано, нещо като застраховка срещу неочаквано нещастие, магически ритуал за защита, от който не може да бъде лишено малкото ни дете (Marzano 2012, p. 30).

Подобно на кръщението, нивото на вяра при подготовката за миропомазание не е по-различно:

Малко по-различна е логиката, която стои в основата на решението да се запишат децата на  катехизис в по-късна възраст. Което често се превръща в „занимание“ на детето заедно с останалите. Заедно с кънки, танци, бойни изкуства или място за паркиране на деца, докато родителите отиват да пазаруват. Миропомазанието предлага на италианските семейства прекрасната възможност за празнуване. След получаване на миропомазанието се отива на ресторант, на един  приятно освежаващ и предизвикателен обяд в ресторанта, на който родителите поканват приятели и роднини, за да отпразнуват „зрелостта“ на своите деца.

Продължава Марцано:

Видях с очите си разярени майки да нападат енорийския свещеник или напротив, настоятелно го молят да промени деня на катехизиса, предвиден за тяхното малко момче. Защото ако катехизисът беше във вторник, той щеше да влезе в конфликт с джудото, а ако е в  четвъртък би се припокрил с волейбола. Следователно децата все още посещават масово катехизиса, но вкъщи намират родители, които не практикуват, не се молят, често не вярват и са много скептични към цялостното учение на Църквата. Друг подобен пример е свързан с един баща, образован човек, бизнес мениджър, категорично невярващ и много критичен към позициите на католическия магистериум, който въпреки това изпраща дъщерите си на катехизис и в ораторията и след това ги придружава в Църквата в неделната Евхаристия. Оставайки за цялото време на церемонията до тях напълно мълчалив, в абсолютна и строга тишина (Marzano 2012, p. 31).

От друга страна, пише Марцано:

Много виждат свещеника като символ на смъртта. Еквивалент на гробар. Или на някой, който носи лоша поличба. Появата му e знак за края на всички житейски игри. Свещеникът е представител на един „смъртоносен Бог“, за да използвам думите на Дон Марио. „Срещата със свещеника в болницата“ продължава, „предизвиква у хората чувство на смърт, а не на надежда. Дори ако някои от тях казват, че са вярващи, те не казват „молете се с нас или благословете“. Може би защото в много голям процент не практикуват или може би защото свещеникът в болницата напомня за смърта.

Относно изповедта италианският социолог пише:

Изповедта е може би тази практика, която е в най-голяма криза, това е единодушното мнение на свещениците, които срещнах, тя изглежда най-малко се съпротивлява на новото време. Тя е победена от триумфа на конкуриращата практика на психологическото консултиране. Победена е от замяната на идеята за греха с тази на психологическия дистрес. И с кризата на „икономията на спасение“, тоест с  убеждението, че църквата и свещеникът са идеалното средство за получаване на божествена прошка и получаване на достъп до радостен и вечен живот (Marzano 2012, p. 40).

Марцано ни дава следните статистически резултати:

През 1991 г. в Италия са се състояли 257 000 религиозни брака, през 2008 г. техният брой е спаднал до 156 000, спадат на кръщенията е с 10 %, но от друга страна само 12 – 15 % от вярващите посещават служба – това означава, че има значително количество хора, стотици хиляди всяка година, които се обръщат към енория за кръщението на своето мъниче, без да имат връзка с общността от вярващи. Какво значение придават те на кръщението на децата си и като цяло – на католическите тайнства? И какъв образ на Бог и религия носят със себе си? (Marzano 2012, p. 41).

 В други страни извън Европа обаче църквата има проблем с природната вяра, граничища със суеверието,  която Марциано назовава „магическо християнство“, особено наблюдавана в Латинска Америка, и именно поради съществуването на суеверието в тези страни се наблюдава прониквато на протестантски движения, които удовлетворяват желанието за по-библейски ориентирано християнство. Външен наблюдател обаче ще си зададе въпроса защо на световните младежки срещи, организирани от Църквата, е пълно с млади и ентусиазирани младежи – тъй наречените папа бойс и гърлс? Те създавават впечатлението за една жива и радостна вяра в общение с Папата и Църквата. Те са мотивирани и изглежда знаят какво правят. Откъде са тези младежи, какво ги кара да идват на тези срещи от другия край на света? Отговорът е, че по-голяма част от младежите принадлежат на различните църковни движения като фоколарини, неокатехумени, обновление в Светия дух и много други. С непредубедено око се вижда, че в поведението на тези младежи няма нещо, което на пръв поглед да ги отличава особено от техните връстници. Те излъчват свобода и самочуствие. Тогава къде е кризата в Католическата Църква? Отговорът, който дава Марцано и с който съм напълно съгласен, е енорията, основана на териториален признак. Докато при енорията вярващият принадлежи по рождение, то при движенията влизането е основано на избор. Именно изборът е водещото при античния катехуменат. От друга страна, движенията са основани на харизмата на основателя на движението и на факта, че то е признато католическо от самата Църква.

Харизма обаче тука не е само личноста на основателя, която привлича със своята оргиналност, но и признанието на Църквата, че тази харизма е дар, получен от Бог за благото на цялата Църква, и тази харизма действа в съгласие с доктрината на Църквата. Неокатехуменатът е именно този дар, признат от Църквата, който възникава, следвайки логиката на древния катехуменат, и изпълнява своята функция да доведе до зрялост вярата на своите членове. Този Път изглежда успява, защото в него има всичко необходимо за тази цел – общност, литургия, Божието слово.

Марко Марцано обаче анализира динамиката в отношението енория – движение и открива, че нещата не вървят така гладко, както на пръв поглед изглеждат, често тези отношения са свързани със структурни напрежения. За да анализира процесите, той използва отношението църква – секта, описано от Троелтш и Вебер (1982, 1990) и от други социолози (Бекфорд 1975, Даусон 2001, 2005). Тук думата „секта“ се използва от социологическа гледна точка и няма значение на богословската конотация на група, която изповядва еретическо учение. Четейки Марцано, ние виждаме, че енорията не може да удържи на секуларизма, защото  практикува едно умерено християнство, което представлява една Църква, която  се задоволява да не гаси тлеещия фитил на вярата. От друга страна, енорията е знак за едно хилядолетно присъствие на Църквата на определена територия, което представлява доминаращата роля на Църквата и нейната претенция да показва догматичната и морална истина. Но най-важната характеристика е, че в енорията се влиза по рождение. Тя представлява една Църква, която базира своето  функциониране на тайнствата. В нея има повече консуматори на тайнствата, отколкото общение и общност. За разлика от енорията, движенията успяват да създават общение.  В неокатехуменалната общност се влиза след проведен катехизис и след изричното желеание на тези, които слушат катехизиса, там влизат различни хора.

Началото на неокатехумената  е свързано с името на Франсиско Аргуельо, който е по-известен като Кико. За себе си Кико казва:[7] „Аз съм испанец, художник, и веднага бих казал, че не се чувствам основател… Чувствам се като инициатор, но заедно с Кармен Ернандес, с някои свещеници и други лица“. Той казва, че в началото не е имал никакво намерение да основава нещо ново. Но благодарение на настойчивостта на някои епископи, решава да положи основата на Пътя – както го наричат в Италия и Испания. Като млад участва в едно друго движение, наречено  Cursillos de cristianidad, и в един момент от живота си е имал намерение да стане монах, но една среща със страдаща жена и с Господ го е изпраща  между бедните. Той отива между тях, следвайки примера на Шарл де Фуко – при хората, които са били безправни и бедни. Кико вижда в тях разпнатия Христос. По особен начин го е докоснало страданието на хората, които за нищо не са виновни, но които са били унижени и страдат без вина… Както Христос е присъстващ в Евхаристията, по подобен начин той присъства и сред тях. Затова Кико решава  да живее в бедност на място, където са живели роми и пияници, за да служи чрез тях на разпнатия Христос. Кармен, която заедно с Кико основава Пътя,  е живяла в една друга барака. Кико по това време носи със себе си Библия, кръст и китара. Първата общност е основана през 1964 г. в периферията на Мадрид. Така – чрез Божието Слово – се оформят общности, в които хората чрез силата на възкръсналия Христос и по пътя на личното обръщане се учат да изгонват от себе си робския страх от смъртта и да стават свободни синове на Бога.      

Зали

Макар в Италия и Полша църквите все още да са сравнително пълни в неделя, се наблюдава диспропорция между огромните църкви, строени за други времена, и вярващия народ. Това, което се наблюдава, е, че в енориите, в които има движения, залите на енорията предоставят много по-адекватно пространство за литургичен живот на малките общности. Интересен е генезисът за използването на зали от неокатехуменалния път. По времето, когато Кико се намира в бараките, полицията, заедно с кметството на Мадрид, взима решение да унищожи всички тези бараки. Кико, който по това време живее в бараките, се обажда  на архиепископа на Мадрид, когото познава, като го моли  да направи нещо, за да ги защити от полицията. Това е периодът, в който на власт е Франко и полицията има огромна власт. Когато архиепископът се среща с малката общност, която се е формирала между ромите, остава  много впечатлен и ги праща да отидат в енорията, но да не започват нищо без позволението на енорийския свещеник.[8] Това, което се случва в енорията обаче, е, че те не са приети добре от друтите енорияши, защото са мръсни и недисциплинирани. Така архиепископът на Мадрид и енорийският свещеник им позволяват да използват залите на енориите и да продължават собствения си път, но вече в енорията. Това допринася за разбирането за нуждата всяка общност да следва своя път и да има своя зала. Кико постепенно разбира, че Църквите, които са строени през вековете, не отговярат на динамиката на малката група.

Общност движение

Освен залите общността, създадена в Пътя, е динамична и непрекъсната в движение. В нея се влиза по избор В нея катехистите непрекъснато оценяват решителността на този избор. За разлика от енорията, в общността се влиза по избор. Тя не се стреми да доминира обществения дискурс, но да свидетелствува за своята вяра, и не се опитва да наложи някакви универсални цености. В движението общност  на пръв план е общението – там е застъпено едно по-екзистенциално ориентирано християнство. За да илюстрирам тази разлика, ще използвам два библейски пасажа.

Марко 16:16: „Който повярва и се кръсти ще бъде спасен; а който не повярва ще бъде осъден“. Акцентът е върху тайнството кръщение. Енорията представлява кръстени, които са спасени заради тайнствата. Акцентът е върху тайнството, което дава спасение.

Друг пасаж от Матей 5:13 има друга логика : „Вие сте солта на земята. Но ако солта се обезсоли, с какво ще се направи солена? Тя вече не става за нищо, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората“. Тук акцентът е върху солта.

Целта в този откъс е Църквата да бъде солта на земята – това значи да бъдат формирани християни, които да имат зряла вяра. Тя не допуска хора, които правят компромиси с вярата. Целта не е числото на вярващите, но формирането на зрели християни, които да осолят света. От горните редове се видя, че изпразнените от съдържание ритуали са следствие от липсата на формирани във вярата християни. Така че, движенията в Католическата църква са отговор на съвременната ситуция, която преживявя Църквата. Обаче не всички са такива ентусиасти относно този нова вълна. Специално внимание Марцано обръща на неокатехумената. Самият той участва в началния катехизис на неокатехуменалния път и вижда  разликата на неокатехумената от другите движения. Най-важното в неокатехумената е, че той е начин на формация, който е насочен към отдалечените от Църквата, повлиян от екзистенциализма. Но проникването на тези движения в тъканта на Църквата ще доведат до изцяло нова форма на съществуване на Църквата. Марцано пише:

Сред католиците не са малко тези, които омаловажават тази нова вълна. Те твърдят, че няма нищо ново под слънцето, че напредъкът на движенията не представляват безпрецедентно събитие. Между тези са настоящият Папа, който многократно е приравнявал съвременните движения към монашеските ордени от миналото.

Двата феномена според него представляват елемент от динамика, който би позволил на институцията да се обнови и да се възобнови. За мен тази аналогия не е убедителна – на първо място защото ми се струва, че сме в социален и културен контекст, напълно различен от този на европейското средновековно християнство и  че моделът „движение общност“ не е допълващ енорията, но по-скоро алтернативен на традиционата териториална енория, защото е насочен не само към външните, но и към прозелитизиране сред самите практикуващи, като ги изважда от енорията, и накрая, може би преди всичко, което имплицитно въвежда вътре, в църковното тяло, структурно напрежение между вярващите и самопровъзгласили се от по-висок ранг (тези от сектите, избраните, „т.е. най –добрите“) и всички останали. Нова форма на подобно неравенство, с променен облик, подобно на клерикализма на разделението между свещеници и обикновени миряни. Накратко, по много причини това сравнение, което развива Папата между Кико Аргуельо и Свети Франциск или между дон Джусани и Игнацио ди Лойола, изобщо не ме убеждава. Нещо повече – мисля, че сектантският модел е предопределен да стане толкова широко разпространен, че дори ще пробие стените на енорийски църкви, в рамките на които сега те се размножават. За доказателство, дори и свещениците, които не приемат движенията, създават малки общности от верни, които се основават на харизмата на свещеника. Това е процес на сектанизиране на енориите, това може да е реален сценарий и конкретна перспектива за италианския католицизъм (Marzano 2012, p. 30).

Има много „социологически причини“, които обясняват напредъка на сектите в съвременните общества – както в Църквата, така и извън нея. Първо, сектите са много по-подходящи от официалната  „енория“ да работят в секуларизирано общество, където религиозният плурализъм е безспорен факт. Защото движенията, за разлика от обикновената енория, нямат хегемонистични амбиции, те не претендират, че представляват универсалните ценности, те не предлагат модели на общество, към които цялото население трябва да се придържа. Това, което е важно за тези, които ги насочват, е, че участниците могат да живеят в тях – „автентично“ преживяване. Дали католическите движения имат характеристиките на католически секти, или са нещо различно? Катехизисът, който използва неокатехуменалния път, е одобрен от Конгрегацията на доктрината на вярата, някои от практиките в неокатекумената, като живата евхаристиятия, не нарушават ядрото на литургията. Неокатехуменалният път е признат от Ватикана като католическа формация, адекватна за днешното време. Самият папа Йоан Павел II не вижда нищо опасно да се формира енорията върху опита на неокатехуменалния Път:

Има начин, мисля, обръщайки се към неокатехуменалните общности [каза Войтила, говорейки пред Неокатекуменни общности от енорията Санта Мария Горети в Рим, 31 януари 1988], за възстановяване на енорията въз основа на неокатехуменалния опит. Разбира се, не може да наложи този метод на всеки; но ако има толкова много кандидати, защо не, той е много автентичен, в съответствие със самата природа на енорията, защото, както всеки от нас  израства от кръщението, така също естествено християнската общност расте от кръщението, църквата расте от кръщението; расте в Евхаристията – да, но расте от кръщението; няма Евхаристия без кръщение [и за да преоткрием кръщението – точно за това е пътят].

Тогава енорията е основна общност в църквата и тя може да расте много автентично на базата на този опит – на неокатехуменалния опит; това би било като подновяване на  примитивна общност, израснала от катехуменалния опит (Marzano 2012, p. 183).

В него се вижда, че енорията може да бъде основана не на териториален признак, но на вярата. Тоест на вярата, а не на традицията. От горните примери се вижда, че Папите подкрепят и насърчават движенията, но на местно ниво ние имаме съпротива. Причината е, че по-възрастните членове на енорията не разпознават като католически много от практиките на тези движения, общностите понякога са изключително затворени в своя път и не участват в живота на енорията. От друга страна, тези общностите са тези, които успяват да създадат идентитет, който да устои на днешния секуларизъм. Папа Йоан Павел продължава обръщението към неокатехуменалните общности:

Ние, скъпи, живеем в период, в който изпитваме върху себе си  радикалната  конфронтация в света; между вяра и антивяра, между евангелие и антиевангелие, между църква и антицърква, между Бог и антибог, ако можем да кажем така. Няма антибог, не може да има антибог, но в човека може да съществува антибог, в човека може да се създаде радикално отрицание на Бог. Сега ние живеем този исторически опит повече, отколкото в предишни епохи. В нашата епоха трябва да преоткрием радикалната вяра, радикално разбрана, коренно изживяна и радикално осъзната. Имаме нужда от такава вяра. Надявам се, че вашият опит се ражда в тази перспектива и може да ви насочи към такава здравословна радикализация на нашето християнство, на нашата вяра към автентичен евангелски радикализъм (Marzano 2012, p. 183).

Но Марцано не вижда и в неокатехумеалния път средство за промяна. Някои от критиките са основателни – например че катехистите понякога не са на нужното ниво и само повтарят катехизиса на Кико без никаква спонтаност и свобода. Проблемът е, че на ниво енория се среща противоречие по линията Папа, Римска курия, която одобрява и поощрява движенията, и локална църква, която се опитва да поддържа териториялната единица на енорията, а от друга страна, движенията внасят друго разделение между напредналите във вярата катехумени и клира. В цялата история на християнството разделението е минавало между едно стъпило на земята християнство и една по-екстремна форма на християнството, представена от свещеници и монаси. Сега линията се измества вътре в общността между радикални вярващи християни и не толкова радикални, независимо дали са свещеници или миряни. Отоворът на въпроса какво е бъдещето на Църквата в движението общност или в енорията общност намирам в думите на проф. Ратцингер, бъдещия папа Бенедикт XVI, който предрича:

Бъдещето на Църквата отново, както винаги, ще бъде белязано с печата на светиите. От тази криза ще се появи една малка Църква. Тя ще загуби много от своите последователи, а с тях – и много от своите привилегии в обществото. Тя ще бъде като общност на свободни хора, в която човек може да влезе само на базата на своето решение. И като малка общност, тя ще изисква много повече инициативност от всеки един от нейните членове.

Но в тези промени Църквата отново ще открие най-важното за нея: вярата в Триединния Бог, в Исус Христос, в Божия Син, станал човек, с помощта на Духа, който ще присъства до края на времената. Църквата ще преоткрие отново  своя истински център във вярата и в молитвата и отново ще преживее тайнствата като празник. Но след тези изпитания и разделения с голяма сила ще се появи  една интериоризирана и опростена църква, защото човешкото същество ще бъде неизразимо самотно в един напълно планиран и механизиран свят. Когато Бог изчезне напълно, хората ще изпитат своята абсолютна и ужасна бедност. И тогава ще открият малката общност от вярващи като нещо напълно ново. Като надежда за тях, като отговор, който винаги са търсили. Струва ми се, че е сигурно, че много тежки времена очакват Църквата. Разбира се, тя няма да бъде доминиращата сила в обществото, както беше доскоро. Но ще процъфти отново и ще стане видима за човешките същества като отечество, което им дава живот и надежда отвъд смъртта (Ratzinger 2005).


Бележки

[1] https://www.google.com/url?sa=t&source=web&rct=j&opi=89978449&url=https://www.dnevnik.bg/evropa/2023/06/15/4496094_hiliadi_protestiraha_v_polsha_sreshtu_zakonite_za/&ved=2ahUKEwjqvZDc2fKKAxXS3gIHHYdpDBUQFnoECBkQAQ&usg=AOvVaw2fuDBjM8bwwxuLwzMEfq_R.

[2] Според Ситтсер (Sittser 2013) пропаста между езичеството и християнството е била толкова голяма, че не е било възможно ранната Църква да евангелизира гръко-римския свят без помоща на един метод, който да служи като мост между Църквата и заобикалящата я среда. Този мост, разбира се, е бил свидетелството на самите вярващи, но съгласието да станеш християнин не е било достатъчно. За разлика от юдеизма, при който християнството успява да евангелизира, проповядвайки Христос като изпълнение на всички обещания в историята на спасението, при езичниците Църквата не е разполагала  с такава възможност и това се оказва непрeодолимо препятствие. Изненадващо е, че учените често пропускат да съсредоточат вниманието си върху една от основните институции, които църквата развива през ранния християнски период, позволяваща ѝ да установи значим контакт с езичниците и същевременно да поддържа високи стандарти на отдаденост на вярата.

[3] https://www.google.com/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=&cad=rja&uact=8&ved=2ahUKEwiFiKDDj8f0AhUPCuwKHUvuBygQwqsBegQIAxAB&url=https%3A%2F%2Fwww.youtube.com%2Fwatch%3Fv%3DCbuy7nKKFL4&usg=AOvVaw1AuuBOo4Oo2tI8pAq26TSz.

[4] Neocatechumenale Iter. Statuta-Il cammino Neocatecumenale. ‎San Paolo Edizioni (2 ottobre 2008).

[5] Повече за това може да се види в Статута – гл. IV.

[6] Zevini, Informazioni su esperienze di iniziazione cristiana, стр. 113.

[7] Кико Аргуельо, Testimonianze da movimenti e comunità: Cammino Neocatecumenale, в: I movimenti ecclesiali nella sollecitudine pastorale dei vescovi, Pontificium Consilium pro laicis, ed. Libreria Editrice Vaticana, 2000, стр. 156-164.

[8] Архиепископ Казимиро Морчило (починал през 1971 г.) им е позволил да служат литургия с безквасен хляб и да се причестяват с Тяло и Кръв Христови. Въпреки многото съпротиви, неокатехуменският път се е разпространил във всички епархии в Испания.


Използвана литература

Marzano. M. (2012) Quel che resta dei cattolici  Giangiacomo Feltrinelli Editore Milano Prima edizione nella collana “Serie Bianca”.

Sittser, G. L. (2013). The Catechumenate and the Rise of Christianity. Journal of Spiritual Formation and Soul Care, 6 (2), 179-203.

Taylor C. (2009), L’età secolare, Feltrinelli, Milano.

Troeltsch E. (1969), Le dottrine sociali delle chiese e dei gruppi cristiani, La Nuova Italia, Firenze.

Dawson L.L. (2005), I nuovi movimenti religiosi, il Mulino, Bologna.

Benedeto XVI (Joseph Ratzinger 2005) Fede e futuro Querniana.


Отец Пламен Гечев е енорийски свещеник в Лугано, Швейцария. Завършва медицина и специализира психиатрия. След няколкогодишен стаж в Медицинската академия поема пътя към свещеничеството. По време на формацията си е бил мисионер в Албания и Казахстан. Завършва факултета по богословие в Лугано, Швейцария, ръкоположен за католически свещеник в Лугано през 2007 г. През 2019 г. защитава докторат в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ под ръководството на проф. К. Янакиев.

Сподели:

Подобни постове