Зловещи приказки за деца и възрастни

„Имало едно време един цар с много добро сърце, който всяка година раздавал големи подаръци на всичките си поданици“. Хубаво начало на приказка. Кой не обича приказките? Всички помним блажените детски години, когато мама или тати ни четяха ли четяха и ние попивахме истините на приказките като попивателна хартия. Е, след време разбирахме, че животните и растенията не говорят, че вълшебници всъщност не съществуват, че щъркелът не пуска бебетата в комина и т.н., но това никак не намалява силата на ценностите, които приказките носят: победа на красивото над грозното, на доброто над злото, на светлината над мрака, на честното над измамното и т.н. От деца знаем и приемаме с доверие (т.е. на вяра) и упование тези истини за хората и за света. Като поотраснем, разбираме, че нещата са по-сложни, но опозицията добро–зло, светло–мрачно и т.н. продължава да действа в нас, кога по-осъзнато, кога по-скрито, и да направлява нравствения ни живот.

По подобен начин детето схваща и отношенията си с възрастните: с майката и бащата, с по-големите братя и сестри, с бабата и дядото, с по-близкото или по-далечното семейно обкръжение: по-големите се грижат за по-малките и ги учат на едно или друго нещо, тъй като всяко малко дете трябва да усвои света около себе си, а то прави това, като се учи от онези, които полагат грижи и за неговото израстване. Полагането на грижи неминуемо предполага и различни по вид отношения между възпитаващия и възпитаника, включително дисциплиниране и строгост. Когато майката или бащата се карат на детето си, те го правят не от злоба или ненавист, а от любов, защото знаят, че чадото му рано или късно ще извлече поука от дисциплинирането; случва се понякога и ухо да издърпат или плесница да ударят, но всеки разумен родител прави това поради житейския опит, който му подсказва, че строгостта е необходим елемент от възпитанието на добри и послушни деца, които така усвояват и нравствените принципи на семейството и на обществото като цяло.

Но да се върнем към приказките. Горното начало – „Имало едно време един цар….“ – може да има различно продължение и накрая различен завършек, но във всички случаи приказката ще поучи и ще достави някаква наслада на слушащия или четящия; насладата идва най-вече от това, че красивото ще победи грозното, доброто – злото, и т.н. Но с промяната на нравствените ценности през последните две десетилетия в западните либерални демокрации, откъдето начена промяна в нравствеността и в други страни по света, включително в България, се промени и отношението към литературата и техните герои, включително приказките: вече споменавахме, че не само стотици класически романи и сборници с разкази на световноизвестни автори са забранени за четене от деца и са извадени от библиотеките, защото уж съдържали неприемливи за днешното поколение образци на поведение, но се начена и промяна в приказките за деца, в които бяха включени злободневни теми, отразяващи съвременни политически и обществени дебати.

„Политически и обществени дебати?“, „В детските приказки?“ – с възмущение ще каже всеки родител. Нима е възможно една детска приказка да включва дебати по обществени и политически теми? Отговорът е: не само е възможно, но е и факт. За пример вземете Читанката за трети клас на издателство „Анубис“ (издателят е „Клет“) и вижте там приказката „Новият закон“. Началото на приказката вече го предадох с първите редове на настоящото ми писание: „Имало едно време един цар….“. Та този цар издал закон, който „заплашвал с най-строго наказание всяка подлост, извършена срещу дете“. „Подлост“, според тази приказка, е когато възрастните си позволяват да ударят шамар на дете или да му се карат или да го ръчкат за щяло и нещяло или да не го вземат насериозно. Но тъй като хората не спазвали този закон, то царят създал „тайна полиция за защита на детето“. Децата имат права и някой трябва да следи за спазването им и съответно да наказва мама или тати, ако с нещо ги нарушат. „Приказката“ става още по-зловеща, когато се разбира, че „тайната полиция“ върши работата си чрез тайни служители: „чистачки на тоалетни и контрольори, пазачи в училище и продавачки – така се маскирали тайните полицаи“, продължава сюжетът на „приказката“, като още посочва, че “те [т.е. тайните полицаи] били навсякъде! И никой не знаел оня дребен чичко, облечен в синьо, който проверява електропроводите, дали наистина е електротехник или е просто полицай, пазещ децата. Ето как всички възрастни започнали покорно да спазват закона“.

Мисля, че няма нужда от много разсъждение върху сюжета на тази „приказка“ – повече от ясно е какви политически веяния на днешните западни либерали са отразени в нея. Няма съмнение в това, колко пагубно е подобно четиво за детето и за неговото семейство, но същевременно то може да даде повод на разумния учител в трети клас да разкаже на децата за тайните служби по време на комунистическото управление, когато наистина не можеше да се познае действителния електротехник от агента, истинския учител от милиционерския доносник. Разбира се, дори и подобна поука за близкото ни минало не е адекватен образователен материал за девет-десетгодишните, но ако ще засягаме някакъв въпрос от българската политика, то нека да е поуката за това, колко долно и подло нещо е следенето на мислите и чувствата на хората от някого, който се мисли за стожер на нравствеността и морала и който иска те да бъдат наложени на всички поданици на държавата.

Естествено, загрижени родители забелязаха тази „приказка“ в учебника и сигнализираха образователното министерство и издателството. Преди няколко дена, на 16 май, министерството отговори, че нямало оплакване от учители срещу учебника и че авторите сами решават какви текстове да включват, стига цялостното съдържание на конкретните учебници да е съобразено с учебните програми за дадения клас. На следващия ден, 17 май, издателството пък излезе не само с някакво обяснение, а с цяло становище, в което страстно защити учебника си и неговите съставителки, като посочи, че авторката на приказката е утвърдена австрийска писателка, носителка на десетки престижни награди, че сюжетът провокира детския ум и представя решения на житейски ситуации, които да бъдат обсъждани с учителя, и че правенето на някаква връзка на приказката със злободневни събития на обществената сцена (издателството има предвид загрижеността на родителите поради включването на политически конюнктурна тема – тази за „правата“ и свободите в днешно време, включително тези на децата, според както те се разбират от вече извратения ум на западния либерал) било „културна злоупотреба с четивото“; издателят настоява, че фолклорни текстове не могат да постигнат нужните литературно-образователни цели (!?).

И завчера, 18 май, съвсем „естествено“ в дебата се включи познатият нам Евгений Дайнов, който, както помним, страстно защитаваше Истанбулската конвенция и ни убеждаваше (и сега продължава да ни убеждава), че в нея няма и полъх на джендърна идеология. Познаващият тематиката може и без да чете словоизлиянията му да се сети, че отново г-н Дайнов се опитва да убеди българина, че народът ни трябва да застане на страната на западния „демократичен“ (мои кавички: ВК) либерализъм и родителите да спрат да се карат на децата си, пък да не говорим за изтеглено ухо или плесница. В писанието му ще видим, че той продължава да нарича нормалните родители и християните „фанатизирани групи, стоящи зад сегашната истерия“ (има се предвид отрицателното отношение към Стратегията за детето). И той заключава (вижте последните няколко реда от писанието му), че днес българинът е неспособен да разбере Стратегията и правовия ред в една държава и че българското общество продължавало да бяга от отговорностите на живота и от модерността (т.е. „недискриминацията“, хомосексуализма и „правата“ на отделни групи хора, включително на децата), защото, виждате ли, то е душевно болно общество, което има нужда от лечение. Е, хвала да му е на г-н Дайнов, щом той (и малцината като него) си приписва такова чутовно „здраве“. Но имам съмненията, че няма да мине много време и той ще разбере, че това „здраве“ всъщност е нелечима болест и че българското общество всъщност е народът със здрав разум, а малцината заболели от умствената болест, наречена „слободия“ (пък те си мислят, че се нарича „свобода“ и „демокрация“), може би ще осъзнаят здравния си недъг и ще пожелаят да се излекуват. Ако пък не се излекуват, нека си се развращават, колкото искат, или пък да отидат на Запад и да се наслаждават на тамошната слободия. Подозирам обаче, че никак няма да им хареса онова, което ще видят и ще изпитат там.

И тъй, призивът ми е: да правим разлика между приказките за деца и приказките за възрастни! Себе си не можем да залъжем с хубави приказки с щастлив край (макар такива и да има!), но децата си можем да поучаваме с хубавите приказки на нашето детство и на предходните десетилетия и столетия, нищо че сме в 21 век и живеем в объркан и несигурен свят. Да четем на децата приказките, носещи истински нравствени послания за доброто и злото, за красивото и грозното, за благородното и подлото и т.н., а не политически послания и намеци за упражняване на „права“ и „свободи“, които могат да бъдат насочени срещу майките и бащите, ако нещо във възпитанието на децата им не се хареса на някой държавен орган. Или пък още по-лошо: да казваме на децата, че няма нещо по-хубаво от това държавата да си създаде тайна полиция, която уж да ги защитава и да осигурява спазването на „правата“ им, както хрумнало на някаква си австрийска писателница. А авторите на нашето учебниче дори са добавили въпроси към текста: „Ти би ли искал да си поданик на този цар? Защо?“ (т.е. презумпцията е, че всяка дете би искало да бъде поданик на царя), или пък въпросът: „Как ще допишеш закона в защита правата на децата“?

Пази, Боже, от тоталитаризъм! (А е повече от ясно, че тъкмо това е, към което ни води „демократична“ Европа). Пази, Боже, от слободия, която подмени истинското значение на думите свобода, равноправие, зачитане, и отвори вратите на порока и злото!

Бележка: Тъй като не всеки може да отвори и разгледа учебника онлайн, тук като скрийншот давам текста на приказката, поместен на стр. 100 на читанката за трети клас на издателство “Клет”, разпространявана от издателство “Анубис”.