„Робът не се бори за свобода. Робът се бори за по-удобно и безпроблемно робство“.
2018 година ще бъде белязана с две основни законодателно-политически, обществено значими и духовна битки. Можем да кажем, че в дадени параметри на измерване на успех и провал и двете бяха спечелени. Първата бе срещу марксистката джендър-идеология, идваща отвън, от Запада. Победата се изразяваше в това, че Истанбулската конвенция, чиято цел бе да деформира основни човешки реалности и правни понятия, бе отхвърлена от България. Свобода за всеки се включи в кампанията срещу злополучната конвенция, разяснявайки вредите от нея за правото, личността и обществото.
Втората битка, ако можем да я назовем така, бе срещу законопроекта за ограничаване и отнемане свободата на вярата, словото и основни човешки права – идея, идваща от тоталитарните традиции на Изтока и най-вече формулирана в България. Тази битка се провеждаше в много по-лека форма през последните години, преди 2018-та, защото систематично вкарваните (анти)религиозни законопроекти за изменения и допълнения на Закон за вероизповеданията (ЗИДЗВ) не стигаха дори до обсъждане в комисия, камо ли да минат на четения в пленарната зала. Победата в тази битка се изразява в това, че най-крайните форми на ограничения, предложени първоначално през май, не бяха приети в окончателно гласувания проект на 21 декември 2018 г.[i]
Та, през 2018-та, за поредна година, след опити през 2016-та и 2017-та, както и по-рано, в Народното събрание бяха предложени законопроекти, чиято заявена цел бе да се предотврати тероризма и да се „извадят на светло“ вероизповеданията. Истинската цел бе установяването на пълен контрол над религиозните общности и ограничаване на свободата на религия.
По техническите детайли относно законопроектите вече съм писал достатъчно (Вж. Свобода за всеки по темата). Тук правя някои по-общи изводи и споделям мои наблюдения, свързани с развоя на ситуацията и с начина на мислене на участниците в процеса по раждането, дебатирането и гласуването на злополучния ЗИДЗВ.
Хронология на събитията
Едно вглеждане в хронологията с поглед назад помага да схванем колко драматична е тази тема и колко е значима за съдбата на общественото демократично устройство на страната.
– Законопроектите са внесени през май –4-ти и 9-ти, съответно от водещите три парламентарни групи ГЕРБ, ДПС и БСП най-напред, последвани от Обединени патриоти.
– Становищата – май, юни, отново през октомври и ноември при възобновяване на дискусията.
Декларацията от 28 май на Евангелската коалиция, която към онзи момент се състои от СВ, НАОБЦ и Национален християнски център; постепенно през октомври се присъединяват още 9 вероизповедния с евангелско-протестантски убеждения.
– Комисията по вероизповедания – участие на вероизповеданията, всички против ЗИДЗВ.
– Скоростно гласуване на първо четене в Народното събрание с минималистично обсъждане на философията на тоталитарните предложения.
– Мобилизация на църквата и еволюция на ОЕЦ – края на октомври, ноември и декември. Публикации в страната и чужбина за проблемите и протестите срещу ЗИДЗВ набраха скорост. (Считам, че едно предаване в БХТВ на 29-ти октомври, в което участвахме с п-р Еленков, изигра важна роля за мобилизиране на молитвата и гражданската позиция на евангелската църква, тъй като в него разяснихме същността на предлаганите изменения.)
– Международен отзвук от международни християнски, правителствени и неправителствени организации – най-вече след разясняване на крайно тоталитарната същност на предложенията в ЗИДЗВ през месеците ноември и декември.
– Декларацията е подкрепена от близо 10 000 души, внесена е до Народно събрание и водещата комисия.
– Седем систематични протеста на евангелско-протестантските църкви в цялата страна и пред парламента в София в края на ноември и през декември – необяснимо и като че ли целенасочено игнорирани от по-голяма част медиите.
– Заведено е искане до генералния секретар на Съвета на Европа за сезиране на Венецианската комисия, който в отговор обръща внимание на българските власти, че следва да поемат инициативата и да сезират комисията при съмнения за противоречия между религиозния закон и европейското право.
– Скоростно гласуване на второ четене в пленарна зала на парламента; отхвърлени са най-тоталитарните предложения, остават някои незначителни и остава финансирането на големите вероизповедания.
Проблемите около приемането на ЗИДЗВ
Проблемите бяха няколко. Първият бе крайната и абсурдно недемократичната същност на предложенията. От една страна е шокиращо, че в едно предполагаемо демократично общество въобще може да се родят такива проекти за закон, каквито бяха внесени през май. От друга страна, това беше и отново и добра страна, защото пороците на тези проекти бяха повече от очевидни. Въпреки това в интерес на истината ще отбележим, че имаше два фактора, които работеха в полза на приемането на безумните, антидемократични ограничения на свободата на религията. Тези два фактора като че ли винаги са били налице: опит за прокарване на законопроекта тихомълком, с възможно най-малко шум и последваща дискусия, и хроничното неразбиране от страна на властимащите, съчетано с нежелание за разбиране на проблемите относно връзката между вяра и общество, религия и светска власт, църква и държава и съответните законови основни права на хората.
Чисто правните проблеми не представляват цел в това изложение. Споменах, че тях сме обсъдили по-подробно другаде. Тук се занимавам с фундамента на проблемите в мисленето при производството на религиозно законодателство: презрение към религията и свободата за същата; незачитане на стойността на основни човешки права като практични гаранции в едно демократично общество за неговото запазване; липсата на желание у властимащите да изследват въпроса преди да се налага отпор от обществото по предлаганите от тях промени в законите; крайно ненужното и константно писане на закони, които са много често безпредметни и не решават проблеми; усещането за властническа самодостатъчност.
Оценка на подхода на вносителите и държавата
Със ЗИДЗВ държавниците за пореден път показаха, че имат самочувствие за намеса в Божиите дела, надвишаващо капацитета, с който работят. Тук отбелязвам четири аспекта на твърдяната от мен недостатъчност.
1) Снизходително и презрително отношение към вярващите и вярата в Бога като цяло.
Някому тази оценка ще се стори прекалено силна, но по мое мнение тя е непълно адекватна. Когато народен представител внесе предложения, в които се настоява за ограничаване на вярата в сгради, одобрени от държавата, държавата диктува посланието на вярващите, лишава ги от финанси и почти открито нарича всякаква религиозна дейност и мисъл вдъхновение към тероризъм, няма как такова крайно, брутално отношение да не е отношение на презрение и незачитане. И двата начални проекта, както и трудният път на отстъпление на държавата от най-ярките примери на почти открита неприязън към християнството и другите религии, сочат в тази посока.
2) Крайно и дълбоко неразбиране на тематиката, както и на средствата за справяне с терористичната опасност.
Ако вносителите за кратко се бяха замислили, че вярващите хора са мирни граждани и данъкоплатци, които имат пълни права да вярват и да практикуват вярата си, на базата на същата конституция, на която се опира политическата власт на същите тези вносители, нямаше как да бъдат измислени и сътворени проектите, наречени ПИДЗВ.[ii] В крайна сметка това начално грешно отношение у вносителите имаше възможност да бъде коригирано, с бърза справка между текстовете на КРБ и ЕКПЧ и предложените изменения в ЗВ.
Тук става дума за богословско неразбиране , за управленско късогледство и къса и замъглена историческа памет. Държава, която по време на предишния си управленски режим е изпращала на смърт и лагери хора, заради тяхната вяра в Бога, след привидни и фарсови законни действия, и е потискала всякакво изражение на съвестта и вярата на вярващите, не може да си позволи да твори закони, с които да връща обществото към мрачното минало. Освен ако не е тиранична такава, а не свободна демокрация.
3) Нескрито толериране на БПЦ и Главно мюфтийство
Освен ясно заявеното желание да превърнат православната църква и едно от мюсюлманските вероизповедания в придатък на държавата, като ги финансират от държавния бюджет, в контактите с религиозните общности, представени на работните срещи, организирани от Комисията по вероизповеданията и правата на човека, личеше специалното отношение на властта към „големите вероизповедания“ за сметка на „по-малките“ религии, включително и евангелско-протестантските общности. Това отношение сякаш претърпя малка промяна към края на процеса на прокарване на закона.
4) Политиката в религията е разрешена само на държавата, не и на църквата
От това, което остана от проектите и бе гласувано, в тази връзка ще спомена финансирането на БПЦ и Главно мюфтийство като „големи“ вероизповедания изцяло по модела на политическите партии. Разликата е, че начинът на установяване на принадлежност към вероизповедание е по много по-ненадеждна методология, отколкото при партиите. При първите ЗИДЗВ предвижда финансиране с оглед заявилите принадлежност при последното преброяване. При вторите партиите с над 1% валидни гласове, подадени за тях в последните избори, получават субсидия от държавата.
Така излиза, че данъкоплатецът ще финансира религиозни общности, чиито убеждения не споделя, както и до момента субсидира политически партии, чиято идеология и методи не одобрява. С този пример виждаме, че стремежът да се „деполитизират религиите“ – тезата и на двата законопроекта, в които се предвиждаше да се ограничат политическите права на хора, които участват в ръководства на вероизповедания, се прилага само когато държавата ограничава религията. Когато обаче държавата има интерес да контролира религията, политическата методология на третиране и финансиране изглежда позволена.
Уедряване, уедряване, уедряване
В процеса на осъществяване на обещаното „широко обсъждане“ на ЗИДЗВ държавата неприкрито се стремеше да установи само един представител на протестантите. Това минимизиране на гласовете, идващи от евангелско-протестантската общност, улеснява ограничаването и контрола над различни мнения, които биха били критични и спъващи прокарването на желаната политика. Въпреки че е практикувано в много български протестантски църкви, единоначалието, колкото и да е удобно за държавата , не е протестантската традиция.
Държавата следваше да възприеме, както и самата протестантска църква да свикне с тази своя самоличност, че въпреки че протестантската вяра е в един Нов Завет и в един Господ, организационно протестантите не са длъжни да имат един представител. От друга страна, протестантите трябва да се научат, че явяването на един представител пред държавата по въпроса на свободата на вярата и проповядването не е „единство“, както мнозина грешно мислят, а отнемане на гласа и различията в мненията, което води до намаляване на възможностите за адекватно представяне на църквите в диалога с властите.
Опитите Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) да се формулират като говорител на всички евангелски общности беше част от битката, която трябваше да бъде спечелена от самата протестантка църква като цяло. Това не беше, трябва да отбележим, битка срещу ОЕЦ или срещу държавата, а битка срещу битуването на погрешно разбиране както за свободата на вярата, така и за правилните отношения между църква и държава от протестантско-евангелска гледна точка. Нужно беше изчистване на представата както у държавата, така и у самите християни и църковни лидери.
Развитие в отговорите и евангелската църква като цяло
Това се и случи. Начално ОЕЦ възприеха противоборска позиция спрямо законопроектите, но с колаборационистка вратичка. В становището си, заведено рано след законопроектите, още през май, ОЕЦ критикуваше ЗИДЗВ, но и твърдеше, че ако в крайна сметка критиката им не се приеме, то добре ще бъде да бъдат включени в дискусиите по оформяне на крайния вариант на законопроекта.
Това бе слаба позиция, по мое мнение, граничеща с мълчаливо съгласие вносителите да се чувстват свободни да въвеждат своите абсурдни и тиранични идеи. Несъмнено в тази ситуация се оказа критично важно да има повече от едно мнение и течение в оформянето на представителството на протестантизма. Въпреки настояването на държавата ОЕЦ да запази статута си на единствена организация-говорител на евангелската общност, Свобода за всеки и няколко други протестантски деноминации настояха държавата да обърне внимание на типичните форми на функциониране на евангелската църква – единни във вярата, но проявяващи свобода в организацията. Така ОЕЦ, организация от 10 деноминации, и Евангелската коалиция за свобода на вярата, формирана ad hoc и състояща се в крайна сметка от 12 евангелско-протестантски деноминации и една нерегистрирана църква, бяха представителите на протестантизма, които активно участваха в контактите с държавата по повод този злополучен законопроект.
Резултатът от този плурализъм беше, че при сравняването на мненията и анализите, дори някои по-остри дебати между представители на Коалицията и ОЕЦ, последните еволюираха към по-твърдото противопоставяне на крайно унизителните предложения за промени в ЗВ. Последващите усилия за информиране на обществеността, външните контакти и протестите набраха скорост въз основа на по-координирани гледни точки и усилия. Имахме единна цел – да не се допуснат никакви тоталитарни ограничения от страна на държавата по отношение на вярата, нейното практикуване и на човешките права като цяло. Така единството, за което всички говореха и мечтаеха в евангелските среди, не бе институционално, наложено или изкуствено, а донякъде „изстрадано“, резултат от дискусия.
В тази връзка, това също е част от победата за Христовата църква и за нейните евангелско-протестантски форми на организационен живот: разбирането, че протестантската християнска традиция не е само заимстване на модели от западната евангелско-протестантска общност, а в същото време практикуване на тоталитарно-„уедренческия“ модел на Изтока. Напротив, протестантите наистина протестираха, въпреки изградената традиция да се твърди, включително и от държавата и от враговете на Библията, че християнинът трябва по будистки и на мравката път да прави и да се съгласява безусловно и в нарушение на новозаветното учение със забраните за практикуване и проповядване на вярата (Вж. Деяния на апостолите, гл. 4 и 5).
Участието на Синода на БПЦ в правните разговори и дискусиите
Съвсем бегло ще отбележим, че всички религиозни общности се противопоставиха на ПИДЗВ. Първи бяха двете споменати евангелско-протестантски организации, още през май. За изненада, моя, може би и на други, БПЦ излезе за първи път в рамките на най-близката ни история с юридическо мнение срещу проекта , и то компетентно подготвено, макар и доста по-късно във времето. Голяма част от нашите аргументи бяха отразени и в становището на Синода. До този момент през 2018 г. нямам спомен за публична позиция на Синода на БПЦ, която адекватно да адресира, включително в юридически план, проблема на религиозното законодателство и на отношенията църква – държава. Тази позиция допринесе за единството на религиозните общности срещу законопроекта (тук включвам всички религии, не само християнските).
От друга страна, БПЦ нито за минута не изостави своето разбиране на едва ли не привилегирована религия. Докато при допуска до работната група на комисията винаги ни ограничаваха до един или двама представители, БПЦ обикновено беше представлявана от трима синодални старци, две юристки и друг антураж. Оказа се дори, че групата им има неписано запазено място в залите за заседания. Водещият председател на заседанията на работната група ограничаваше всички други в изказванията, само групата на БПЦ можеше да се включва свободно, без да ѝ се търси сметка за регламента. Лично мен тази „привилегия“ за Синода на БПЦ не ме обижда , но за съжаление тя е много важна в очите на държавниците и от тези дребни протоколни бонуси в полза на „големите“ личи неравнопоставеното отношение към религиозните общности в страната на базата на политически представи и културно-контекстуални стереотипи.
Ще обърна внимание и на факта, че БПЦ настояваше за ограничаване на правото на сдружаване на вероизповеданията, като поиска ограничението от 300 души за формиране на ново вероизповедание, заложено в началните проекти, да бъде увеличено на 3 000. Вносителите с радост приеха това предложение, но в крайна сметка по време на последното заседание на комисията по вероизповеданията Министерство на правосъдието, , най-вероятно подбудено от нашето алармиране на Съвета на Европа за проблематичния закон и заплашено от намесата на Венецианската комисия, представи в отговор на това искане две решения на Европейския съд за правата на човека. От тях стана ясно, че ограничаването на бройката на членове при регистрация е нарушение на международното право. Така остана правилото, че двама и трима могат да формират вероизповедание, което след това да регистрират пред държавната власт. Това е някаква далечна алюзия към новозаветното учение, че „двама и трима, събрани в Господното име, са достатъчни за Неговото присъствие сред тях“.
Отсъствие на правозащитни организации в процеса, медийно затъмнение
Това, което прави впечатление в процеса по обсъждане на ЗИДЗВ, бе, че нямаше значимо участие на правозащитни организации, които да се съпротивят активно на тоталитарните предложения, залегнали в проектите. Сайтът Маргиналии бе единствен, който обърна внимание на проблема, Българският Хелзинкски комитет цитира протестно писмо срещу ЗИДЗВ от… норвежкия Хелзинкски комитет! Единствено правозащитната група Свобода за всеки се включи активно в критиката на ЗИДЗВ с цел опазване на свободата на вярата и гражданските свободи. (Тук, имам предвид “светски” правозащитници, и не включвам еднократни становища от християнски групи като адвокатската Институт за принципите на правото, Асоциация Общество и ценности и др. критикуващи законопроекта.) Това отсъствие на български правозащитни организации е крайно тревожно, имайки предвид, че свободата на съвестта и религията са основа на всяко свободно и справедливо общество.
В страната има недостиг на осъзнаване на нуждата от защита на свободата на вярата и словото в правен и политически план.
Учудващо бе и мълчанието на медиите по проблема, особено когато евангелските църкви излязоха на мирен протест срещу законопроекта. Разбира се, имаше отразяване, но то бе като цяло спорадично и непропорционално с оглед размера и систематичността на протестите, включително и сравнени с други подобни публични протести по същото време.
Обърни другата буза, нека тиранията да пребъде!
И така, правилно ли бе протестантите да протестират срещу този законопроект? Не трябваше ли да обърнат другата буза?[iii]
Не липсваха Фейсбук пророчици с изказвания от типа: „Бог всичко вижда, каквото и да правите, то каквото има да стане, ще стане. Вие само се молете“. Или радикално откъснати от кораба-майка коментатори, които твърдяха, че досега църквата нищо не била направила, затова сега Бог ѝ е приготвил за наказание един такъв законопроект, и че християните не можели да се противопоставят на ЗИДЗВ, защото демокрацията не била записана в Библията. Да, демокрацията я няма в Библията. Нито пък са посочени някакви други форми на управление, дефинирани от светски философи. Но за сметка на това ясно е формулирана фундаменталната истина, че Бог е върховен законодател, че има „царе и управници“ и власти, и че ако управляват добре и справедливо и не пречат на разпространението на християнството, те вършат Божията воля (Даниил 7, Римляни 13, 1 Петрово 3:17, Матей 28:16-18).
Ситуацията със ЗИДЗВ може да бъде оприличена на многобройни библейски ситуации, в които властите заповядват на Божиите пророци и проповедници да замълчат в името на мира и спокойствието на обществото, но Божиите пророци отказват (Даниил 3; Деяния 4, 5; Йоан 5:18, 7:1, Лука 3:18-20).
Още една добавка. Не бих нарекъл вносителите на тези проекти непременно целящи някакво зло. Те просто не разбират това, което вършат, но могат да го извършат, защото са облечени в светска власт и го вършат, и изглежда така, сякаш го разбират.
В същността си те твърдят, че искат да направят добро, да пресекат тероризма. В същото време третирането на всички религии, включително и на християнството, като мафиотски организации, които, видите ли, ще бъдат „осветлени от държавата“, е крайно иронично. Държавата, която е разкъсвана от корупционни скандали, ще бъде „осветител“ на вярващите християни, за които моралното и честно поведение е фундаментална част от практикуване на вярата! В същото време тези вярващи са и гласоподаватели и данъкоплатци и хора с ум и душа, които имат право да участват в решенията и публичните процеси в едно общество. Но това някак беше убягнало от съзнанието на вносителите и на голяма част от народните представители, които гласуваха по стахановски ЗИДЗВ на първо четене, без никакво притеснение за крайно ограничителния характер и философия на проекта като цяло.
Публично изразеното несъгласие на религиозните общности и на евангелско-протестантските църкви, както и реакцията на международната общност, религиозна и светска, даде така нужната обратна връзка, за да се минимизират вредите от ЗИДЗВ.
Частична оценка и изводи
За голяма радост на християните и на демократично мислещите хора в България, най-крайните форми на ограничения, залегнали в законопроекта (ЗИДЗВ), бяха отхвърлени на второ четене при гласуването в парламента. Подобни закони са несъвместими с едно свободно и демократично общество. Такива бяха: предложенията за провеждане на богослужение само в одобрени от държавата сгради, забраната за дарения от чужбина, тежкото административно бреме при дарения от България и нарушаване на сакросанктното (свещено) право на тайната на дарението, ограничаването на свободата на мисълта на религиозните вярващи чрез задължения за задължително контролирано от държавата образование на свещенослужителите, намеса във вътрешните организационни и богословски дела на църквите чрез налагане на разрешителни, условия на проповядване и участие в богослужения на чужденци и редица други подобни.
Разбира се, в приетите промени остава практическото политизиране и „одържавяване“ на „големите“ вероизповедания чрез обвързване на финансирането им с държавната субсидия. Това изглежда по-малко зло, сравнено с началните пълни проекти за промени в закона.
Победата, за която споменах по-горе, не е на една група над друга, по-скоро има обществени измерения, всички се ползват от нея. Но две са основните точки: властта се отказа да въведе крайни ограничения на вярата и евангелската църква придоби самочувствие и разбиране за значимостта на публичното присъствие в демократичното общество.
Властите се учат, макар и неохотно, за това що е то свобода на религията. Държавниците схванаха, че е неправилно да пренебрегват основни аспекти на демократичното обществено устройство и да ограничават вероизповеданията. Най-вече силният международен натиск, неспирното разясняване в правно отношение и противопоставянето чрез правото на мирен публичен протест от страна на евангелската църква доведоха до този резултат. Имайки предвид обаче твърдоглавото неразбиране у управляващите на динамиката и същността на религиозната вяра и гражданските права, които я защитават,[iv] можем да отчетем някакъв напредък в диалога с държавата.
Църквата, евангелската най-вече, се отърсва от страха си да бъде публично активна. Иронията в действието на Бога в тази обществена драма беше, че проектите предлагаха затваряне на религиозната вяра между четири стени. И не само между кои да е четири стени, но и между четири стени, изрично посочени от държавата. Резултатът от това предложение беше, че неговата крайност мобилизира вярата и активността на множество вероизповедания; но ние тук отбелязваме най-вече евангелско-протестантската общност, представители на която излязоха на улицата да протестират срещу ограничаването на вярата само в нарочни сгради.
В крайна сметка 2018 г. трябваше да отговори на следния въпрос: дали българските протестанти са роби, които се борят за по-удобно и спокойно робство, или свободни хора, които отстояват истинската свобода на съвестта и вярата? Въпреки че процесите бяха противоречиви, считам, че отговорът е в полза на втория извод.
При това положение, независимо от оценките на приетите изменения в ЗИДЗВ, можем да сe надяваме, че свободата на вярата и словото ще бъде още по-активно отстоявана от християните в бъдеще. От това ще спечелят само Евангелието и българският народ.
(Статията е писана преди окончателното влизане на ЗИДЗВ в сила. За допълнителен коментар по този въпрос вижте тук. Бел.авт.)
Всички права запазени © 2018. Препечатвания и препубликации само с разрешение: editor@center-religiousfreedom.com
Виктор Костов
Главен редактор
Виктор Костов е адвокат и правозащитник. Доктор по философия в областта на междукултурните науки, (2009), Fuller Graguate Schools, САЩ. В изследователската си дейност специализира по въпросите на свободата на религия и отношенията между църква и държава. Занимава се с проблемите на свободата на съвестта, словото и мястото на християнската вяра в публичния дебат, от 1992 г. Редактор-съставител на сборниците Отношенията църква-държава след падането на комунизма (2013 г.), Християнство и политика. Сътрудничество или противопоставяне (2015), Християнство и национална сигурност. Постомунистически, исторически и библейски контекст (2017). Член на Софийска адвокатска колегия от 1992 г.
БЕЛЕЖКИ
[i] Накратко, процедурата по прокарване на един закон е следната: 1. Предложение, внесено от народни представители; 2. Обсъждане и гласуване в комисии, една от които е водеща; 3. Гласуване на първо четене в пленарната зала, където проектът се приема като философия, по принцип; 4. Изчистване на предложения за корекции в комисията; 5. Второ четене и окончателно гласуване текст по текст; 6. Обнародване в Държавен вестник и влизане на закона в сила.
[ii] В някои случаи употребявам съкращението ПИДЗВ – Проект за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията – за да уточня, че става въпрос за проект за закон, а не за вече приет закон. Подобно уточнение другото съкращение, ЗИДЗВ, не позволява.
[iii] Обръщането на другата буза след получения удар е израз на сила, а не на слабост. Исус Христос не поучава „като те ударят по едната буза, бягай бързо, и бягай надалеч!“. Това е единият възможен отговор на слабост. Другият възможен отговор на слабост е: „като те ударят по едната буза, удари ги и ти, и то така, че да не помислят да те удрят пак!“. Това е реакционният подход не на победителя, а на застрашения човек, който отвръща на злото със зло. Само в случая с обръщането на другата буза имаме съпротива на злото, но не и съпротива на злия човек : един изцяло различен и в крайна сметка успешен подход. Ще отбележим, че Христовото учение по този въпрос е насочено към личността (вж. Проповедта на планината, Мт. 5:39; Лк. 6:29). Същият подход не се отнася за управници и държавни органи, чиято цел е да се противят на злото с меча, да наказват лошите и да поощряват добрите, срв. Римляни 13.
[iv] България е загубила 83% от делата срещу държавата пред Европейския съд за правата на човека за нарушения на свободата на религията.
