Решение 13 от 27 юли 2018 г. на Конституционния съд – победа за здравия разум и българската юриспруденция над международното марксистко псевдоправно безумие

Покажи ми законите си и аз ще ти покажа кой е твоят Бог. – Ървин Луцър

„А той (Исус) в отговор рече: Не сте ли чели, че Онзи, Който <ги> е направил, направил ги е от начало мъжко и женско, и е казал: Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една плът?” – Матей 19:4-5

Свобода за всеки недвусмислено се противопостави на псевдоправния парадокс „Истанбулска конвенция“ заради моралния релативизъм, социалното инженерство, класовото противопоставяне на половете по комунистически почин, крайното неуважение към действителността, човешкото достойнство, християнските и семейни ценности, фактите и традициите и принципите на правото и справедливостта в този документ, и поради неговия радикален, революционен характер.

В края на юли Конституционният съд на Република България се произнесе по обществено-спорния въпрос за Истанбулската конвенция.

В продължение на над 35-годишната ми практика и наблюдения като юрист на българската съдебна система никога на съм успявал (въпреки искреното ми желание) да изградя особено добро мнение за нея. Корупция, механично прилагане на тоталитарно, и често вътрешно противоречиво законодателство, противоречиви решения на един и същи съд по почти идентични дела, липса на разпознаване на йерархията в длъжностите при управлението на съда, срастване на съда с изпълнителната власт и прокуратурата на основа политически интереси, неосъзнаване от съда на същността и общественото и историческо значение на правораздаването и въобще на понятието за справедливост и правосъдие. Списъкът може да продължи, като добавим, разбира се, и спорадичните прояви на съдийска компетентност, почтеност и зачитане на справедливостта.

В контраст на тази обобщена и неблагоприятна картина е решението на Конституционния съд на Република България (КС) от 27 юли, т.г. (Решение 13, Решението), с което съдът обяви Истанбулската конвенция за противоречива на българския основен закон. Решението се отличава с ясна мисъл, силна правна и житейска логика и непогрешим усет за здрав разум и справедливост.

Усет за здрав разум и справедливост

Ако подкрепящите решението на КС се спират преди всичко на правно-техническите противоречия, то КС отчетливо анализира двуличието на Истанбулската конвенция (ИК) и целта на същата под формата на международен договор за защита на жените от насилие да наложи, буквално да наложи, на ратифициращата страна ненормално тълкувание за същността на човешкия род и неговото деление на мъжко и женско.

Вместо безропотно да приеме това налагане, понеже идва от Европа и понеже много „водещи западни страни“ са го възприели, както четем в някои от особените мнения на противно гласувалите конституционни съдии, КС констатира, че равното третиране на половете не изисква грубото уеднаквяване на мъж и жена:

Правното равенство между половете е провъзгласено на конституционно ниво в чл. 6, ал. 2 от основния закон. То не означава еднакво третиране на двата пола, а изисква съобразяване с биологичните особености и различията между тях. Полът е сред изрично установените в чл. 6, ал. 2 от Конституцията признаци, въз основа на които не се допускат привилегии или ограничения в правата (решение № 1 от 27.01.2005 г. по к. д. № 8/2004 г.). Конституционният текст разглежда биологичния пол като понятие с ясно юридическо съдържание. (КС, Реш. 13 от 27 юли 2018 г., подчертаването мое)

КС съвсем точно констатира, че пренебрегването или минимизирането на разликите между половете на практика анулира декларираната от самата ИК нужда жените да бъдат подложени на специална защита от насилие. Ако мъжът и жената са напълно еднакви, то защо жените следва да бъдат защитени от насилие, а мъжете не? Следващите въпроси, който нямат отговор, са защо специално жените са въздигнати в някаква обществена класова порода, която трябва да бъде защитавана, и от кого да бъде защитавана? Ако класовия признак е пол, или в случая „жена“, то съвсем естествено насилниците срещу „жена“ ще трябва да са от подобен квалифициращ признак, „пол“, тоест „мъж“, защото няма друг пол, доколкото класите са определени в ИК.

КС адресира този въпрос заедно с ненормалното извеждане на пола не като непроменима установена същност на човешкия индивид, а като променима величина съгласно обществената нагласа:

Чрез дефинирането на „пол“ като социален конструкт в конвенцията всъщност се релативизират границите на двата пола – мъж и жена – като биологично детерминирани. Ако обаче обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент.

Силна правна и житейска логика

В допълнение, за да обяви противоконституционността на ИК, КС привежда аргументи от българската конституция и вътрешното българско право, международното право и традиционната житейска логика (бинарността на човешкия род като мъж и жена).

На ниво българско законодателство КС твърди следното:

Конституцията и цялото българско законодателство е изградено върху разбирането за бинарното съществуване на човешкия вид. В действителност в Конституцията недвусмислено се възприема социалното измерение на пола във взаимодействие с биологично детерминираното – чл. 47, ал. 2 от основния закон. В посочената конституционна разпоредба биологичният пол „жена“ се свързва със социалната роля – „майка“, с „раждане“, с „акушерска помощ“. Накратко, понятието „пол“ се използва от конституционния законодател  като единство от биологично детерминираното и социално конструираното. Социалното измерение в Конституцията не създава социален пол, независим от биологичния, както е предвидено в Конвенцията. (КС Реш. 13)

Само този аргумент би трябвало да е напълно достатъчен за разбирането колко несмислена е ИК. КС успешно анализира и обявява проблема: полът има социална същност, но тази социална същност не дава правно и логическо основание за създаване на нов пол, изцяло изграден върху умствено усещане за социална същност, напълно отделена от биологическите факти.

На ниво международно законодателство КС твърди следното:

На международноправно равнище разбирането за пола като единство на биологично и социално измерение, е залегнало в Римския статут на Международния наказателен съд (обн. – ДВ, бр. 68 от 16.07.2002 г.). Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от Римския статут: „По смисъла на този статут терминът „пол“ означава двата пола – мъжки и женски, в контекста на обществото. Терминът „пол“ няма никакво друго значение освен посоченото“.

Стъпвайки на международен документ, КС оборва дефиницията на пол като социална конструкция. („Конструкция“ е надут термин за по-точната фраза – „измислица“.)

На ниво историческа и всеобща човешка традиция, КС твърди следното:

Традиционно човешкото общество се изгражда върху половата бинарност, т.е. съществуването на два противоположни пола, всеки от които е натоварен със специфични биологични и социални функции и отговорности. Биологичният пол е детерминиран по рождение и е в основата на гражданския пол. Значението на гражданския пол при правното регулиране на социалните отношения (съпружество, родителство) изисква осигуряване на яснота, безспорност, стабилност и сигурност.

В Решението си КС прави ясна връзката между пол, брак, българска правна традиция и българска конституция:

Конституционната дефиниция за брак, така както винаги е присъствала в българската правна традиция, се съдържа в разпоредбата на чл. 46, ал. 1, която го определя като „…доброволен съюз между мъж и жена“. Конституционната уредба на брака е изградена върху разбирането за съществуването на два биологично определени пола – мъжки и женски. Определяйки брака като доброволен съюз между мъж и жена, Конституцията издига различния биологичен пол в императив към встъпващите в брак. Разбирането за брака като връзка между мъж и жена е вкоренено дълбоко в българското правосъзнание и в този смисъл е в основата на конституционната уредба. (Подчертаването мое.)

Опирайки се на българската правна традиция и правосъзнание, КС посочва едно важно основание за отхвърляне на ИК, която на практика има за цел да унищожи традицията и националното правосъзнание.

Именно поради тази логика на КС, зачитаща българската традиция и юриспруденция, съм склонен да назова Решение 13 едно независимо, чисто българско, неогъващо се под натиска на „велики сили“ правно решение.

Особено внимание на особените мнения

От четиримата съдии, гласували срещу мнозинството от КС, Ангелов и Ненков мотивират опозицията си срещу мнозинството с текстове на ООН, на които Конвенцията се позовавала. С цялото уважение към ООН, България не е длъжна да ратифицира лудостите на международната общност, особено когато последната, или по-скоро елитът на последната, далеч от народите, които би трябвало да представлява, крои утопични социалистически модели, които да наложи в опита си да създаде унифициран световен ред.

Трябва да се подчертае, че оспорваната разпоредба (от ИК – б.м.) почти буквално следва редакцията на чл. 5, буква „б“ от Конвенцията на ООН за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените от 1979 г. (ратификационен указ обн., ДВ, бр. 76 от 1981 г., в сила за България от 10.03.1982 г., пълен текст обн., ДВ, бр. 17 от 2010 г.), с който държавите-участнички са се задължили да „приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята…….за стереотипността на ролята на мъжете и жените“. (Особено мнение Ангелов, Ненков. Подчертаването мое.)

Фактът, че идеята за бруталното и безмозъчно уеднаквяване на мъже и жени, под предлог „равенство“, идва от ООН през 1979 г. по никакъв начин не оправдава приемането на тази догма на международния социализъм като адекватна и задължителна правна мярка, която да бъде прието от българския народ и закон. Да не забравяме, че ООН през 70-те години на миналия век бе изпъстрена с комунистически и социалистически представители, чиято житейска и идеологическа платформа бе марксистката идея за борба на класите и борба срещу религията (особено християнството, след като ислям в комунистическите страни почти не съществува или няма влияние) и борба за приравняването на половете въпреки техните различия. Комунистическият идеал за промяна на обществото чрез правно социално инженерство личи в цитираната фраза

„да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените“…

Изразявайки несъгласие с решението на КС, в своето особено мнение съдиите Ангелов и Ненков недвусмислено въвеждат категорията „сексуални малцинства.“ Само употребата на този термин сочи колко далеч е отишло съвременното правораздаване в анализа и стремежа към защита на извращения на сексуална основа. Да запитаме съдиите що е то „сексуално малцинство“?

Религиозните малцинства имат за признак принадлежност към вяра, която не се споделя от мнозинството. Етническите малцинства са тези, които поради различен етнос и култура се различават от тези признаци на доминантната култура в обществото. Какво различно от мнозинството имат тези, които спадат към категорията „сексуално малцинство“? Садомазохизмът, некрофилията, педофилията и зоофилията биха попаднали също в категорията „сексуално“ или „полово“ малцинство, ако сексуалните предпочитания, наричани също „сексуална ориентация“, наистина имат същността на признак за формиране на малцинство. Ако сексуалните фантазии и практики останат само частно и строго лична практика, те нямат смисъла на основни права. Подобни практики, доколкото не са престъпления, и към момента са защитени от Европейската конвенция като право на неприкосновеност на личния и семеен живот (чл. 8 от ЕКПЧ).

Но когато вярата бива ограничавана като регулируем частен проблем (виж новите законопроекти за изменение и допълнение на Закон за вероизповеданията [ЗВ] на БСП, ГЕРБ, ДПС и на Обединени патриоти) и с цел поради “важното обществено значение” на религията същата да има ограничено публично проявление (?!), както при комунизма, а в същото време сексуалната ориентация стане публично демонстриран човешки признак (вж. особени мнения към Реш. 13 на КС), налице е точно тази правна недомислица, която представлява ИК и която КС отхвърли.

В особеното си мнение нито съдиите Ангелов и Ненков, нито другите двама несъгласни съдии разясняват защо всъщност се налага ратифицирането на тази конвенция за защита на жените от насилие, при положение че са налице редица други законодателно уредени форми на защита точно на жените от насилие като например Закон за защита от домашно насилие? Подобна конвенция има смисъл само ако предлага нещо ново, а новото което ИК предлага, е разрушаване на стереотипите, свързани с ролята на половете в обществото. Тоест мъжете не бива да се държат като мъже, а жените като жени, а точно обратното, за да имало равенство. Неспособността на противоречащите съдии да вникнат в този аспект на ИК е крайно притеснителен, колкото и да е тяхно, като съдии, правото на особено мнение.

В допълнение Ненков и Ангелов твърдят следното в своето особено мнение:

Единствената цел (на ИК – б.м.) е да не се допуска насилие, насочено към определени лица, само защото имат прояви, които се възприемат от повечето членове на обществото като неприсъщи за техния биологичен пол. В цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство чрез използване на психическо и физическо насилие не може да бъде оправдано с утвърдените навици, предразсъдъци, традиции и други обществени практики, основани на неравенството на жената по отношение на мъжа (в тази насока вж. чл. 12 от Конвенцията). В това се състои неоценената от мнозинството конституционни съдии сърцевина на Конвенцията, съответстваща изцяло на Конституцията на Република България, която отрича неоправданото и непропорционалното насилие дори и спрямо извършителите на най-тежки престъпления.

Следва да зададем въпрос към съдиите защо е нужна цяла международна конвенция, която да не „допуска насилие“? Не е ли достатъчно ясно уредена тази материя в Наказателния кодекс в раздел Престъпления против личността? Защо недопускането на насилие срещу членове на обществото, които по кой знае какви причини са в неведение относно своя пол (обикновено причините са духовни или умствени отклонения), следва да бъде специално уредено и заложено в конвенция!? На второ място, защо е нужно Ненков и Ангелов да ни напомнят, че в цивилизованите общества унижаването на човешкото достойнство с физически и „психическо“ насилие било неоправдаемо въз основа на утвърдени традиции? Следва да запитаме конституционните съдии що е то „психическо насилие“ и как подобен вид „насилие“ бива формулирано от юристи, които би трябвало да са наясно, че законът може да наказва само за поведение, а не за мисли и думи, и то само при наличие на ясна, недвусмислена формулировка на опасното обществено деяние?

Как следва да дефинираме „психическо насилие“ над мъж, който си мисли, че е жена, ако същият се счита за „психически насилен“, в случай че някой му заяви истината – че всъщност той е мъж, който си мисли, че е жена, а не жена, „заключена“ в мъжко тяло?

Може би „психическо насилие“ ще се окаже заявяването на подобна личност на ИСТИНАТА И ФАКТИТЕ, че всъщност той не е „тя“, а е заблуден мъж, който има нужда от помощ и връщане в реалността, а не защита на „достойнството“ да живее в отрицание на действителността, и под предлог за „защита на достойнството“ да налага налудничавите си идеи на околните, на семейството си и дори на държавата и нейните органи? До каква степен трябва да се поклоним на индивидуалната автономност, дори когато тя е налудна, за да запазим достойнството на личността? По въпросите на вярата в Бога може да се спори – вярата е увереност в невидимото и затова материалистите атеисти държаха да я отрекат и я наричаха „лудост“. Но когато фактите, чисто физическата реалност, биват отричани, има ли останало достойнство в наричането на черното бяло и на жената – мъж?

Напускането на действителността, на практика налудността, е традиционно проблематична в личния живот на индивида и близките му. Когато обаче лудостта бъде превърната в човешко право и според Ненков и Ангелов, конституционни съдии, сама по себе си стане източник на “достойнство”, проблемът вече е обществен, правен, и на практика приема исторически и библейски пропорции. Няма връзка между запазване на достойнството на хората с психически отклонения и налудни представи относно половата им същност, от една страна, и защитата на тези личности от насилие, от друга, защото по сега действащото законодателство всеки е защитен от престъпления срещу личността му, независимо от психичното му състояние или полова принадлежност – мъж или жена.

Конституционните съдии Филип Димитров и Константин Пенчев изразяват своето несъгласие с мнозинството от КС в значително по-лаконични становища .

Иронично е, че Филип Димитров, с дългогодишна кариера в защита на демокрацията срещу комунистическата тирания, с лека ръка приема тираничната и изцяло социалистическа идея за класовата борба между мъже и жени, прокарвана от ИК. В новата класова борба жените трябва да бъдат защитени, а сексуалните пороци – изведени във фундаментална характеристика на човешко достойнство и оттук – в права. Разбираема е реакцията на конституционен съдия Димитров срещу крайно суровото третиране на хора, които демонстрират сексуални отклонения по времето на комунизма или нацизма. В същото време, заради политическата си неприязън към тоталитарните режими от миналото, г-н Димитров не съзира тираничния уклон на ИК, която цели да създаде неоснователно привилегии чрез узаконяване на моралния релативизъм на малки групи, за които личната сексуалност по неясни причини трябва да бъде обсъждана и аплодирана от целия народ като някаква форма на постижение или героизъм.

Конституционният съдия задава почти риторично въпроса:

Как точно става заличаването на разликата между половете за мен (и вероятно други със също така обикновени възприятия като моето) остава загадка. Но от това се извежда увенчаващата мотивите към решението фраза, че „ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж, борбата срещу насилието над жените остава само формален, но неизпълним ангажимент“. (Особено мнение към Реш. 13, Ф.Д.)

Да си позволим да отговорим на въпроса „Как?“, като просто повторим цитата на Филип Димитров от мотивите на мнозинството по Решението на КС: „Ако обществото загуби способността да прави разлика между жена и мъж“… Ще припомним, че правото отразява ценностите на едно общество. Понятията добро и зло, колкото и да са станали далечни и неупотребими в съвременния самодостатъчен свят, често си правят място в обществото, като се обличат в законова форма. Ако г-н Димитров е готов да отрече тази зависимост, то ще припомним още веднъж генезиса на Конвенцията в документите на ООН от 1979 г., така удобно цитиран от несъгласните съдии Ангелов и Ненков. В този генезис лични наглото, самодостатъчно и елитарано отношение на авторите на документа по чисто тоталитарен модел да наложат на народите изравняване на мъже и жени, защитавайки ги от самите тях, и от тяхната същност като мъже и жени:

„(Държавите следва да) приемат всички надлежни мерки с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел постигане изкореняване на предразсъдъците и премахването на обичаите и цялата останала практика, които са основани на идеята…….за стереотипността на ролята на мъжете и жените“.

„Изкореняване на предразсъдъците, премахване на обичаите, и цялата останала практика…“. Не мога да спра да повтарям тази фразеология, защото тя има запленяващо откровен тоталитарен и комунистически характер на масов идеологически тормоз и контрол. Този тип характер е в основата на документа на ООН 1979 г. и на злополучната ИК, защитавана от Филип Димитров.

Още по-иронично е, че президентът на републиката, който не крие социалистическите си идеали и подкрепя анти-демократичното и анти-религиозното законодателство за промени в ЗВ, е на практика консервативният защитник на здравия разум (и донякъде християнския светоглед!) в този възпламеняващ обществен и правен дискурс.

Отделеност на правната мисъл от хората и ежедневието

Относно особеното мнение на съдия Константин Пенчев, ще избегнем ненужно дълбаене в кратката му аргументация, която е несъстоятелна според нас. Ще обърнем внимание на последните изречния в особеното мнение на Пенчев:

Съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото към Конвенцията би следвало да бъде отчетена при вземане на политическото решение дали този международен договор да бъде ратифициран. Общественото мнение, обаче, не може да влияе върху правната преценка за съответствието на Конвенцията с Конституцията. (Особено мнение към Реш. 13 по к.д. №3/2018, К.П.)

Интересно е как съдия, който доскоро е бил омбудсман (защитник на правата на хората срещу държавни несправедливости) и най-вероятно е подписвал решения „В ИМЕТО НА НАРОДА“, приема, че мнението на народа не бивало да влияе върху правната преценка на външен, чужд закон, който драматично ще въздейства върху правната култура, възприятия и отношение на „народа“ по фундаментално важни въпроси. Въпроси от типа на това дали „сексуалната ориентация“ е материя, която трябва да бъде уреждана в полза на нововъведения в живота на хората, които почиват на фантазии и които пренареждат вековни ценности? Не следва ли да запитаме защо съдия Пенчев не си задава въпроса откъде се е породила „съществуващата негативна емоционална нагласа в обществото“ и защо тази „негативност“ следва да бъде отчетена политически, но същевременно изцяло пренебрегната в правно отношение? Законите формират обществото, а в това общество живеем ние и ще живеят нашите деца и внуци. Простичкият отговор е, извинете за спекулацията, че Пенчев най-вероятно счита, че правото, в което той е специалист, не може да бъде „омърсено“ от мненията на простолюдието, което не е така вещо в правната материя, както е един конституционен съдия. Наистина съдът, не бива да се влияе от улични емоции, ако това е имал предвид съдия Пенчев. Правото трябва да е безпристрастно и лишено от прекомерна емоционалност. В същото време само при комунизма правото има независим живот от човека, защото неговата цел бе да обслужва обожествяваната, елитарна и тоталитарна ДЪРЖАВА. Безбожната държава не е източник на правото, Бог, който е създал и човека, и правото, е източник на идеята и чувството за справедливост.

За сведение на всеки правен елитарист ще сведем до знанието на същия, че правото съществува заради хората, а не хората заради правото.

Целта на закона не е експертите да се чувстват височайши спрямо „невежото общество“, а да решават по справедливост и съгласно висшите идеали на закона наболелите проблеми на хората. И ако задължителното налагане на нови концепции за пол, мъж, жена, брак и семейство, с цел превъзпитанието на „масите“, не е повод за загриженост на обществото съгласно разбиранията на съдия Пенчев, то следва да си зададем въпроса – какви цели вижда той в съществуването на Конституционния съд? Платформа за изразяване на правното величие на успели юристи? Разбира се, не бива да вменяваме на съдия Пенчев всички исторически наследени пороци на българското правосъдие и правна мисъл. Само отбелязваме колко трагично отделеността на идеята за право и съд от човешката нужда от справедливост е илюстрирана в особеното мнение, публикувано по повод Решението.

Отговорът на въпросите към конституционните съдии е, че всъщност, съзнателно или не, със своята особена правна логика те подкрепят идеологическата същност на Конвенцията и са поддръжници на социалното инженерство и морален релативизъм и чисто социалистическия тип класова борба и противопоставяне на половете, които стоят в основата на правната ексцесия, наречена Истанбулска конвенция.

Заключение

Решението на КС в никакъв случай не признава същността на правдата и правото, като произтичащи от Бога и истината на Евангелието.[1] Аргументите са изцяло светски, което е разбираемо. Атеизмът е доминантният светоглед в постхристиянските Европа и Запад и посткомунистическа България. Споровете по правните въпроси, касаещи регулирането на материя от типа на пол, мъж, жена, социално и биологическо равенство, както в мнението на мнозинството съдии, така и в това на малцинството, което подкрепя ИК, са изцяло изградени на едно доста бездушно „биологическо“ третиране на материята без изтъкване наличието или не на морални категории, на добро и зло. (В света на безбожие и исторически войнстващ атеизъм Бог не може да присъства в публичното пространство, още повече в правораздаването, което е изцяло поробено от атеистичния светоглед.)

И все пак, дори в тези изкривени рамки на публично правораздаване, макар и не изрично в пословичното име на народа, когото никой не пита, Решение 13 по к.д. №3/2018 г. на КС се оказва едно правилно, разумно правно решение.

Като че ли за първи път България не е банановата република, която овчедушно гледа към „братска Русия“ или „Свободния Запад“ и чиито държавни институции за няколко десетки хиляди евро спонсорство не са готови да подложат народа и разума на обществото на поредния извратен експеримент, какъвто е ИК. И дори без разпознаването на изконната същност на пола, брака между мъж и жена и семейството като реалности, създадени от Бога, по Божия воля и промисъл и с Неговата цел в личен, обществен и исторически план, самият факт, че КС ясно и недвусмислено отхвърля лицемерния опит за прокарване на налудничави идеи за „обществен пол“ и „флуидност на сексуалната ориентация“ е победа за народа и за правосъдието.

Правото е важна, основополагаща част от светогледа и културата на един народ. Посочи ми законите на един народ и аз ще ти посоча, кой е неговият бог. В този казус заслугата е на народа и на тези съдии от КС, които застанаха на страната на здравия разум, а здравият разум е дар и откровение от Бога.

Въпреки че не са чели, „че отначало Бог ги създаде мъжко и женско“, опирайки се на естеството на нещата, със своето решение срещу ИК българският Конституционен съд защити правото, истината, интересите на българския народ и, макар неизказано и ненапълно осъзнато – християнските ценности.

[1] Отделен труд е нужен за детайлно привеждане на новозаветна аргументация защо Христовото учение е изцяло против управленски действия и „закони“ от типа на ИК.