„Това не може да бъде“
„Това не може да бъде – свободата е дадена на човека, за да върши правилни неща, а не неправилни и погрешни, защото свободата е отговорност“, чувам вече отговора на приятелите ми атеисти. А приятелите ми християни добавят: „Свободата е дадена на човека, за да прави избор: да греши и да се отдалечава от Бога, съюзявайки се със сатаната, или да прави добро и онова, което Бог иска от вярващите в Него и по този начин да остава в непрекъсната връзка с Извора на свободата – Христос“. И аз се съгласявам както с едните, така и с другите. Съгласявам се, че такава е теорията (казвам на първите) и че такава е Божията заповед, която вярващите трябва да изпълняват (казвам на вторите).
Разяснение на понятията
В речника на българския език глаголът „греша“ има две значения: да допусна (да направя) грешка, бъркам, и второто – върша грях. За всеки е съвършено очевидно, че в живота си хората непрекъснато допускат грешки, вярващите пък грешат против Бога. Всичко това правим независимо от теорията и от Божията заповед. Наистина, идеолозите и политиците в различните общества постоянно напомнят на гражданите си, че свободата им е дадена, за да вършат правилни неща, тъй като по този начин те отговорно разполагат с нея, а пък църковното учение постоянно напомня на вярващите, че свободата е във вярата в Христос и неизменното изпълнение на Божиите заповеди и на Христовите заръки в евангелието. Употребата на свободата за вършене на неправилни или зли неща или пък за вършене на грехове против Бога вече не е свобода, а човешки недостатък или престъпно отношение (за първите) или пък употреба на свободата в съюз с дявола, а не с Бога (за вярващите).
Теория и практика
Вековното противоречие, което не бе разрешено и от най-великите умове в човешката история (включително най-древните, Платон, Аристостел, Сократ, Цицерон и т.н., та чак до днес), продължава да вълнува умовете и в 21 век: защо теорията не работи сто процента на практика? В някои редки случаи теорията може да намери 99% потвърждение в практиката, но най-често разминаването между нея и реалния практически живот е значително. Разбира се, многобройни са възгледите за противоречието между идеалното (теорията) и реалното (практиката), но за целите на настоящия анализ засега ще използваме само следното определение: като „идеална“ (дори духовна) дейност умствените разсъждения (теорията) не могат да намерят потвърждение в действителния живот, който тече и се развива не според мъдруванията на един или друг човек (или цял екип от „умници“ заедно с машините, които им помагат), а според хода на историята, който атеистите наричат „прогрес във времето“, а вярващите го наричат Божи план за света и за човека. Няма на света човек или група хора, които да могат да прозрат човешкия прогрес (човешката история през вековете и в бъдещето), нито има вярващи, които да прозрат Божия план: както едните, така и другите могат да имат само едно приближено виждане (смътна „теория“) за съответствието на идеалното (теорията) и реалното (практиката). В интерес на истината трябва да кажем, че вярващото сърце на християнина може да прозре Божия промисъл по свой особен начин и да живее съобразно повелите на евангелието и на вярата си (същевременно тя, вярата, до голяма степен се основава на църковното учение на църквата, към която принадлежи вярващия – т.е. основава се на църковната „теория“, макар тя да почива върху истините на Свещеното Писание, на Библията); трябва да признаем, че немалко християни действително имат някакво прозрение за Божиите дела.
Свидетелствата на историята и на Библията
Способността ни да правим грешки и да бъркаме изглежда е най-естественото състояние на човека: от първите векове на човечеството и до днес както отделните хора, така и управляващите ги елити непрекъснато правят грешки; понякога грешките на управниците са трагични и милиони хора загиват заради тях. Способността на вярващите да правят грешки също не се отличава особено от тази на невярващите; наистина, вярващите вършат и грехове и често те разсъждават за тях не като свобода, а като окови на сатаната, който завладява сърцето и кара човека да въстава против Бога. Но и вярващите признават, че Бог е дал това най-велико благо на човека – свободата – тъй че той да може да избира: дали да избере правилното, доброто, Божието, или пък да избере неправилното, злото, дяволското; възможността ни за избор е израз на свободата, вложена в човека от Бога.
Без да навлизам в полемиката защо хората в естественото си състояние правят грешки (от гледна точка на атеистичната философия), нека се опитаме да си изясним как на практика вярващите употребяват свободата си – в това отношение Свещеното Писание, в което безрезервно вярваме, ни дава преизобилни данни. Всъщност въпросът ни е защо понякога не сме свободни да вършим добро, да вършим Божиите дела – едно искаме и желаем, но друго правим. Ненапразно в посланието си към Римляни свети апостол Павел казва, че той има желание за доброто, но „не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Римл. 7:18-19), и той открива в човека закон, който гласи: „Когато искам да върша доброто, злото стои до мене“ (Римл. 7:21) – това е законът на греха: грехът е този, който кара човек да избира злото, а не доброто.
Нима Бог не каза на Каин: „Грехът стои при вратата: той те влече към себе си, но ти владей над него“ (Бит. 4:7)? Бог дава на първите хора свободата да изберат доброто, но Той не им отнема свободата да изберат и злото. И Каин избира тъкмо греха и убива брат си Авел. Цар Давид, който дава на Библията една от най-духовно възвисените книги с 150 псалми, избра свободата си в ущърб на онова, което Бог сам му говореше и взе жената на хетееца Урия, когото изпрати на първите бойни редици, за да бъде убит. Свети апостол Петър многократно се кълнеше, че няма да се отрече от Спасителя при никакви обстоятелства, но и той направи грешка в изпитването на вярата си и три пъти се отрече от Христос. Хиляди са примерите на Библията, посочващи случаите на употреба на свободата за грешки (и разбира се, хиляди са примерите за употреба на свободата за добро и за съгласуване с Божията воля), а многократно повече са примерите в живота на обществата през вековете и до днес.
Каква е връзката?
И наистина, каква е връзката на гореказаното, което е известно на всеки среднограмотен човек, с днешната ситуация на човека и на човечеството като цяло, че се заемам да разглеждам въпроса за свободата като възможност да допускаме грешки? Преди да посоча връзката нека първо да си зададем въпроса: а какъв би бил човекът, и човечеството като цяло, ако той не грешеше, ако нямаше способността да допуска или да прави грешки? Дали не би заприличал на нещо като робот (казвам „нещо като робот“, а не „робот“, защото засега и роботите правят грешки, независимо от това, че са проектирани да работят точно според вложената в тях програма, без никакво отклонение от зададената в него информация)? Но човекът не може да бъде робот и да изпълнява всичко, без да бърка или да греши, нали? Иначе той не би бил човек.
И тук е връзката: дали в днешно време някой не се опитва да планира такова бъдеще за човечеството, в което хората да живеят според предварително зададени стандарти и да не се отклоняват от тях? Още тук трябва да кажем, че в настоящите си разсъждения изключваме каквито и да са идеи на т.нар. конспиративни теории за някакви зли елитни сили, които замислят осъществяването на нов световен ред, в който хората ще бъдат като роботи и ще правят само онова, което им е позволено (което, според „новите“ управници, е добро за тях и за обществото, в което живеят) – не съм привърженик на подобни теории; тук се опитваме да работим само с факти и планове на някои мощни и изключително влиятелни организации, които до голяма степен определят живота на хората през последните няколко десетилетия (и особено в днешно време!), такива като ООН, Международния икономически форум, Международния валутен фонд, ЮНЕСКО и т.н.; към тях ще добавим и Световната здравна организация във връзка с обявената пандемия от март 2020 г. насам. Фактите и плановете могат лесно да бъдат видени на уебсайтовете на тези организации, както и в множеството документи, които те издават, а прокарването в живота на тяхната политика лесно може да се усети в собствените ни общества, в правителствата ни, във всекидневния ни живот и дори в децата ни.
Човечеството в условията на четвъртата индустриална революция
Тъй като в подобно кратко разсъждение не е възможно да предложа данни от всички посочени по-горе организации, засега ще се огранича само до плановете на дейците на Международния икономически форум, който до голяма степен „успешно“ изпълнява онова, което е заложено в неговите проекти; това особено се отнася до осъществяването на Четвъртата индустриална революция. Тук използвам и прекрасното изяснение на въпроса за изкуствения интелект (ИИ) на колегата Николай Кочев отпреди месец, в което изключително вещо е описана същността на информацията като математически модел при проектирането и изработката на предмети и машини с ИИ; дори бих призовал читателите отново да се върнат към неговия анализ, за да се направи по-ясна връзка с онова, което се опитвам да изложа тук.
„Четвъртата индустриална революция представлява фундаментална промяна на начина, по който живеем, работим и общуваме един с друг. Тя е нова глава в човешкото развитие, което е подпомогнато от изключителния напредък на технологиите по начин, по който първата, втората и третата индустриални революции промениха живота ни. [Тя ще промени] дори разбирането ни за това що е човекът.“ – ето каква е „мисията“ на тази революция. Тя ще доведе до „сливане на физическия, цифровия и биологическия свят на човека по начини, които както обещават много, така и ни приканват да бъдем нащрек.,“ продължава представянето на виждането на Фонда за „новия“ живот на обществата в най-близко бъдеще. В основата на промяната на живота на човека стои изкуствения интелект. С други думи, разумът на човека е слаб, непостоянен и понякога непредвидим и поради това е необходим и изкуствен разум, който да допълни човешкия и да направи живота му по-добър, като избягва грешките, които хората правят.
Ние, които преживяхма ужасите на комунизма, добре знаем какво означава „фундаментална промяна“, „нова глава в развитието ни“ и т.н. – социалистическият и комунистическият експеримент в световен мащаб претърпя огромен крах. Но човек днес не може да повярва, че този експеримент като че се завръща, но в много по-зла форма.
Разбираемо е, че тази четвърта революция се свързва с появата на нови неща, които из основи ще променят живота на хората (както и подобава на една революция). В днешно време медиите са изпълнени със съобщения за най-чудновати технологични постижения и най-нови „джаджи“, които направо смайват със способностите си – летящи коли; опити за заселване на Марс; планове за закриване на слънчевата светлина на огромни площи от Земята при необходимост или пък на осветяване там, където е необходимо; изключителни постижения в областта на медицината, и т.н.; най-последното, което прочетох вчера (5 септември 2021 г.) се отнася до плановете за разработка на миниатюрни нанороботи, които се управляват от магнити и които могат да се движат по нишките на нервната система на човека, като „доставят“ нужните лекарствени средства само до съответната точка от системата, но не и извън нея, и така да направят лечението на даден вид заболяване изключително успешно.
Нас обаче ни интересува човекът: доколко тази „революция“ би могла да промени човека и да го направи подобен на машина с изкуствен интелект, който, добавен към естествения му интелект, ще направи мислите и действията му да съответстват на онова, което „строителите“ на новия век са замислили за човечеството като цяло. От отделни откъслечни сведения и новини в медиите можем да предположим, че такива опити навярно вече се правят, а може би вече са създадени подобни хора-машини. Случайно попадам на новина в британския Индипендънт със заглавието „Американските космически сили ще създадат ‘усъвършенствани хора‘ за осъществяването на ‚немислими досега’ военни стратегически операции“; тези „нови“ хора ще използват изкуствения интелект и достиженията на технологиите за „усъвършенстване“ (буквалният превод на английския израз augmented humans гласи „хора с разширени възможности“) на уменията им на „бойното поле“ (което значително се отличава от традиционното бойно поле, познато на хората отпреди 21 век).
Във връзка с излаганата тук теза, разбирането ни за осъществяването на четвъртата индустриална революция и на роботизацията се свежда до плановете на богатия и влиятелен световен „елит“ в бъдещите общества хората да мислят и да действат максимално предсказуемо и възможностите им да правят грешки да бъдат сведени до минимум. В многобройни изследвания на посочените по-горе международни организации се доказват вредите и бедите, които човешките грешки са докарали на много народи (и това е вярно!) и се прави изводът, че човекът на бъдещето трябва да живее според предварително зададени норми на живот, без да се отклонява от тях, което е гаранция за щастливо и безпроблемно съществуване на народите и на цялото човечество.
Ценността на свободата да грешим
Малко странно звучи това изявление: свободата ни да правим грешки има някаква стойност, някаква ценност. Наистина, в нормалните условия на живот на хората от първите им векове и до днес способността ни да грешим не се схваща като ценност, а като недостатък; за вярващите тя се схваща като греховност и духовно безсилие. Днес обаче свободата ни да грешим може да ни отличи от „бъдещите хора“, които няма да допускат грешки и ще живеят само по зададения стандарт на живота такъв, какъвто роботизираните общества ще определят за всеки човек на земята. Още отсега можем да видим, че тоталитаризмът в световен мащаб (както в отделните държави, така и от страна на изключително богатите и влиятелни международни организации) взема все по-застрашителни размери, че нравствените основи на обществата (особено на богатите) силно са разклатени и че разбирането за това що е човекът, що е семейството и бракът, що е междучовешко общуване и т.н. започва да се обръща в своята противоположност. Още отсега можем да прозрем, че за „бъдещите хора“ безпрекословното стопроцентово послушание и подчинение, изключването на възможността да не си съгласен с управляващите или, не дай Боже, да въстанеш срещу тях, приемането с любов и дори благодарност на разбиранията за „доброто“ на хомосексуализма, на хомосексуалните „семейства“, на общуването между хората преди всичко чрез опосредствани връзки (интернет, блутуут и „интернет на нещата“), а не личностно, и т.н. – за тези „хора“ не може да се допусне, че те ще могат да допускат грешки, да мислят другояче, да действат не според предварително зададените алгоритми.
Всички сме гледали научнофантастични филми за война между хората и машините, където последните, както и хуманоиди с уменията и способностите на машините, многократно превъзхождат човеците и в хода на военните действия те монотонно, разчетено и точно унищожават въстаналите. Разбира се, за да бъде гледан, филмът трябва да има щастлив завършек (хепи енд) и в края на краищата човеците побеждават. Но така е само на филм – готвената ни бъдеща реалност със сигурност ще изключи подобни „щастливи“ сценарии. Въпреки това дори в подобни филми можем да забележим, че човеците побеждават тъкмо поради непредвидимостта на действията си, които машините и роботизираните хуманоиди не могат да предвидят; с други думи „грешките“, които хората допускат, объркват робота и неговият стопроцентово-логичен „разум“ всъщност е гибел сам за себе си.
За нас е важно обаче едно друго заключение от горните разсъждения: и днес човекът е човек и за него е характерно да прави грешки, което ни навежда на мисълта, че бъдещите „строители“ на новия комунизъм навярно също допускат грешки в днешните си планове и че бъдещето навярно няма да е точно такова, каквото те днес го замислят. Но ако допуснем, че действително бъде построено подобно бъдещо световно общество, в което да бъде изключена (или сведена до минимум) възможността на хората да грешат, а напротив – в мислите и действията си те ще живеят точно по начина, който ще им бъде даден – тогава разликата между тези „нови“ едва ли не роботизирани хора и обикновения човек, който все още е съхранил в себе си естествената способност да употребява свободата си и да избира между доброто и злото, ще бъде тъкмо възможността да грешим: онзи, който като робота не греши, би бил нещо като хуманоид, но не истински човек, а онзи, който в живота си понякога допуска и грешки, е естественият човек, какъвто историята го е създала (за атеистити) или какъвто Бог го е създал (за вярващите). Ето в този смисъл тук говорим за някаква „ценност“ на свободата ни да грешим.
Свободата като избор
Няма съмнение в това, че разумът, чувствата и волята направляват мислите и действията на хората и тези трите са, които правят човека да е човек, а не машина или животно; ако се отнеме едно от тях (или ако то бъде намалено до минимум), тогава човекът престава да бъде човек и се уподобява на машина или на животно. Човек упражнява свободата си и чрез трите способности на душата си, а не само чрез две или една; често една от тях преобладава и човек мисли и действа според нейната преобладаваща сила – в даден момент от живота си човек действа изключително разумно и рационално, в друг момент той се поддава на емоциите и чувствата си, а в трети момент волята го кара първо да действа, а после да мисли. Но такъв е човекът: той не е еднакъв през целия си живот – животът е толкова многообразен, че човек през годините си винаги реагира на различните събития и обстоятелства на живота според различното съчетание на силата на една от трите му душевни способности над другите две. Давид пламва от желание, като вижда красотата на къпещата се Вирсавия, и въпреки че знае, че ще допусне голяма грешка (голям грях, в неговия случай), той я взема в леглото си; Петър пламва от любов към Христос, когато Той три пъти го пита „обичаш ли ме“, но същият Петър се поддава на силата на разума си, когато три пъти се отрича от Спасителя, за да не го хванат, изобличат и накажат. Но тъкмо чрез грешката Давид сетне изпадна в изключително съкрушено състояние и с времето създаде стиховете (псалмите), които и до днес съставляват най-възвисените в духовно отношение части на Свещеното Писание; тъкмо чрез грешката Петър дълбоко се разкая и сетне заслужи огромната любов на Христос, Който дори му връчи ключовете на рая и му каза, че върху такива като него Той ще съгради Църквата си.
Ето къде е ценността на свободата като избор: ние желаем да изберем доброто и правилното, но понякога – по различни причини – избираме лошото и неправилното, което обаче сетне ни дава стократно повече сили да преодолеем грешката си, да се изправим и да продължим да вършим добро (атеистите) и да живеем по Божиите определения (вярващите). Където има следване на правилното и доброто, там винаги ще има и допускане на грешки – ако едно от тези двете липсва, тогава човешкото в нас е изгубено. Тежко на онзи, който падне (т.е. греши) и не иска да стане, а си остава в греха – ценността на християнина е тъкмо в това, че той дори и да греши, става отново и с още по-голямо усърдие взема кръста си и върви след Спасителя, унижавайки сатаната и всяко зло в света.
Ето защо към днешно време можем да кажем: свободата ни на избор е свобода за добро, но и свобода за допускане на грешки, и нито едното само по себе си, нито другото прави човека човек: ние сме човеци само ако насочваме разума, чувствата и волята си към доброто (към Бога), но в хода на живота си понякога бъркаме и грешим и, като се поучим от грешките и се изправим след падането, продължаваме да употребяваме свободата си за благото на собствената ни душа и за благото на другите около нас. Отнемането на свободата ни да грешим означава отнемане на човешкото в нас. А Спасителят ще дойде повторно на земята, за да потърси и спаси онези, които макар и препъвайки се, Му останаха верни и не се поколебаха във вярата си и любовта си – любовта към Него и към ближните.
Д-р Валентин Кожухаров е мисиолог и преподавател по богословие, дописник и редактор в “Свобода за всеки”.
