Настоящото изложение е кратък исторически преглед на борбата за свобода на семейството, такова каквото го познаваме от хилядолетия, и често наричано “традиционно семейство”. Текстът е основан на реч, произнесена от Давид Александров, съпредседател на сдружение “РОД Интернешънъл”, през декември във Велико Търново, по време на годишната конференция на “Свобода за всеки”, с тематика свободата на словото, основни права, вяра и съвременни проблеми.
„Свобода за всеки“ не е лозунг, а отговорност
„Свобода за всеки“ не е просто фраза, слоган или удобно клише за публична употреба. Тя не е и абстрактно понятие, което стои красиво в програмни документи. Свободата е принципно състояние, което изисква лична позиция, действие и готовност за поемане на отговорност. Тя променя не само самия човек, който я отстоява, но и средата около него – семейството, общността, обществото.
Казвам се Давид Александров. На 34 години съм, юрист по образование и призвание. Заедно със съпругата ми Божена Александрова сме родители на пет деца. През годините изминахме немалък път в обществената дейност в България – път, изпълнен с трудни решения, сблъсък с институции, обществен натиск и морални дилеми. И истината е, че този път тепърва продължава.
В това изложение ще направя кратка историческа ретроспекция на Сдружение „РОД“, но не под формата на хронология от дати и събития. Фокусът ми ще бъде върху причините за неговото създаване, факторите, които направиха появата му неизбежна, и най-вече – защо активното участие на българските граждани в обществения живот не е въпрос на избор, а на дълг.
Какво означава „РОД“ и защо това име има значение
Абревиатурата РОД означава „Родители обединени за децата“. Самото име носи ясна позиция. Родителите – не държавата, не неправителствени организации, не външни експерти и не анонимни администрации – са единствените легитимни представители на интересите на децата си. Именно те носят отговорността, но и правото да определят кое е „най-добрият интерес“ за детето.
Това не е радикална или крайна позиция. Това е принцип, дълбоко заложен в правната традиция, в Конституцията и в естествения морален ред. Когато този принцип бъде подменен, обществото започва да се разпада отвътре – първо тихо, после необратимо.
Преди всяко сдружение да бъде официално регистрирано – както позволява Конституцията на Република България (чл. 44, ал. 1: „Гражданите могат свободно да се сдружават“) – съществува предистория. Именно тя определя характера, ценностите и бъдещото поведение на хората в него.
„Свобода за всеки“ – преди да се роди РОД
Тук неизбежно трябва да спомена ролята на адв. Виктор Костов и организацията „Свобода за всеки“. За мен адв. Костов винаги е бил име с тежест – човек с авторитет, ясна правна мисъл и последователна гражданска позиция. Макар дълго време да не сме се познавали лично, неговото присъствие в обществения дебат винаги е било ориентир за това къде минава границата между право и произвол.
Интересен и показателен факт в нашето семейство е, че още през 2012 г. съпругата ми Божена Александрова, заедно с братя и сестри от църковната ни общност, участва в протест, организиран от „Свобода за всеки“, срещу т.нар. „Закон за детето“. Тогава организацията беше сред най-активните и аргументирани критици на проектозакона.
Те не просто протестираха. Подготвяха становища, внасяха документи до Народното събрание, Омбудсмана и други институции. Основният им аргумент беше ясен и юридически издържан: защитата на родителските права срещу прекомерна и опасна държавна намеса в семейството.
Този спомен с времето беше избледнял, но днес осъзнавам, че той е оставил дълбока следа – не само в обществен план, но и в нашето собствено семейство. Именно тези ранни битки помогнаха да се оформим като личности с ясен мироглед за законодателните процеси, свързани с децата и семейството.
2018 г. – Истанбулската конвенция и пробуждането на обществото
През 2018 г. България преживя едно от най-важните си граждански събуждания – съпротивата срещу Истанбулската конвенция. И тук „Свобода за всеки“ отново беше сред активните организации, които не просто протестираха, а просвещаваха обществото.
Техните позиции бяха последователни и правно аргументирани: конвенцията не е просто документ срещу насилието, а носи със себе си идеологически понятия и правни механизми, които отварят врата за подмяна на биологични, семейни и правни категории. Те алармираха, че зад благовидната реторика се крие риск за суверенитета на националното законодателство и за ролята на родителите.
Точно в този период много хора – включително и ние – осъзнаха, че пасивността е най-големият съюзник на подмяната. Че ако не участваш, други ще решават вместо теб. И често – против теб.
2019 г. – „Стратегия за детето 2019–2030“ и моментът на истината
До 2019 г. споменах процесите само бегло, историята в тези процеси е много дълга. Истината е, че годините преди това – чрез становища, анализи и публични послания на личности като адв. Виктор Костов, Александър Урумов, Михаела Джоргова, Петър Порумбачанов и други – се изграждаше една критична маса от хора. Хора като мен: обикновени граждани, християни, родители, работещи хора, които започнаха да разбират, че зад „експертния език“ често се крият идеологически цели и дълбоки подмени.
През 2019 г. това натрупване доведе до открит обществен сблъсък – Националната стратегия за детето 2019–2030 г. Документ, представян като „дългосрочна визия за добруването на децата“, но който от гледна точка на протестиращите съдържаше сериозни и принципни проблеми.
Стратегията изместваше фокуса от семейството към държавата, от родителската отговорност към институционален контрол. В нея детето постепенно се превръщаше от субект на грижа в обект на политики, а родителят – от естествен възпитател в потенциален риск. Понятия като „най-добър интерес на детето“ бяха оставени неясни, широко тълкуваеми и лесно използваеми срещу самите семейства.
Спонтанното обществено пробуждане
Протестите не започнаха „отгоре“. Те започнаха онлайн – чрез електронна подписка, инициирана от „Свобода за всеки“ и Асоциация за домашно образование, която събра над 30 000 подписа в подкрепа на отхвърлянето на стратегията.
Паралелно с това се създаде и Facebook групата „Не на стратегията за детето 2019–2030“, основана от Христина Рунтова и Мария Янакиева. Само за кратко време групата започна да расте с хиляди нови членове дневно и достигна близо 200 000 души.
Липсата на структура – най-голямата ни слабост
Протестите имаха сила, но нямаха организация. Нямаше ясно лидерство, нямаше структура, нямаше йерархия. Витаеше едно странно усещане за „вътрешна мистика“ – кой води, води ли изобщо някой, имаме ли ясни цели.
Именно през тази година, заедно със семейството ми, се бяхме върнали от София в Русе. Видях събитие за протест в социалните мрежи и решихме цялото семейство да отидем и да бъдем част от него.
Вярвам, че по Божий промисъл попаднах именно в този момент в една неформална и все още „зелена“ организация – уязвима, лесно манипулируема и податлива на маргинализиране.
Националната среща – пропуснатият шанс
На срещата в Стара Загора се събрахме над 50 души – хора, които не се познаваха помежду си, с различни визии и очаквания. Всеки знаеше по-добре от другия как трябва да се извоюва победата.
Когато ми дадоха думата, казах ясно, че докато не създадем стройна организация с ясно лидерство и йерархия, тази битка ще бъде загубена. Към онзи момент не бях чут.
Масовост без защита
Протестите продължиха и в София достигнахме над 10 000 протестиращи. Успяхме да организираме и международна подкрепа, като в 28 държави се проведоха съвместни действия.
Подмяна, манипулации и атаки
От името на протестите започнаха да ходят в Народното събрание хора, които никой не е избирал и не е упълномощавал. По медиите тогавашният министър-председател Бойко Борисов твърдеше, че проблем няма.
Появи се и режисиран хаос – скандалът в Сливен, при който ромски семейства масово извадиха децата си от училище от страх, че ще бъдат отнети. Това беше използвано за дискредитиране на протестите.
В този контекст представители на Национална мрежа за децата, включително Георги Богданов, си позволиха подигравателни публични изказвания, свеждащи страховете на родителите до абсурд.
Заключение
Историята на „Свобода за всеки“ и създаването на Сдружение „РОД“ показва, че свободата не се подарява и не се защитава с мълчание. Тя изисква активна гражданска позиция, ясно осъзнаване на отговорността и готовност за организирано действие. Събитията около Истанбулската конвенция и Стратегията за детето разкриха колко лесно липсата на структура и представителност може да обезсили дори масово обществено недоволство. От този опит се ражда изводът, че защитата на семейството и родителските права не е спонтанен акт, а дълг, който изисква последователност, единство и ясна организация.
Давид Александров е юрист, правозащитник в каузата на децата и семейството, баща на пет деца и съпредседател на сдружение „РОД Интернешънъл“. Настоящият текст е изготвен въз основа на презентацията му по време на конференцията на “Свобода за всеки” през декември 2025 г. на тема „Свободата на словото и християнската вяра – съвременни предизвикателства“.
