Днес са размити всички граници – културни, етични, естетически, религиозни, църковни. Ценностните йерархии са преобърнати, като правата на различни по рода си същности и предмети са изравнени: „… в този свят вече не съществува вертикала: сакралното се профанизира, профанното се естетизира, възвишеното се редуцира, а низкото придобива статут на нормално”.[1]
На 4 февруари 2014 г. Европейският парламент прие резолюция срещу хомофобията и дискриминацията въз основа на сексуалната ориентация и приемането на „трети пол“, а на 29 януари 2015 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) излезе с доклад, според който ситуацията със свободата на религията в Европа се усложнява – нерядко практикуващите християни се чувстват застрашени. В българското общество обаче реакция почти нямаше, макар документите да очертават тенденция за изтласкването от обществения живот на християнството и неговата ценностна система. За медиите опитите то да бъде изолирано само в личната сфера на хората не бяха от интерес, поради което и само единични телевизионни предавания и религиозни сайтове изразиха притеснението, че има фаворизиране на отделни малцинства за сметка на изповядващите християнството.[2]
Какви са причините за отсъстващата реакция на българина – дали само недостатъчната осведоменост, или пък в наличната нагласа, че въпреки членството ни в Европа „нас това не ни засяга”? И докато богословската позиция беше тясно обвързана с религията, то общественото мнение рязко се активира във връзка с ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, станала популярна като Истанбулската конвенция. Интересен, но и смущаващ, е фактът, че конвенцията е предложена за подписване от страните членки още през 2010 г. и вероятно тихомълком щеше да „мине”, ако Патриотичният съюз не беше поставил въпроса в Министерския съвет. Разгорещените дискусии, а и дебати, се случиха постфактум, тъй като подписването на конвенцията и гласуването в Министерския съвет са направени от държавната администрация „зад гърба“ на обществото.
Когато опасностите от ратификацията бяха съзрени, Българската православна църква реагира остро с изложение на Св. Синод, в което се акцентира върху понятия, които са категорично несъвместими с православната вяра, националните традиции и правната система. Протестантските изповедания и епископската конференция на Католическата църква също изразиха ясната си позиция.
Българинът видя застрашена не вярата, а челядта си
Дали бурната реакция на българите може да се търси в интуитивната им съпротива спрямо „спасителите” отвън, защото освен страната ни и други източноевропейски страни се противопоставиха на конвенцията – опитът от преживения, но оставил рани тоталитаризъм сякаш прозря рецидива на „твърде много съветски елементи… в диктата към малките страни от страна на новите Съвети”.[3]
Може би най-категоричната причина обаче е в съмнението относно замаскираното налагане отвън на джендър идеологията и тогава в разгърналата се емоционална полемика се открои защо българинът се почувства застрашен – „ударът” е срещу семейството, главно срещу децата. Да подчертаем обаче, че макар голям процент от българите да се определят като източноправославни, в съпротивата си те за съжаление поставиха не вярата си, а семейните традиции като щит срещу външното посегателство.
В този смисъл не трябва да се омаловажават мотивите на най-усърдните защитници на конвенцията – ЛГБТ (лесбийки, гейове, бисексуални и трансджендър) активистите и техният стремеж за изграждането на един „нов човек“.
Българинът се уплаши, когато в ресурсните съпътстващи текстове откри децата си определени като „агенти на промяната“, представи си как нови и нови (сякаш не са достатъчно) фондации и неправителствени организации проникват в училищата. Защото след ратификация на конвенцията ще дойде ред на законодателни инициативи, национални програми и т.н., които ще бъдат вплетени както в образователната система, така и в други области.
Протест срещу джендър идеологията пред парламента – 17.03.2018 г.
Според юристи имаме достатъчно добри закони за домашното насилие, в които обект е лицето в семейството, без изрично да се посочва дали е детето или който и да е от родителите. За жалост спазването им е спорно, а в обществото ни има твърде много насилие, като потърпевши сме всички – от новородените до възрастните и хората с увреждания.
Основният въпрос е какво представлява българското семейство днес, особено когато в секуларизираното общество масовата култура налага общата феминизация (и на жената, и на мъжа), нестандартната сексуална ориентация и еднополовите бракове. Акцентът на „постфеминизма” или „неофеминизма” е променен драстично – прокламира се универсалният образ на женствеността, формира се ново отношение към семейството и майчинството. Жената все още е носителка на традиционните ценности, но вече е идеализирана – тя е издигната в култ и стои високо над социалните проблеми. Прокламира се икономическата независимост, като се забравя, че мнозинството от жените работят на повече от едно място по необходимост, а не защото го искат. И не е ли това стратегия за размиване на социалните различия? Властовият стремеж, както и себичната потребност от самоизтъкване, вредят не само на отделната жена, а на цялото общество. Това все по-отчетливо откроява нуждата от състрадателни и себеотдайни жени.
Според проучванията обаче българинът си остава консервативно настроен, той цени традициите[4] и за него главната роля на жената е да се грижи за дома и семейството.[5] Резултатите показват, че той е домошар и формира позициите си, ръководейки се от своя начин на живот. Семейството продължава да има главно място в ценностната система на съвременния българин, който някъде дълбоко в своето подсъзнание е съхранил патриархалността.
Необходимост от разбирането за „домашна църква”
Следователно (макар и само интуитивно) семейството се възприема като щит, като бариера срещу внесените идеи и отстоява изконните разбирания на българския народ за вяра, народност, възпитание, нравственост и достойнство.
Но от втора страна, оказва се, че го няма най-важното – християнското разбиране за равноправието между мъжа и жената в рамката на цялостното ни лично равенство пред Бога,[6] уникалната идентичност на жената, семейството като „домашна църква”, не само основна част от обществения организъм, но и устойчива крепост на религиозно-нравствения живот. Историята сочи, че народите са родени от семейството и преуспяват само когато то „не се разяжда от бацила на отрицанието и покварата, а се прониква от здрав религиозно-нравствен дух”.[7]
Формалното заставане зад религиозния морал не гарантира, че го изповядваш или пък изпълняваш. Едва ли всички българи, определящи се като християни, приемат отношенията между мъжа и жената като съпрузи по подобие на взаимоотношенията между Иисус Христос и Църквата. Защото любовта на Спасителя към Църквата е моделът както на съпружеската любов, така и на бракосъчетанието между съпруга и съпругата.
Християнското семейство не е случайно възникнала и утвърдена форма на обществения живот – то се изгражда върху богоустановена основа. Бог сътворява мъж и жена, като в самата им природа влага влечение един към друг и потребност чрез брака да живеят в пълна общност и съвършено единство помежду си. Християнският брак е свещен съюз – той е свързан в името на Бога, „той е скрепен със силата на Божията благодат и никой не трябва да го петни, нито да дръзва да го разкъсва”.[8]
И още един аспект – встъпващите в брак подпомагат съзиждането на Църквата, защото бракът е съюз за взаимно спасение на съпрузите. Тази цел е ясно изразена от св. ап. Павел, който определя семейството като домашна църква (срв. Рм 16:3–4; 1 К 16:19).
Творецът е дал на човека висшето право да бъде баща или майка, но то има както изисквания, така и сериозни отговорности. Децата са чисти и трябва да бъдат възпитавани в духа на евангелските добродетели и на църковните традиции. Религиозно-нравственото възпитание в семейството не е толкова непосилно (както често мислим), защото децата заради своята невинност и чистота са изначално устремени към Бога. Ако родителите са проникнати от християнската вяра, тогава не е трудно да се „възпламенява искрата на вярата в детската душа”.[9]
В религиозно-нравственото възпитание ролята на майката е изключителна. Колкото и странно да звучи, неофеминизмът често се обръща към Божията майка заради идеята за непорочност: Дева Мария дава живот на Господ Исус Христос по човешки и същевременно остава чиста, недокосната от земните страсти и пороци. Оттук и първостепенната важност на акта на създаването на деца, така широко застъпен в масовата култура.
Едностранчивото тълкуване обаче пренебрегва духовното майчинство на Пресвета Богородица, която живее за другите, която е радост за скърбящите и защитница на неоправданите. Нейното пълно смирение и нейното пълно отдаване я правят Майка на целия свят, която желае единението на всички.
Като контрапункт са съвременните бъдещи майки, които са далеч от патриархалните представи – те са красиви, сексапилни и съблазнителни. Женствеността се осмисля превратно: това е издигнатото в култ съблазнително и желано тяло. Призванието на жената е забравено: да отглежда и възпитава децата си във вяра, като с личния си пример във вярата и благочестието да успее да посее любовта, кротостта и боголюбието в душите на най-малките Христови чеда.
Основите на християнското семейство са сериозно подкопани, то е „отслабено и секуларизирано от силните културни сили на отчуждението, нарцисизма и консуматорството…”.[10] По думите на Вл. Йеротич във всеки от нас има три слоя, чиято несъгласуваност води до болестта на външното човешко съществуване: първи – езичникът, който жадува за хедонистични блага и от време на време се отдава на идолопоклонство; втори – старозаветният човек, който е скован от страха пред един наказващ Бог, изпълнява законовите си задължения по необходимост, но няма любов, и трети, много тънък – новозаветният, който го има отскоро, отпреди две хилядолетия, и който се опитва в отделни моменти от живота си да реализира Христовия призив за любов и свобода на избора.[11]
Българинът категорично направи своя избор – опълчи се на опитите отвън да му бъде наложена чужда ценностна система и макар интуитивно, а не толкова защото е вярващ, върви по трудния път към смисъла на семейството: то е „домашна църква”, откъдето начева формирането на „новия” човек в Христос.
Всички права запазени © 2018. Препечатвания и препубликации само с разрешение: editor@center-religiousfreedom.com
Доц. д-р Клара Асенова Тонева е преподавател в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Научните ѝ интереси и изследвания са в областта на История на религиите, Нехристиянски религиозни учения, Религия и екстремизъм. Автор на монографии, учебни помагала, учебници (в съавторство), студии и научни публикации в България и в чужбина.
[1] Николаева, О. Съвременната култура и православието. С., 2000, с. 19.
[2] Омарчевски, Ал. Има ли значение християнството за Европа. – В: Църква и политика. С., 2014, с. 36-37.
[3] http://times.bg/news/view/41617, интервю с Мариян Стоядинов (достъп 11.04.2018, 11:39).
[4] Според националното представително проучване на изследователски център “Тренд”, проведено между 3 и 10 октомври 2017 г., най-важните ценности за българите са семейството и мирът, силно консервативно е отношението към еднополовите бракове, както и спрямо възможността хора от един пол да осиновяват деца, като и в двата случая около две трети от всички анкетирани не са съгласни това да бъде разрешено в България.
[5] Това сочи проучване на „Евробарометър” за половото равенство в Европейския съюз от ноември 2017 г. Важно е да се отбележи, че мнението е на 81% от анкетираните българи срещу едва 11% от шведите.
[6] Вж. повече у Радованович, М. Адамов комплекс и Евин синдром. Сп. „Мирна”, 15/2001, с. 30; Трайчев, Е. Статутът на мъжа и жената в Църквата. Сп. „Богословска мисъл”, 1-4/2000, с. 101-102.
[7] Панчовски, Ив. Животът и щастието в християнско осветление. С., 1957, с. 269.
[8] Пак там, с. 272.
[9] Пак там, с. 280.
[10] Трайчев, Ем. Християнският брак и семейство в съвременния плуралистичен свят. Сп. „Духовна култура”, кн. 3/2006, с. 19, 20.
[11] Йеротич, Вл. Психологическото и религиозното битие на човека. С., 2013, с. 188-189.
