„Загубих компанията си, загубих и дома си, но без колебание бих го направил отново“ – каза Павел Дуров[i], създател на руската социална мрежа VK, както и на платформата Telegram, след тормоза, оказан му от държавния апарат при отказ да предостави потребителска информация на властите.
Цитатът обаче не е следствие на ареста на Дуров от френските власти на 24 август 2024 г. близо до Париж, а е с десетина години по-стар. Следствие е на един друг държавен тормоз от една друга държава – Руската федерация.
През 2011 – 2013 г. ФСБ (Федералната служба за сигурност на Русия) настоява Дуров да цензурира и да предостави на службата личните данни на украински потребители на VK, които изразяват мненията си срещу проруски настроения по това време президент на Украйна. Предприемачът отказва да се покори: „Защитавам потребителите [на платформата] без значение на цената. Тяхното право на поверителност е свещено. А сега – повече от всякога“.
Под претекст на това, че Дуров е минал през крака на полицай с колата си – повод, който редица западни медии тогава провъзгласиха за „странен“ (б.а. – за справка виж статията от Forbes, споделена в линка горе), държавният апарат е впрегнат, последват претърсване на дома и офисите на Дуров. Полицейската акция и предприетите действия от руската държава в процеса на разследването бяха тълкувани от западните медии като репресивни, опит за извиване на ръцете, тоталитарни. С този си смел ход в защи та на неприкосновеността на личната информация и на свободата на словото Дуров беше възхваляван всестранно от същите тези медии за проявения героизъм и за изживяното мъченичество. Не е преклонил глава пред злия Путин, опазил е данните на украинските борци за правда, защитил е демократичните ценности. Ето няколко примера:
- The Washington Post, 27 юни 2020 г.: „Как създателят на Telegram се противопостави на Кремъл и победи“ (How the founder of the Telegram messaging app stood up to the Kremlin — and won);
– с подзаглавие „Скланянето на глава от страна на Русия пред Павел Дуров показва нарастващите трудности пред държавите, търсещи контрол над социалните медии“. Каква ирония само от днешна гледна точка; - The Guardian, 22 април 2014 г.: „Павел Дуров: създател на руския Facebook и неприятел на Путин“ (Pavel Durov: founder of Russia’s Facebook and no friend of Putin);
- The Daily Telegraph, 21 януари 2021 г.: „Запознайте се с руския Марк Зукърбърг, милиардерът изгнаник, който стои зад Telegram“ (Meet ‘Russia’s Mark Zuckerberg’, the billionaire exile behind Telegram);
- The Daily Mail, 22 април 2014 г.: „Без симпатии: Близки до Путин уволняват шефа на „руския Facebook“ и поставят социалната мрежа под държавен контрол“ (No Likes: Putin allies fire the head of ‘Russian Facebook’ and brings social media under state control).
11 години по-късно, когато виждаме де факто същата ситуация, но в описанието на събитията думичката „Русия“ е заменена с думичката „Франция“, Дуров отново не е склонил пред държавата да предаде поверителните данни на потребителите си (този път Telegram) и държавата (Франция) отново е впрегнала репресивния си апарат да го тормози: беше арестуван, впоследствие пуснат под гаранция от 5 млн. евро, понастоящем му е забранено да излиза от страната, трябва два пъти седмично да се явява в полицията, а четирите му паспорта (Русия, Франция, Сейнт Китс и Невис и Обединените арабски емирства) бяха взети. Дуров вече не е герой и радетел за правдата, а враг и агент на злото. Руският медиен апарат пък го венцехвали като войн на светлината.
През 2011 – 2013 г. Дуров беше неудобен за Русия, удобен за Запада. През 2024 г. е неудобен за Запада, удобен за Русия. От западните медии виждаме ясно, че когато агресорът срещу свободата, бизнеса, достойнството и личните убеждения на Дуров е Русия, той е симпатичен и готин. Когато агресорът е Западът, Дуров е грозен и зъл слуга на авторитаризма (на Путин, по внушение). Краен паралел може да се направи с безпринципността по отношение на нацистката интелигенция (учени, инженери, техници) от Втората световна война – по време на войната те са очевидно врагове и неудобни за Алианса, но полезни за Третия Райх, а след войната – неудобни за Германия, от която са отнети (която обаче вече не смее да гъкне), и преселени в Америка, и респективно съвсем полезни за Алианса и в частност САЩ.
Ако подходим принципно и вземем предвид А) призмата на вродената и фундаментална функция на държавната власт, а именно – да е защитник на правдата и да наказва неправдата (виж Римляни 13), и Б) разглеждайки морала като библейски абсолют, а не като атеистично-релативистичен (в който случай гореописаният краен завой на Запада по случая с Дуров – от „Осанна“ към „Разпни го“, и обратното за Русия, не би ни се струвал проблемен), можем да изкажем следното опростено заключение: през 2011 – 2013 г., когато Дуров беше преследван от руската държава, тя извърши неправда, а Западът, който защити Дуров, показа симптоматика (вероятно поради користни подбуди) на защитник на правдата. През 2024 г., когато Дуров е преследван от френската държава, тя извършва неправда, а Русия показва симптоматика (вероятно поради користни подбуди) на защитник на правдата.
Гласове на разум се срещат и от двете страни обаче. От една страна, има дори журналисти от основния медиен поток на Запада, които предупредиха за ужасяващите потенциални последствия от подобен прецедент върху свободата на словото. Якобсън и Кей от New York Post обърнаха внимание, че „френските разследващи органи побързаха да обяснят на обществеността, че това (б.а. – арестът на Дуров) определено не е било политическо задържане, което категорично значи, че е било именно такова“. От другата страна пък, имаме президента на Беларус Лукашенко, който подкрепи търсенето на правдата и борбата срещу престъпленията (все още предполагаеми в случая), но обърна специално внимание на двойния аршин и лицемерието на Запада при подобни случаи.
В интерес на истината, Лукашенко е прав и за това, че за част от обвиненията, които бяха повдигнати срещу Дуров (поне това, което четем от медиите), вероятно действително има нужда от разследване, с цел защита на правдата и наказване на злото. Но лицемерието прозира дори и тук, като някои от обвиненията са за недостатъчната модерация на съдържанието на платформата, криптирането на информацията в нея и липсата на кооперация с полицията в разкриването на потребителски данни, които могат да направят Дуров евентуален съучастник на трафик на наркотици, споделяне на порнографско и педофилско съдържание, извършване на измами и други.
Къде е лицемерието? Да оставим настрана безумната формулировка за предоставянето на лични данни на потребители на властите, което, в контекста на терора над народите, на който станахме свидетели през последните години по ред причини и по ред параграфи, за които и в Свобода за всеки сме говорили в детайли, може лесно да се изопачи към борба срещу свободата на словото и мисълта. Нека да обърнем поглед към обвинението, свързано с порнографията. Защо порнографията в Instagram, включително разпространението на съдържание със скотоложство (сексуални сношения между човек и животно), както и възможността платформата да бъде експлоатирана за педофилски цели не предизвикват арест на, да кажем, създателя на Meta (компанията собственик на Instagram) Марк Зукърбърг? Напомням, че Instagram е платформа, в която модерирането на съдържанието е на оруелско ниво, сравнено с Telegram – поне спрямо друг тип конкретно неудобно съдържание: борбата с „езика на омразата“, или другояче казано – борбата с инакомислещите, които са брандирани като всевъзможни -фоби и -исти.
Един текст, публикуван в The Verge още преди 10 години, може да бъде прекрасна отправна точка за обяснение за този двоен стандарт. Статията накратко описва част от крайната опитност на Дуров с руския репресивен апарат в месеците преди да избяга от Русия:
Трудно е да си представим ситуация, в която Марк Зукърбърг би продал акциите си във Facebook (б.а. – авторът загатва за държавно-корпоративните тормоз и принуда, които Дуров понася, предполагаемо с цел да бъде принуден да се оттегли от VK). Още по-трудно е да си го представим да бяга от полицията, да се бори срещу опити на милиардери да откраднат бизнеса му или да изхвърля стодоларови банкноти от прозореца на офиса си.
Да, драги колеги, трудно е да си го представите. За Дуров, с риск да прозвучи като патетично възхваляване, имаме сериозни причини да смятаме, че действа и гради бизнесите си, подбуждан от собствените си принципи, и каквито и да са те, то очевидно включват осезаема липса на лицеприятие, угодничество, сервилничество и скланяне на глава пред когото и да било, когато неправдиво и насилствено се изисква от него да послужи за политически интереси в ущърб на потребителите на платформата си. Без значение дали агресорът срещу свободата на словото се казва Руската федерация или Франция.
А от другата страна имаме Facebook и Зукърбърг, които имат едни от най-драконовските и противни на свободата политики на платформата си, където само „правилните“ мнения се толерират и промотират. Всеки, който дръзне да изкаже позиция по щекотлива тема, която се различава от тази на статуквото, бива цензуриран или се стига до това публикацията на такъв автор да бъде запратена от алгоритмите в платформата в „шеста глуха“ така, че никой да не я прочете. Слугинажът на Зукърбърг към политическия дневен ред на силните на деня (т.е. Демократическата партия в САЩ и нейните радетели) е толкова дълбоко и потентно изграден, че можем да говорим за пълна симбиоза между частния бизнес и държавата до степен, в която става трудно различимо кога държавата дирижира политиката на частника и кога лобистите на частника дърпат конците в държавата. Но на тези крайно фашистки тенденции в олигархичното овластяване за контрол над масите и на ролята на така наречените Big Tech компании (б.а. – термин, който описва няколкото свръхголеми международни технологични компании, които държат монопол над технологиите, и съответно над дискурса, и до голяма степен над възприятията и битието на масите), пък и Big Pharma, Big Arms, Big Finance и Big Media, не е тук мястото да бъдат разглеждани.
Накратко: има фундаментална разлика между Дуров и Зукърбърг. Първият опитва в различна степен и с различна успеваемост да гради свободна платформа, докато вторият е част от елита и двигател на статуквото. Докато Facebook е перманентно и по дефиниция удобен за елитите, то Telegram е удобен само когато се ползва за „правилните“ каузи, а е неудобен, когато се ползва за чуждите. Когато „нашите“ хора го ползват, е добра платформа, когато врагът – зла платформа. Когато опозиционно настроените граждани в Иран (а Иран, знаем, е враг на Запада) ползват Telegram, по силата на внушението, медиите ни казват, че всичко е добро и прекрасно. Когато обаче така наречени „крайнодесни екстремисти“ (чети „хора с неудобно за властта мнение“) го ползват, то Telegram вече става зла и вредна платформа. Родната ни журналистка Диляна Гайтанджиева също акцентира върху двойния стандарт при употребата на социалните мрежи, обръщайки внимание, че когато се ползват за цветни революции всичко е наред, стига тези революции да са от Запада – тогава медиите ги хвалят. Всички останали революции са от лошите.
Най-абсурдното в самозабравилото се лицемерие в тази малоумна пропагандна война между великите сили, е че Западът обвини Русия в лицемерие в поведението ѝ спрямо Дуров, а същото направи и Русия. За страничния наблюдател ситуацията щеше да е комична, ако не беше трагична и твърде изморителна.
В края на този материал, нека споделя и една друга теза, която беше изказана в медийните среди относно ареста на Дуров. Тезата е на Андрю Торба, създател на свободната и страдаща от държавна и корпоративна тирания американска социална мрежа Gab.com. Тя може да бъде разглеждана като парче от по-голям пъзел, който до известна степен да опита да обясни резките политически завои на някои държави в конкретни ситуации. За тази теза трябва да разгледаме конкретиката през призмата на интересите на така наречената „дълбока държава“, или другояче казано – наднационалните финансови или друг род интереси, които с определени частни, корпоративни и национални действия биват наранявани, като в случая с Дуров. Тезата е изразена в статия със заглавие „Създателят на Telegram Павел Дуров е арестуван: Удар по свободата на словото“, в която се казва следното:
Арестът му (б.а. – на Павел Дуров) идва само няколко седмици след като един милион хакнати от израелското правителство файлове бяха разпространени в Telegram. Групата, стояща зад разсекретяването на документите, DDoSecrets, беше блокирана от Telegram малко след разпространението им. Тези документи разкриха, че израелското правителство е търсело правни съвети за това как да избегне регистрацията си по американския закон за регистрация на чужди агенти (FARA), който изисква пълна прозрачност на лобистки компании, финансирани от чужбина.
Отварям скоба за повтарящите опорната точка на властта и статуквото, че българският Проектозакон за регистрация на чуждестранните агенти, внесен в парламента в близкото минало, но неприет, е руски и ерго – лош. Не, законопроектът е прекрасен и е по модел и на американския закон. Но както и да е, статията на Торба продължава:
Документите също показват, че израелски официални лица са предложили създаването на нова американска неправителствена организация (НПО), която да продължи тяхната дейност в Щатите, докато избягва обстоен надзор поради закона. Дуров е известен със защитата си на потребителска информация и с отказа си да се покорява на правителствени изисквания за достъп до потребителски данни. Можем само да се чудим дали тези две събития са свързани.
А в това преследване на вещици и в неспирно ескалиращата борба срещу свободата на словото примката върху свободната мисъл се затяга. Покрай ареста на Дуров, Елон Мъск сподели, че не би се учудил ако до 2030-та година започнат и да ликвидират личности за „харесване“ на меме-та (б.а. – хумористични картинки, често с политически характер) в социалните мрежи. Макар в прогнозата му да се усеща известна печално шеговита нотка, предупреждението не е за подценяване.
[i] Този и всички останали преводи от английски език в статията са на автора.
Атанас Димитров е завършил журналистика във Великобритания, живее и работи в България и е сътрудник и редкатор в Свобода за всеки.
