Футболът е любима игра на милиони хора по света, които поне веднъж седмично пълнят стадионите или се вторачват в телевизорите си, за да наблюдават как в продължение на 90 минути 11 атлети от любимия им отбор тичат по „зеления килим” и си подават „коженото кълбо”, за да го придвижат към крайната цел – вратата на противниковия тим. Този най-популярен спорт би бил едно безобидно увлечение, ако не служеше като мощен политически инструмент за проповядване на либерални идеи от хора, чийто основен професионален устрем би следвало да е да намерят начин пълната с въздух топка да се придвижи от точка А до точка В. Вместо това обаче, по време на големите европейски и световни турнири немалко от същите тези спортни деятели се занимават с популяризирането на леви политически идеи, като подкрепят светско-хуманистичната интерпретретация на темата за равенството между половете, толерантността към хората с различна сексуална ориентация, единството (каквото и да значи това) и др. и облъчват нищо неподозиращите зрители по футболните арени или пред малките екрани.
Съществен принос към разпространението на либералния политически светоглед по спортните площадки напоследък започна да придобива футболът, практикуван от жени. Международната футболна федерация (ФИФА) инвестира все повече финансови средства по посока на жените, ритащи топка, а те – жените, ритащи топка, сякаш от благодарност, все по-успешно започват да се включват в политическия либерален хор, огласящ глобалния футболен свят.
Кулминацията в издигането на женския футбол на пиедестала на значимите спортни събития бе проведеното във Франция 8-мо издание на Световното първенство в периода 7 юни – 7 юли. Световен шампион стана отборът на САЩ. Дотук нищо необичайно – всеки турнир си има своя победител. Проблемът стана явен обаче, когато успехът на американките, вместо да бъде включен единствено в спортната част на световните информационни емисии, се превърна в една от водещите политически новини. Това се случи, защото, с властта, която известността им дава, състезателките на отбора се вживяха в ролята си на мисионерки посланички на лявата политическа идология, вместо да погледнат на себе си като на най-обикновени труженици на полето на ритащите топка.
Арогантни, дръзки, заслепени и незачитащи страната, която представляват, през цялото време на турнира те правеха редица коментари, насочени срещу родината им и в частност – срещу президента Тръмп и неговата администрация. Сред необузданите спортистки феминстки имаше и такива като Меган Рапиноу например, чиято „звезда” светеше по-ярко от „звездите” на останалите. Войнстваща защитничка на ЛГБТ обществото (лесбийки, гейове, бисексуани и трансджендър хора), Рапиноу игнорира националния химн преди мачовете от Световната купа и по време на турнира открито заяви, че не би отишла в Белия дом, ако бъде поканена при евентуална титла на американките, защото с президента споделят различни ценности. И титлата стана факт, а публичните изяви и медийното внимание около американския женски футболен отбор наистина помогна за популяризирането на каузата на самозабравилите се феминистки и хомосексуалисти.
Но какво от това? Каква е стойността на тази новина? Какво ни интeресува нас, обикновените неинтересуващи се от женски футбол граждани на суверенна страна, намираща се на хиляди километри от мястото на събитието? Интересува ни. Интересува ни, защото тук не става въпрос за нищо незначеща спортна игра, а за поредния, макар и наглед незначителен сблъсък от една нова световна война. Войната за отстояване на ценностите. Конфликт, който може да се окаже, че ще има фатални последици върху нашето поколение и върху поколенията след нас. А както ни учи историята на световните войни, дори ние, българите, няма как задълго да запазим неутралитет.
