През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.
Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност” или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).
Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.
Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.
Шария за пирамидалната структура на обществото
Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).
В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).
Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система… Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.
Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.
Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество… ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.
Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.
“Грехът” на демокрацията
От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).
Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.
В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.
Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.
Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.
Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.
Египетският президент Ануар Садат (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.
Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!
През 2005 г. държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс изрази в реч пред преподавателския и студентски състав на Американския университет в Кайро надеждата си, че ще дойде време, когато “всяко правителство ще уважава волята на своите граждани, защото идеалът на демокрацията е универсален” (Rice, C. “Remarks at the American University in Cairo”, June 20, 2005). Тези думи, изречени пред европейска или американска аудитория едва ли биха направили такова силно впечатление, както в самия център на една мюсюлманска страна.
Последните вътрешно-политически събития в Египет показаха красноречиво и трагично неизбежната истина, че понятията “ислям” и “демокрация” са несъвместими, защото двете идеологии са твърде културно и исторически обособени и противопоставящи се. Като религиозно-социална и философска система, ислямът не само че не съдържа понятието “демокрация”, но поради пирамидалната си структура не приема идеи като “свобода”, “народност” или “плурализъм” на мисленето, словото и действията. Там, където абсолютното “покорство” на мнозинството към една личност (Аллах, Мохамед, халиф, султан и т. н.) е възведено в позицията на императив, не може да има концепция за “народна воля” или “народен избор”. Френският познавач на исляма Жан-Клод Баро основателно отбелязва, че “ислямът идентифицира духовенството с империята”, защото в тази религия вдъхновител и пазител на сакралното е онзи, който стои на върха на обществената пирамида (Баро, Ж.-Кл. Ислямът: религия на силата или силата на една религия. “Кибеа”, 1992. 53).
Коранът, хадисите на Мохамед и шария отхвърлят идеята за демократизъм. Въпреки че някои ислямски правителства в Арабската лига са подписвали Всеобщата декларация за правата на човека, където са регламентирани концепциите за свободата на волята, универсалността на законите и тяхната справедливост, правото на самоуправление на народите и т. н., самият демократичен дух и смисъл е силно изменен. Така например, правната формула, че “хората трябва да бъдат съдени според законите” е адаптирана така: “хората трябва да бъдат съдени според шарията”. Това означава, че “духът на законите” според философията на Монтескьо, който носи идеите на Просвещението, е унищожен и на негово място е имплантиран “духът на шарията” от VІІ в.
Всъщност и днес мюсюлманските тълкуватели на своята правна система открито заявяват, че когато европейците или американците говорят за “правата на човека”, те трябва да разбират това само в контекста на своята социална и културна среда. Просветителската епоха е част от тяхната история, докато мюсюлманите си имат шария и тя е неотменима база на правната система и държавата за тях. Следователно, за “универсалност” на “Всеобщата декларация за правата на човека” въобще не може да се говори. Терминът “всеобщност” от гледна точка на исляма е най-малкото некоректен.
Шария за пирамидалната структура на обществото
Първата и основна предпоставка за пирамидалната структура на мюсюлманското общество е убеждението, че Аллах управлява всяка мюсюлманска държава (Сура 7:54). Той е Създателят на света и човека. Той е упълномощил своя Пейгамбер Мохамед да прогласи истинската религия и да бди за нейното опазване. Следователно, никой няма право да участва в или да оспорва суверенното право на Аллах да управлява сам и да бъде единствен Съдия на непокорните (12:40).
В Корана изрично е посочено, че мюсюлманинът трябва да отдава слава единствено на Аллах, “който няма равен на себе си по сила и мощ и който няма нужда от закрилник” (17:111; в някои преводи вместо “закрилник” е използвано “съуправител”). Тук е налице пряка атака срещу християнския възглед за Троичния Бог, но също така е подчертана абсолютната власт на Аллах. Същата идея е повторена и на други места: “Запретил е Аллах именно явното и скритото злодеяние, греха и несправедливостта да се приписват за равноподобни на Аллах неща, относно които не е спуснато никакво доказателство” (7:33).
Съвременният ислямски правист д-р Махмуд ал-Кахлиди обобщава: “В исляма управлението принадлежи на Аллах и Неговите закони, но в западната демокрация управленията принадлежат на народа. Това (различие – б. м.) не може да бъде примирено с ислямските принципи на политическата система… Не можем да видим никакво свидетелство в Корана, което да докаже, че управлението може да бъде на хората, а не на Аллах” (Цит. по: Gabriel, M. Culture Clash. Front Line, 2007. 142). Ето защо изводът трябва да бъде, че каквито и да са клаузите на шария, те са оправдани от гледна точка на кораничния възглед за абсолютността на управлението.
Тази концепция предполага, че всяка политическа система, която не се съобразява с кораничните предписания и примерите на хадит, е всъщност наказуем “бунт” срещу Аллах. Тя цели “заграбването” на властта от “законния” Притежател. На народа е забранено: “И недейте за нещата, които лъжовно описват вашите езици, да казвате: “Това е позволено, а това пък забранено”. Защото така лъжа ще сте изрекли вие пред Аллах, а без съмнение няма да има спасение за онези, които лъжи изричат пред Аллах” (Сура 16:116). С други думи, от гледната точка на Корана всички законови системи като Конституцията, Наказателният кодекс, Кодексът на труда, Семейният кодекс и т. н. са “изречени лъжи” пред Аллах, ако са гласувани от мнозинство.
Не може да има хуманност или смекчаващи вината обстоятелства за дадено престъпление според шария. Затова в повечето случаи ислямските законодателства предвиждат бой с камшик, осакатявания на човешкото тяло или смърт чрез “обесване” или “убиване с камъни” на публично място. Но за углавно престъпление се смята “вероотстъпничеството”, т. е. отказването от или оспорването на абсолютната власт на Аллах и Пейгамбер. Жан-Клод Баро цитира чл. 306 на Наказателния кодекс на Илямската република Мавритания: “Всеки мюсюлманин, извършил било на думи, било на дело престъплението вероотстъпничество… ще бъде призован да се покае в срок от три дни. Ако през това време не се покае, той се осъжда на смърт като вероотстъпник, а имуществото му се конфискува в полза на държавата” (Баро, Ж.-Кл. Цит. съч. 60). Законът на тази република повтаря почти буквално текстовете на Корана в Сура 5:33; 9:61 и др. Такова е законодателството и в други ислямски страни като Иран, Саудитска Арабия, Пакистан, Судан.
Един от влиятелните радикални тълкуватели на шария Абдула Маудиди (1903-1979) категорично укорява онези, които си позволяват “да поставят законите на Аллах зад себе си и се опитват да създадат нови закони” (Gabriel, M., op. cit. 143). Ислямските авторитети чувстват сигурност в консервативното съхраняване на древните формулировки на шария и свързват нежеланите и опасни “нововъведения” със западната юриспруденция. Следователно никаква демократична форма на законова или политическа система не може да бъде възприета в едно общество, което се ръководи от принципите на Корана и шария.
“Грехът” на демокрацията
От гледната точка на исляма “демокрацията” като философска, правна и държавна система се определя като “грях”. Тя се уподобява на “идол” на Шейтан, който замъглява съзнанието на правоверните и ги отклонява от Правия път. Големият страх на поддръжниците на шария е, че демократичното обсъждане на какъвто и да било проблем внася “разногласия” и “препирня”. Мюсюлманинът не споделя принципа, че истината се ражда в спора. Спорът за него показва несъвършенството на човешката природа и подчертава абсолютния авторитет на Аллах. Затова в Корана е казано: “Ей, вярващи, покорявайте се на Аллах! Покорявайте се на Пейгамбера и на тези, които притежават власт между вас. Ако пък в разногласие изпаднете за нещо и ако наистина вярваме в Аллах и в Ахърета, то отнесете въпроса до Аллах и до неговия Пратеник. Това е най-полезно и много по-добре за крайния резултат” (Сура 4:59).
Аллах е създал пирамидалната система на властта. Абсолютната власт принадлежи само на него и признанието за това е илюстрирано в живота на Мохамед. Нито Мохамед, нито халифите след него са допускали решения и власт на мнозинството. Следователно мюсюлманинът не би приел друга опция на управление и юриспруденция, която не е създадена от Аллах, не е регламентирана в Корана и не е демонстрирана в ислямската традиция.
В Корана се препоръчва дори неподчинение и бунт към онези властници, които не принадлежат към исляма и религиозните постановления. Аллах заповядва на мюсюлманина: “И не бъди ти смирен пред онези, сърцата на които направили сме ние небрежни към това да ни споменават, които отдали са се на желанията си долни и които прекалени са в делата си” (18:28). В този не особено ясен ает (кой точно е причината за “небрежността” към Аллах!) все пак прозира заповедта за неподчинение към онези властници, които пренебрегват абсолютната власт на Аллах. Тук става дума както за мюсюлмани, така и за немюсюлмани.
Държавното устройство на републиката в европейския и американския й вид е непознато за мюсюлманските общества. Самото обозначение “ислямска република” показва, че такава държава не е като Република България, защото там е в сила не някаква демократична Конституция, а шария. Затова президентите на такива “републики” като Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи или Хосни Мубарак управляваха като диктатори, подобно на халифите Абу Бакр или Омар.
Създателят на Турската република Кемал Ататюрк (1881-1938) направи успешен опит да създаде една светска държава, в която действат проевропейски закони и тя се управлява по един по-демократичен начин. Историческите процеси в Турция обаче показаха, че ислямският фундаментализъм не е обезкръвен. През последните години често бяхме свидетели на завземане на властта от ислямисти и опити да бъде възстановена ролята на шария. Удачна илюстрация ще бъде случаят с Тансу Чилер, която през 1993 г. бе избрана като първата жена министър-председател на Турция. Тази победа срещу традиционния консерватизъм обаче не трая дълго. По време на своето управление Тансу Чилер бе постоянно критикувана за прогресивните си реформи и трябваше да напусне високия пост. А когато Ербакан дойде на власт, тя бе принудена в качеството си на вицепремиер и министър на външните работи в неговия кабинет да сложи “чадра” (фередже), за да демонстрира при международни срещи на високо равнище, че ислямската традиция не е отпуснала своя захват повече от 70 години след обявяването на турската република през 1923 г. Като се има предвид, че “забраждането” на мюсюлманката е знак за овластяването на мъжа, чадрата на турския външен министър играеше ролята на красноречив символ.
Джон Еспозито, един от големите познавачи на исляма в близкото минало, правилно подчертава, че за мюсюлманите ислям и недемократична политика са неразделими идеологически реалности. Това е така поради самия характер на религията, възприемана и практикувана като “цялостен начин на живот” (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 163). Следователно, ако даден политик провежда в някаква форма прозападна политика, например, либерализирането на социалното поведение и ролята на жената, той “нарушава” вековни традиции и обичаи в исляма и трябва да бъде възпрепятстван и дори наказан за това.
Египетският президент Ануар Садат (1918-1981) плати с живота си, защото бе обвинен от ислямски фундаменталисти, че превръща страната на фараоните (египетски и арабски!) в западен сателит. Садат бе нобелист за заслугите си в мирните преговори между Египет и Израел в един твърде напрегнат период за двете страни. Заслугата му тогава бе огромна, защото той бе първият президент на ислямска страна, която сключи мирен договор с Израел, но ислямистите от организацията “Египетски ислямски джихад” видяха в действията му само “нарушение” на повелите в шария. По един трагичен начин животът на Садат приключи сякаш в потвърждение на кораничния принцип: “Нито евреите, нито пък християните ще бъдат доволни от тебе, докато не възприемеш тяхната вяра. Но речи им: “Правият Път е само Пътят на Аллах!” И щом като знаеш това, ако решиш да изпълниш тяхното желание, знай, че Аллах повече няма да те дари нито с помагач, нито пък с покровител” (Сура 2:120). Пейгамбер е приел този принцип като меродавен за своя живот и дейност и ислямските фундаменталисти следват неговия пример до ден днешен.
Това е пътят на омразите, враждите и разрушенията. Дали и кога мюсюлманите ще оценят както подобава истинските демократични ценности, които действително са универсални, е въпрос на адекватен избор между шария и демокрация. Отговорът на този въпрос е еднакво важен както в ислямските страни, така и в Република България!
