Атанас Димитров повдига въпроса за красивото и грозното като важен критерий за моралното и неморалното. (Не забравяме, че и дяволът може да представя себе си и бунта си в най-желаните цветове на красотата и великолепието. Но тази красота е като красотата на евтиния фалшификат в сравнение с оригинала. Тя е предназначена да измами, а не да вдъхнови. В статията авторът говори за красотата на оригинала). Естественото състояние на греха и грешника е стремеж към грозното и възхваляване на уродливото. Естественото състояние на стремящия се към Истината и Бога човек е и стремеж и доволстване в красивото. В тази рамка Димитров поставя и категориите, които изследваме с темата – от феминизъм до трансхуманизъм. Авторът обръща внимание на подмяната на реалността с измислена от човека реалност чрез постиженията на съвременната технология. В заключение той заявява: „Ако човек загуби Божия Дух от сърцето си и сетивата си, с които да вижда, чува, докосва и помирисва света, създаден от Бога, в който всяко творение – живо и неживо – говори за промисъла на Създателя и сочи към Него, какъв шанс остава за познаване на Бога и за спасение на човешката душа?“ (Из “Уводни думи на редактора”)
националния музей в Ерусалим имаше няколко зали, пълни с отвратителни произведения на изкуството. В една бяха събрани стотици статуетки на демони с еректирали мъжки полови органи, показващи „културните особености“ на различни езически народи през вековете. В друга имаше изложба на артист, който представя трупове на животни, аранжирани в симетрични форми. И трета – най-отвратителната, пълна с чудовищни кукли с гротескни, изкривени и сексуализирани форми – като излезли от дълбок кошмар. Някои демонстрираха и мерзка подигравка и с библейска символика като дървото на живота, Ева и змията и други.
Не всичко в музея беше противно и гнусно обаче, а имаше и красиви и обогатяващи душата произведения. Изкуство, което привдига, което акцентира върху нещо красиво от света, в който живеем – от материалния, емоционалния и духовния свят, вместо да потиска и отблъсква като гореописаните примери. Тези фрапиращи разлики сред видяното в музея ме наведоха на размисли върху следния въпрос: какво прави едно нещо красиво, а друго – грозно?
Красиво и грозно: обективни понятия
Някой, учил модерно изкуство, би казал, че не разбирам. Не съм изучавал дисциплината в университет, нямам познанията, нужни да разбирам и оценявам модерно изкуство (мъртвите животни и чудовищните кукли) или (езическо) изкуство от други култури (демоничните статуи), и общо взето имам нуждата от експерт, който да ми обясни. Контрааргументът е, че едно произведение на изкуството, чиито артистични и естетични качества трябва да бъдат обяснени, а не са очевидни дори и за тотален лаик, ако щете и в някаква малка или непълна, базова и зле аргументирана степен от рода на „харесва ми, красиво е“, има изкуствени качества, възприети такива, а не обективни. Ако духът в човека се бунтува и крещи „грозно, отблъскващо!“, а умът рационализира и опитва да потисне тази вродена и естествена реакция поради наличието на конфликтна стерилна информация в ума, внесена от ненатурална и изкуствено създадена академична дисциплина, която от своя страна казва: „Не, това е изкуство!“ – тогава имаме проблем.
И докато със сигурност има субективна амплитуда при степента на възприятие на красивото от една личност до друга, наречена „вкус“ – на един може Моцарт да му се нрави повече отколкото Бетовен, друг да предпочита красотата на розата пред красотата на кокичето – основната характеристика на красотата остава в сферата на обективната реалност: и розите, и кокичетата са обективно красиви. Без да влизам в полемики, върху които изкуствоведи и философи, далеч покомпетентни от мен, са си блъскали главите и са спорили безброй пъти, да задълбавам в дискусия на тема „що е то изкуство?“ или пък да разнищвам направленията класицизъм, модернизъм и постмодернизъм в изкуството, слагам фокус върху красотата и предлагам прост лакмус тест: покажете на баба Пенка от село Узунджово, която хабер си няма от теория на изкуството, „Пиета“ на Микеланджело или „Звездна нощ“ на ван Гог, после ѝ покажете някой от гореупоменатите примери от музея в Ерусалим и я попитайте кое ѝ е харесало и кое не. Гарантирам ви, че ще каже, може не с тези думи, че произведенията на Микеланджело и ван Гог са красиви, а другите – грозни.
Красота, изящество и посвещение
Красотата (както и доброто) не е плод на релативизъм, както модерните философски течения проповядват, а е изконна божествена величина. Бог е красив: „Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия (свети) храм“ (Псалм 27:4; православен превод) и „Защото колко велика е благостта Му и колко голяма – красотата Му!“ (Зах. 9:17). Грозотата, от своя страна, пък е плод на корупционната, разложителна и смъртоносна сила на греха.
Сътвореното от Бога също е красиво и „твърде добро“ (Бит 1:31): „И за облекло защо се безпокоите? Наблюдавайте полските лилии как растат – не се трудят, нито предат; но ви казвам, че дори Соломон в цялата си слава не се е обличал като някоя от тях“ (Мат. 6:28-29). Няма нужда от научно изследване, за да се оцени вродената красота на полските лилии. […]
Из статията „Щурм на грозотата. Извечната борба с красивото“ от брой 61 на СВ.
Тук можете да изтеглите брой 61. Феминизъм, хомосексуализъм, трансджендъризъм и трансхуманизъм. Съвременни богословски измерения и човешки права. Юли 2023 г.
