Рехуманизиране след геноцид

Интервю с Емили Ан Милнс, Libertas Council

„По света има повече роби от всякога: 27,6 милиона жертви на трафик на хора – цифра, която расте. Правителствата не успяват да идентифицират жертвите, да държат трафикантите отговорни и да дадат приоритет на оцелелите.“

Цитатът е от уебсайта на Libertas Council („Съветa Либертас“) – организация, която защитава човешкото достойнство и се бори срещу трафика на хора. Представяме Ви интервю с Емили Ан Милнс, началник щаба на организацията, с Атанас Димитров от „Свобода за всеки“, проведено по време на ежегодната конференция за богословие и икономика на университета Актън в Гранд Рапидс, Мичиган, 2026 г.


Атанас Димитров: Този следобед присъствах на Ваша лекция на тема „рехуманизиране“. Споменахте арменския геноцид, Руанда и Сребреница. Какво имате предвид под термина?

Емили Ан Милнс: Геноцидът е крайното проявление на това, което се случва, когато има дехуманизиране: да не виждаме истински човека пред нас, да не го ценим или да не ценим работата, която върши. Имаме и извършителя, за когото липсва подвеждане под отговорност. И когато тези две неща се проявят в голям мащаб, това води до геноцид. Наблюдаваме го в арменския геноцид, виждаме го в Сребреница,  в Руанда. Говорим за пълното дехуманизиране на човешката личност. Противоотровата на това как наистина да се видим един друг в най-пълния, в най-екстремния потенциал е рехуманизирането.

А.Д.: Липсващо подвеждане под отговорност за извършителя. Какво означава това?

Е.М.:Това е нещо различно от извинението. Различно е дори от това да се каже, че човек поема отговорност за случилото се, което е просто признаване на факта, че нещо се е случило, и е съгласие, че историята се е случила. Има много голяма разлика.

А.Д.: Нека вземем за пример Втората световна война, където и трите страни извършват невероятни жестокости и престъпления срещу човечеството. Можем ли да говорим за равностойно признаване на фактите?

Е.М.: Чудесен въпрос, дали има признание. Знаете ли, говорейки като американец, сигурна съм, че визирате Пърл Харбър и след това хвърлянето на атомната бомба. Признание, че направихме това има. Мисля, че това, което питате, е дали има извинение, че го извършихме? Съществуват аргументи, че е било необходимо. Има и аргументи, че не е било така и че войната вече е била приключила. Не съм експерт по Втората световна война, така че не мога да говоря с подробности, но мисля, че определено има признание, че това се е случило.

А.Д.: Какви са основните уроци от работата Ви на терен покрай геноцида в Руанда? Как се връща човешкият облик на врага?

Е.М.: Мисля, че един от основните изводи от общуването ми с оцелелите от геноцида в Руанда, е че помирението винаги е жертвоготовно и изисква движение към надеждата, хуманизиране на самия човек, който те е дехуманизирал.

Научихме, че това, което е причинило геноцида, почвата, в която е израснал геноцидът, е била почвата на страха. Страхът от тутситата, страхът от съседа и приятеля, страхът, който е карал хората, живеещи заедно, религиозни хора, които са ходели заедно на църква и са се женили помежду си, да се настроят един срещу друг. Страхът е мощна сила, но още по-мощна е идеята за хуманизиране. Това означава да стъпиш в страданието и мъката на другия, и да ги направиш свои собствени. Това значи да гледам към другия и да виждам Imago Dei[1], Божия образ в другия човек, и да казвам, че той има голяма стойност и съм готов да се жертвам, да се трудя, за да изградя връзка с този човек. Дехуманизиранеот е мощно, но хуманизирането, този призив да се вживеем в страданието и скръбта на другия, и по този начин да се ангажираме с личността на Христос и с човека, създаден по Негов образ, е изцелението.

Рехуманизиране. Emily Ann Milnes, Libertas Council
Емили Ан Милнс и Атанас Димитров – снимка от интервюто по време на ежегодната конференция на Acton Institute.

А.Д.: Митрополит Антоний Сурожки описва християнската любов като способност да слезем в областта на страданието, в дълбините на човешкия ад, и да внесем в тях светлина и любов.[2] Мисля, че човек не може да го направи сам, нужна е благодат.

Е.М.: В първа глава на Евангелието според Йоан четем, че Словото стана плът и живя между нас, и видяхме славата Му, славата на Бога. Отец е пълен с благодат и истина. Мисля, че това е истинският етос на справедливостта и е призивът към всички нас. Но какво означава всичко това?

Юджийн Питърсън го е превел по изключително красив начин според мен: „Исус се е преместил в квартала“[3]. Харесва ми този превод, защото когато Исус идва в един квартал… какво представлява кварталът? Това е голяма бъркотия, много разруха, много тъга и мрак. И Той идва на тези места чрез теб и мен, и докато идва в квартала, казва се, че светлината свети в тъмнината и тъмнината се плаши. Така че начинът, по който това се случва, е като седнете на масата и проведете разговор. Това е разчупване на хляб заедно. Това е четене на Писанията заедно. Става въпрос за това как на следващата сутрин децата ще отидат заедно на училище. Това значи да станете приятели, чрез това да заживеете заедно. Като заживееш заедно с някого нещо в теб се предава и скръбта на един става тази на друг.

И това е призивът на Христос, нали? Защото виждаме Исус да идва на земята, да отива на кръста заради теб и мен. Делото на помирението е въплъщение. Невъзможно е да се направи това от разстояние. Невъзможно е да направим това, оставено само на ума ни. Защото болката е твърде голяма, мъката е твърде голяма. Това не означава, че изведнъж ще станем най-добри приятели. Работата по помирението, особено в условията на геноцид, отнема време и усилие. Възможно е при някои хора това да не се случи. Но мисля, че това е призив да търсим човечността на децата и да не повтаряме греховете на дехуманизирането, където спирам да те виждам като човек, създаден по образ и подобие на Христос, а те виждам като нещо нечовешко, недостойно за това да се жертвам за теб.

Призивът, който Исус ни отправя, е призивът, за който самият Той е живял. Той казва, че слугата не е по-горен от Господаря си. Към какво сме призовани? Той положи живота си за нас. Той влезе в мъката и страданието на света. Той се смири. Той се ангажира със самата грозота. Той се сблъска с болестите, тъгата и мрака на света, докато ходеше по земята. И тогава Той изпраща Духа си в и чрез теб и мен, и казва: „Сега отидете по целия свят!“. Как да направим това? Запретваме ръкави и започваме да се занимаваме с мъките на съседите си.

А.Д.: Отвъд теорията – как се постига истинска прошка на практика? На теория е лесно, но когато човек претърпи неправда, в своя собствен живот, или се извърши престъпление срещу някой близък, тогава е много трудно.

Е.М.: Понякога прошката е въпрос на търпение. Мисля, че насилваме хората да прощават като казваме: „Трябва да му простиш!“. Това е процес, не е нещо, което се случва веднага. Това не е събитие. Има континуум на това как изглежда прошката и какво изисква тя от нас. Има призив да прощаваме и да обичаме враговете си, но означава ли това, че доверието се възстановява незабавно и че уязвимостта се възстановява? Абсолютно не.

Има моменти в работата ми като адвокат, работещ с жертви на трафик, в които не бих посъветвала жертвата да се помири с трафиканта, това не е тяхна отговорност. Ведата е нанесена на тях. Никога не искаме да поставяме хората в уязвими позиции, в които те могат да бъдат експлоатирани отново. Следователно, ако трябва да приключим с тази тема, трябва да си спомним как изглежда прошката, в зависимост от обстоятелствата и ситуацията, а всяко обстоятелство и всяка ситуация са различни. Това трябва да бъде индивидуализиран труд. Ситуация по ситуация. Няма правило за прошка, което да е преподавано в църквата. Не, няма такова правило, освен, че има прошка за греховете. Как изглежда това?

Понякога прошката е нещо, което се случва минута по минута. Казваш: „Знаеш ли, простил съм на този човек, който ме нарани“. И след това, две секунди по-късно – разсеяни сме, забравяме, че сме простили и трябва да прощаваме отново. Това е постоянен процес. Според мен част от работата по прошката и работата по помирението е, че е много трудно да се молиш за другия човек. Много е трудно. Но някъде по пътя, докато извършваме този акт на послушание и се молим за другия човек, се случва вътрешно изцеление. Това може да означава, или не, че е необходимо възстановяване на връзката, особено ако е извършено престъпление срещу лицето. Трябва да сме много предпазливи относно възстановяването на тази връзка.

А.Д.: Това е Imago Dei, както споменахте. Имаме мандат, даден ни от Бог да защитаваме и съхраняваме човешкото достойнство на всекиго, и това включва самите нас. Какво представлява „Съвета Либертас? Как се включихте в организацията?

Е.М.: Причината беше Imago Dei, човешкото достойнство и осъзнаването, че трафикът на хора поругава човешкото достойнство както на жертвата, така и на трафиканта. И двамата са създадени по образ и подобие на Бога, с присъща ценност и присъща стойност. Трафикът на хора е експлоатация на хора за различни цели, независимо дали това е да им се нареди да използват телата си в търговски смисъл, или да използват телата си за принудителен труд. Това дехуманизира жертвата, дехуманизира и трафиканта.

Желанието ми бе да участвам в тази работа, да прилагам и налагам действащите закони, да гарантирам спирането на трафика и да се стремя към възстановяването живота на жертвите. Това, което „Съвета Либертас“ прави, е да работи с лидери по целия свят, които искат да извършат тази наистина добра работа, като държат извършителите отговорни, като идентифицират повече жертви на трафик, като гарантират, че оцелелите от трафик получават необходимите им грижи. Това, което трябва да правим, е да работим с лидери, да разработваме инициативи и да прилагаме решения, така че човешкото достойнство да бъде преобразено и възстановено.

А.Д.: Върху какво се фокусирате в момента? Законодателни инициативи и прилагане на закона, помощ за жертви, или публична осведоменост?

Е.М.: Смесица е. В момента работим не непременно за това да се приемат нови закони и политики, а върху това да се гарантира, че те действително се прилагат. Много е важно докато търсим начин за прилагане на законите и политиките, наистина да се фокусираме върху това да засилим идентифицирането на жертвите, което е правов въпрос. Трябва да гарантираме, че хората, които са станали жертва, независимо дали са мъже, жени или деца, всички които разбира се имат присъща ценност и достойнство, да бъдат идентифицирани. След като ги идентифицираме, гарантираме, че съдилищата си вършат работата, и че правят всичко възможно да подведат престъпниците под наказателна отговорност. Също гарантираме, че оцелелите след трафика, след като бъдат идентифицирани, получават грижата и услугите, от които се нуждаят, за да се възстанови достойнството им, да се установят, и да започнат отново да търсят човешка връзка.

А.Д.: Едно е да работите с, примерно, алкохолици или бездомни, друго е с жертви на трафик. В първия случай се работи с отделни личности, а във втория е намесена и организирана престъпност. В този ред на мисли, имали ли сте случаи, в които сте се сблъсквали с конфликт на интереси?

Е.М.: Аз лично не съм имала такива случаи. Но много от моите колеги и приятели в тази област са се сблъсквали с такива ситуации. Трафикът на хора е икономическо и хуманитарно престъпление. Международната организация на труда публикува наскоро статистика, според която трафикантите реализират годишна незаконна печалба от 236 милиарда долара. Това е огромна индустрия.

А.Д.: Говорим за трафик на хора с различни цели: сексуални услуги, трафик на роби, търговия с наркотици, търговия на органи…

Е.М.: Да, има от всичко. Принудителният труд е далеч по-широко разпространен от останалите. Но говорим за смесица – трафикът на хора е много доходоносно престъпление и поради тази причина има много хора, които печелят от това, без значение дали индивидуално, в организации или дори в институции.

А.Д.: С какви други дейности се занимава „Съвета Либертас“?

Е.М.: Основният ни фокус е трафикът на хора. Но имаме и проект за помирение, който обсъждахме в началото на разговора ни. В рамките на този проект се разглеждат общности и държави, преживели геноцид, и това ни помага да извлечем поуки от тях за принципите на помирението и уроци по лидерство. Говорим за нации, преживели дехуманизиране в сериозен мащаб и за липса на подвеждане под отговорност за извършителите. Това са двете ключови сфери.

А.Д.: Как се справяте в случаи на религиозна нетолерантност, на различен фундаментален мироглед, на супремасизъм и расово превъзходство, или на други несъвместими с Imago Dei базови възприятия за човека?

Е.М.: В такива моменти съм благодарна, че имаме Всеобщата декларация за правата на човека, която декларира, че всички хора имат присъща ценност и достойнство. Ако сте човек на вярата, виждате Imago Dei и ценността на човешкото достойнство, която е присъща за всеки човек. Но ако не сте вярващ човек или сте на друга стъпка по този път… Всеобщата декларация за правата на човека резонира с много хора. Това наистина е пророческо призвание. Това е споразумение, което нациите са сключили и подписали, и са казали: „Да, ние го подкрепяме. Ратифицираме това и го подкрепяме“. Говорим и за държави, в които не виждаме стойността на Imago Dei, на човешкото достойнство, да бъде зачитана, а напротив – има потискане на законите и потискане на техните граждани. Така че аз наистина го виждам като пророчески призив, който издига хората до това, за което нациите вече са се съгласили.

А.Д.: Работите със законодателна, изпълнителна и съдебна власт, с журналисти и медии, с жертви и насилници. Как се справяте с „диванните експерти“, които съдят и мразят от комфорта на дома си?

Е.М.: Начинът, по който се справяме с това, е като признаем, че имаме проблем, който се отразява на нашите семейства, на децата и майките ни, а въпросите, които задаваме, не получават отговори. Нужно е да направим историите, които разказваме, много, много лични, такива, които да ни докоснат.

А.Д.: Има един цитат, който се приписва на Сталин: „Смъртта на един човек е трагедия, а на хиляда – статистика“. Благодаря Ви за това интервю и за отделеното време. Успех с работата Ви!

Е.М.: Благодаря и на Вас, и успех с Вашата дейност!


[1] Б.а. от латински „Божи образ“

[2] Сурожки, Антоний: Бракът като подвижничество, 2003. Издателска къща ОМОФОР, София, 2005

[3] Превод от „The Word became flesh and blood, and moved into the neighborhood” (Йоан 1:14). Цитатът е от английския превод на Библията озаглавен “The Message” (2002), който е перифразирана версия на Светото Писание на достъпен ежедневен език.


Атанас Димитров е завършил журналистика във Великобритания, живее и работи в България и е сътрудник и редактор в Свобода за всеки.

Сподели:

Подобни постове

Loading...