Редакционна бележка: Встъпителни думи на доц. Дилян Николчев при анонса на новия сборник, публикуван от Свобода за всеки в началото на м. Юни 2013 г.
„Не в силе Бог, а в правде”: конференцията „Отношенията църква – държава след падането на комунизма” – мост между пластовете на времето в сферата на религиозните изповедания
През последните десетилетия се появи необходимостта с религиозна насоченост мнозина учени, не само богослови, но и историци, политолози, философи и пр., да насочат погледите си към това, което можем да определим метафорично като „сегашно време”: така е формулирана „времево” и темата на сборника, както и предшестващата го конференция „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Но всъщност темата обхваща време, което не е изтекло или поне не е изтекло напълно, тъй като самото то – времето – е историческо, защото ние носим спомени за неговите превратности от последните няколко десетилетия и дори сме били участници или преки свидетели на събитията, които са го белязали през атеистическия комунистически режим.
Следователно формулираната от авторите на проекта цел – издаването на сборник с богословски материали по темата за отношенията между църквата и държавата – е извикана от преакцентирането на една от основните функции на историята: да хвърля мост между пластовете на времето.
„Защо?”, ще попита някой.
Защото все по-очевидна става необходимостта от установяване на ясни, справедливи и цивилизационни рамки в отношенията между църквата и държавата, както и между религиозните изповедания в страната ни, от една страна, а от друга, защото хората и обществото изпитват нужда да получат спешно познание и оценка за това, което е предопределило, често пъти фатално, живота им в сферата на личния и колективния им религиозен живот; и защото, правдиво е също да кажем, че настоящият век, в контекста на темата, а и не само, е век, повече от всички предходни, белязан от екстремни събития, създали рани в колективната памет, които годините не са в състояние да заличат.
Затова и част от поместените тук статии-доклади са носители на „спомените”, на източниците и свидетелствата от предходния период на отношенията църква – държава, период, оставил чудовищен отпечатък и до днес върху религиозния живот в страната ни. С други думи, времето на българския посткомунизъм разкрива и един вариант на настоящия реализиран вече проект – подлага на ревизия тезата, че става дума изключително за историята на „непосредственото станало” в религиозния мир.
И това е правилен подход, защото историята на сегашното време се простира и до този предшестващ период, който по ред причини досега не е бил обект на сериозно богословско и историческо изследване, отговарящо именно на критериите на свободното изследване. Този период, с всички изпълващи го събития, стои днес като „непогребан мъртвец” и продължава да безпокои живите. Следователно обект на заявената тема, в частност, е всичко това, което трябва да бъде „погребано”, тоест всичко свързано с темата трябва да получи необходимата историческа оценка, вкл. и въпросът за религиозните изповедания и Държавна сигурност преди събитията, в настояще време описателно представяни като „промените”. На времето след „промените” също има посветени текстове от настоящия сборник.
За българското посткомунистическо общество в условията на конституционно разделение между църквата и държавата може да чуем две взаимно изключващи се определения: общество без религиозна толерантност и общество с твърде много религиозна толерантност. За мнозина, учудващо, и двете твърдения са верни.
Какво означава „религиозна толерантност”, разположена практически между църквата и държавата? Това всъщност е непрекъснатото говорене за определени травматични събития, без да се навлиза в дълбочина на явленията. Това всъщност – извинете за словесното наслагване – е състояние, което се крепи на повторението, нещо повече – на задължаващото повторение, водещо до подменяне на миналото с настояще. За тази неидентичност и несигурност в отношенията църква – държава „говорят” част от авторите; те сякаш питат поотделно всеки един от нас: как се чувстваш? И ето в тази корелация „църква – държава” се състои може би най-важното значение на инициативи като настоящия проект – както в индивидуален, така и в колективен план.
Ситуациите „твърде много религиозна толерантност” и „твърде малко религиозна толерантност”, макар да изглеждат взаимно изключващи се, по-скоро взаимно се предполагат и обуславят. И в двата случая се постига обратното на това, което се цели. От държавническа, църковна и обществена гледна точка, колкото и различни да са мотивите на тези две стратегии, те отнемат перспективите на Историята. А колко е просто и колко е богословски правдиво: „Не в силе Бог, а в правде”. За това, със свои думи и доводи, пишат в този сборник и останалите участници в настоящото научно събитие.
Остава само за читателя да отдели време за прочит и да съсредоточи внимание върху тези научно-богословски, а защо не и социално-терапевтични текстове, посветени на различни подтеми и акценти на водещата тема – „Отношенията църква – държава след падането на комунизма”. Дано всред тези читатели намерят място и висши църковни ръководители, държавници и политици, за да не злоупотребяват с паметта и правдата в областта на религията, за да помнят – пак ще кажа, че „не в силе Бог, а в правде”.
Дилян Николчев е доцент, ръководител катедра – Богословски факултет към СУ. Завършил през 1986 г. Духовна Академия (сега Богословски факултет при СУ), както и право в Правно-историческия факултет (2008) към ЮЗУ. Специализирал Римско право в Юридическия факултет на СУ. От 1994 г. преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на СУ. Доцент от 2006 г., ръководител на катедра. Автор на монографията Брак, развод и последващ брак в Православната църква, както и на повече от 80 статии и студии, специализирани в областта на църковното право.
