Когато се опитаме да вникнем в мотивите, движещи както политически, неправителствени и икономически организации, така и обикновените хора, ще видим, че битката за власт е един от най-често срещаните двигатели в човешката история. Властта е сила и възможност за реализация. Всеки иска да бъде силен и успешен, а не слаб и провалил се. Властта е също така управление над другите и идеална възможност, както и важно условие за налагане на волята на този, която я притежава. Битката за власт е старо явление, познато още от началото на човешката история.
В надпреварата за спечелване на власт в условията на демокрация има, поне на теория, съвсем ясно и не толкова трудно изпълнимо правило. Политическият субект трябва да участва в честно състезание за спечелване доверието на избирателя – съревнование за убеждаване на гласоподавателя, че идеите, намеренията, целта, ценностите и възможностите на представляващите съответната политическа формация ще защитават по най-добрия начин интересите на именно този човек, за чийто глас се провежда въпросното състезание. Разбира се, от горчивия си опит знаем, че горното правило е само една утопична теория в един идеален, но нереален демократичен свят. Повечето от хората, които през последните години са се решавали да посетят избирателните секции по време на избори, са били изправени пред дилемата не за кое „добро“ да гласуват, а как да изберат „по-малкото зло“.
Тази еволюция в занижаването на критерия, по който съвременният гражданин е принуден да гласува, е резултат и от едно важно качество, което българският политик на прехода притежава в изобилие, а именно – последователността. Последователност във взимането на решения, които свидетелстват, че съществува нещо нередно в идеите, целта, намеренията и ценностите на повечето от народните избраници. И вече не е трудна за възприемане, нито звучи абсурдно тезата, че едно добро качество, като последователността, може да бъде натоварено с характеристиките на придобит морален порок. Ето и няколко примера за пословичната последователност на повечето български политици.
Голяма част от родните властимащи проявяват завидна последователност в жаждата си за бързо лично икономическо облагодетелстване. След десетилетия демократичен преход България е на последно място от страните от Европейския съюз в Индекса за възприятие на корупцията. С езика на иронията тази информация звучи така: в справянето със злоупотребата с власт сме първи, първи… но отзад напред.
През годините на прехода повечето парламентарно представени партии проявяват впечатляваща последователност в ограничаването правата на вярващите хора с непрестанните си опити да бъде прието дискриминационно по отношение на религията законодателство, което застрашава конституционния ред в страната и принципите на демократичното общество и е в идейно и фактическо нарушение на българската Конституция и Европейската конвенция за правата на човека.
Много български законотворци демонстрират безсрамна последователност в опитите си да въведат разрушителната от морална гледна точка джендър политика, с която да отровят умовете на малките деца. Наскоро избухна скандал по повод разпространяването на материали с неприлично съдържание в училищата, но това не е нова практика. Още през 2013 г. електронното издание Свобода за всеки алармира за учебно пособие, част от образователен пакет по проект „Разгръщане на Националната програма за репродуктивно здраве”, финансиран от Фонда на ООН за население, използвано за индоктриниране на учениците в това, което днес наричаме джендър идеология.
Не са малко българските парламентаристи, които са арогантно последователни в следването на тоталитарната политическа линия държавата да се намесва нагло и страшно в семейните отношения. Държавната претенция към децата и семействата е една от най-страшните прояви на извратения начин на мислене на самозабравилите се политици. Националната стратегия за детето 2019 – 2030 е документ, в който кулминира многогодишният апетит на държавата да установи контрол над всяко дете и всяко семейство. Разбира се, в неспособността си да прецени моралните последици от това народният избраник не допуска, че подкрепя една мракобесна стратегия всъщност, а твърди, че защитава най-добрия интерес на детето.
Примерите за последователността на българския политик са още и още, но нека спрем дотук и си припомним, че 2019 г. е година на избори. Избираме представители за европейския парламент и за местната власт. Поради липса на алтернатива избирателят за пореден път е изправен пред избора за кое „по-малко зло“ да гласува. Може би е време същият този избирател да се запита: „по-малкото зло“ добро ли е всъщност и няма ли нещо ненормално в политическа среда, в която основният мотив на човек да стигне непременно до урните е продукт на идеята, че ако не гласува за „по-малкото зло“, на власт може да дойде по-голямото.
2019 г. е време за избори, а аз все си мисля, че гласуването за „по-малкото зло“ само по себе си не е „добро“, а си е чисто и просто подкрепа на тези, които през годините са доказали своята последователност в това да творят зло. Не, не бих искал думите ми да бъдат интерпретирани като призив за пасивност или отстъпване пред голямото зло, а като подбор на „оръжията“ срещу него.
