Момент от протест през 2019 г. срещу Национална стратегия за детето 2019 – 2030 г.
Който днес живее в страх да каже истината, утре ще живее в ужас от терора на лъжата.
Причините да се противодейства на детски и семейни стратегии, писани от държавата (или от богати, чужди на семейството НПО-та), са поне пет:
1. Самостоятелна обществена институция. Защото семейството е самостоятелна институция в обществото, наравно с държавата и гражданските организации – търговци и такива с идеална цел. Ако държавата може да пише стратегия за децата и семейството, то и семейството трябва да има стратегия за държавата, която същата да приеме.
2. Неприкосновеност. Защото отношенията родители–деца са неприкосновена за вмешателство територия, защитена от Конституцията, ЕКПЧ – чл. 8 и Прот. 1, чл. 2. Стратегиите целят надмогване и управление – нещо недопустимо по отношение на семейството.
3. Семейството предхожда държавата. Държавата не е създател на семейството и затова трябва да се съобразява с хилядолетната традиция, с обичаите и естеството на нещата и с естествените права при опитите да регулира семейните отношения. Държавното управление идва и си отива, а семейството остава и надживява всякакви обществени устройства и строеве.
4. Държавата не може да обича. Правото на семейна обич и отношения е фундаментално човешко право (посочено по-горе); то не произхожда от държавата и нейната власт и затова само тоталитарни и тиранични режими могат безпардонно да се месят в семейния живот без основателна причина.
5. Свобода и демокрация. В демократичното и свободно общество гражданите следва да формулират задачите на управлението, вместо властта да ги третира като управляемата маса, подчинена на елита. Както казахме по-горе, по-скоро родителите трябва да имат стратегия за това как политиците да защитават техните основни права и тези на децата им.
В допълнение към горните точки, ще кажем следното.
Дори да се създаде министерство или агенция за семейството, то това няма да помогне много на семейството. Във всяка държавна структура чиновниците ще трябва да оправдаят дейността си, разбирай: в контекста на българския модел държавност – контрол и още контрол и накрая проверки, актове за установяване на административно нарушение и наказателни постановления.
Проблемът с термина „стратегия“ също не може да бъде игнориран. Някои добронамерено считат, че стратегия е нужна, за да се подобри състоянието на семейството. Но на първо място ще отбележим, че стратегията е преди всичко военен термин. В нашия конкретен казус можем да счетем, че Стратегията за детето цели спечелване на битката за детето, в която детето да бъде откъснато от семейството и приобщено към социалистическата общност.
Правна защитеност на неприкосновеността на семейството
Децата са благословение и отговорност на родителите и изборът на посоката на тяхното образование, възпитание, ценности и отглеждане, тоест на „стратегия“, ако решим да ползваме в положителен смисъл термина, си е изцяло тяхна работа и техен проблем, особено ако не искат държавата да им се меси.
Това положение е закрепено и в основно право на неприкосновеност на личния и семеен живот по чл. 8 от ЕКПЧ. Подобен е чл. 32, ал. 1 от КРБ. Протокол 1, чл. 2 от ЕКПЧ предвижда родителите да определят философската и религиозна насоченост на образованието и възпитанието на децата си.
Идеята на тези гарантирани родителски права е защита срещу тоталитарната намеса на държавата, която цели да откъсне децата от влиянието на родителите и да ги индоктринира с идеологии, контролирани от властта. Някъде трябва да има баланс между влиянието на обществото и на родителите в отглеждането и възпитанието, и традиционно в България този баланс не е в полза на семейството и родителите, а на държавата и одобрени от нея, в случая, НПО.
В СВ сложихме снимка на семейство с надпис „Държавата има стратегия за Вашите деца“. Да заменим в този надпис „държавата“ с наименованието на която и да е друга външна за семейството сила, държавна или неправителствена – става ясно колко вмешателска е въобще идеята някой външен фактор да прави стратегия за твоето семейство. Просто до такава степен сме свикнали държавата да се меси във всички сфери на живота, че е приемливо тя да пише стратегии за всичко и всички, но ние да нямаме защита срещу подобно вмешателство.
Има лична и семейно-лична територия, която не може да бъде нарушавана освен при деяния срещу личността на член на семейството, които са с висока степен на обществена опасност, тоест – престъпления. В конкретния казус на писането на стратегии за тази отделна социална институция – семейството – цитираната от нас идейна линия за правото на неприкосновеност се сблъсква със социалистическо-марксистките прогресивни сили, които искат да отнемат неприкосновеността на семейния живот и да се намесят в него в полза на децата.
Тоталитарният аспект на стратегизирането срещу родители и деца
Ако една семейна организация напише стратегия за това как да работи Министерство на труда и социалната политика, в министерството едва ли биха се зарадвали. В същото време „експертите“ от министерството и социалните, често такива без деца, имат правото да пишат стратегии за децата на чужди родители. Давам този пример, за да посоча още веднъж колко някак си приемливо е станало всеки, особено държавата, да прави стратегии за деца, за семейства, без да отчете родителите и фундаменталния факт, че може би навлиза в забранена или поне охранявана територия – тази на личния и семеен живот (вече посочих правното основание по-горе).
Стратегия за детето, както и за семейството не трябва да има.
Хората се раждат свободни и равни по права и всяка стратегия за ограничаване на техните естествени права и право на семейна обич е гаранция за тирания.
Това, което може да бъде държавна стратегия, е сведено само до намаляването на данъци за семействата, така че същите да бъдат насърчени в тежки икономически условия да имат повече деца и да бъдат отговорни родители. Не бива да забравяме, че отговорни родители са свободните родители. Ако държавата би искала да помогне на родители и деца, то това не може да бъде на цената на лишаване на семейството от права и въвеждането на задължителна държавна „помощ“.
Да не забравяме близкото минало с основните стратези, които чертаеха бъдещето на всеки човек още от раждането му, в услуга на налудничавите идеи на „зрелия социализъм“. Знаем резултата и още страдаме от него.
Тоталитарният образователен модел, който продължава и до днес в България (вж. ПМС 100/2018 г. и ЗПУО), е плод именно на изграждане на едно такова мислене в продължение само на две-три поколения, в които безбожието наложи държавата да бъде обожествена и тя, бидейки една фикция, да изземе функциите по дефиниране на брак, семейство, родителска отговорност, възпитание, образование и т. н. Съвсем естествено е тази обожествена фикция да реши, че е в нейните прерогативи да прави „стратегии за детето“, независимо от реалностите на обикновения живот, в който има и родители и семейство.
Днес „правозащитниците“ от Българския хелзинкски комитет и други подобни НПО-та, които са щедро финансирани от външни милиардери, богати държави и държавния бюджет, са именно тези, които настояват намесата на държавата в живота на родители и деца да бъде безпардонна, защото заявяват, че децата са „техни“ – дори и тези, които не са техни.
Въпреки правозащитния си статут, същите безсрамно настояват държавата да осъществи принуда срещу движението на гражданското общество и да ограничи основни права на хората. Те застават срещу движение, което е спонтанно, нецентрализирано, народно, нефинансирано от никоя милиардерска фондация, и го наричат „мракобесно“ и такова с „неясни политически очертания“. (Кое не им е ясно, не разбрах, както и защо трябва едно спонтанно движение за защита на традиционни ценности да има ясни очертания.) В статия за Дойче Веле известен политически анализатор презрително нарече българите, защитаващи правата си на неприкосновенсто на семейството, “диваци” (държащи се като такива), правозащитната кампания и протести – “истерия”, а родителските организации – “фанатизирани групи”. В заключение същият заяви, че “масовият българин” очевидно е дебил, който трябва да се покори на държавата, но не го прави:
Днес масовият българин явно не е способен да разбере Националната стратегия за детето, с нейното въвеждане на правовия ред, т.е. на концепцията, че децата не са дивачета, а човечета с права, които държавата трябва да гарантира срещу посегателства.
Степента на нерзабиране на същността на семейството, семейната обич и връзката родители–деца – правна, морална, духовна и историческа – е срамна за този автор и всички като него, които се надпреварваха да въздигат себе си над обикновените хора – обикновени родители, които заявиха, че не желаят платени отвън чиновници и търговци на задължителни “социални услуги” да влизат в техния дом и да “закрилят” собствените им деца от тях. Колко жалко за претенцията на такива правозащитници и самодостатъчни интелектуалци!
Приоритет за нас в защитата на родители и деца е преди всичко отдръпването на държавата – политически, юридически и административно – от нарушаване на правото на неприкосновен личен и семеен живот. Това е най-важната битка.
Но какво да кажем за една стратегия за семейството, която да защитава семейните ценности и реално да подкрепя семейството?
Дори и добронамерена, стратегия в полза на семейството, която не отчита нуждата от проява и отмяна на голяма част от законодателството, действащо и в момента (ЗСУ, Закон за закрила на детето, Правилник към него), ще изглежда само като нова форма на същата намеса в автономността на семейството и родителските права.
Някои организации имат добри предложения, като включване на всички семейни и детски въпроси в Семейния кодекс, отмяна на ЗЗДет., данъчни облекчения за семейства и др. Но всеки стратегически анти- или просемеен документ остава документ в рамките на досега действащата система – намеса в неприкосновена територия на частния живот на хората.
Наясно сме, че писането на стратегии е запазена територия за държавните бюрократи. Те ще започнат да оспорват точките, като предлагат своите контра-аргумент, и в крайна сметка от предложението за стратегия излиза една чисто държавна продукция. Трябва да се има предвид и нужното време и ресурс, за да се напише стратегия, която след това да се изпълнява. Въпросът е: от кого ще се изпълнява?
Какво е решението?
Нужна е добре обмислена и проста правно-практична платформа, която да остави на мира родители и деца и да гарантира правата на децата без родителски грижи и без разширено семейство и роднини или на тези, които са обект на престъпление. Това е най-ефективната форма на защита на семейството според мен: ясно формулирано и допустимо само в наистина доказани крайни случаи вмешателството и предотвратяване на вмешателството, когато такова не е абсолютно необходимо.
Държавата никога не е била способна на благотворителност, а още по-малко – на семейна обич.
Тази истина, доказана през годините от фактите и казусите по сегашната дискусия от Норвегия, България и навсякъде, където действа опасната „закрила на детето“,[i] следва да бъде водещ ориентир в борбата срещу тези, които ненавиждат естественото семейство и се противопоставят на неговата неприкосновеност.
Бележки
[i] Whewell, T. Norway’s hidden scandal. https://www.bbc.co.uk/news/resources/idt-sh/norways_hidden_scandal. Достъп: 22.10.2019 г.
