На българския политически хоризонт отново се задават избори и отново на дневен ред изниква въпросът какъв е смисълът от тях, след като е очевидно за всеки човек със запазен разум, неподложен на мейнстрийм „радиационно“ облъчване, че демокрацията е изгубила истинското си значение и се е видоизменила в инструмент за контрол над народа. Примерите за това как политиците безсрамно подменят предизборните си обещания са като звездите в ясна августовска нощ. Впечатляващ е обаче не само броят им, но и скоростта, с която новоизбраните обществени водачи след деня на вота сменят посоката и започват смело и безотговорно да вземат решения, които са в ущърб на уважавания преди изборите избирател.
Преди наивно мислех, че феноменът с неспазването на предизборните обещания поразява единствено крехката имунна система на българския политик, но постепенно се разубедих. Настоящият президент на САЩ например много ми помогна в този процес. След гръмките обещания за връщане достойнството на американския народ през 2024 г. Доналд Тръмп спечели за втори път президентските избори в своята страна. Много хора ликуваха, защото предполагаха, че ще видят същата последователност в изпълнението на заявените намерения – ще станат свидетели на връщането към нормалността – нещо, което според тях бе характерно за първия мандат на колоритния политик. Очакванията обаче се срутиха пред очите на целия свят като кулите близнаци на Световния търговски център. Най-фрапиращият пример за предателството на г-н Тръмп, според мен, се видя във факта, че заявената политика под надслов „Америка на първо място“ („America First“) за броени дни бе извъртяна в срамната позиция Съединените щати да се превърнат във верен и зъл слуга на имащата афинитет към геноцида държава Израел.
Българският и американският пример обаче изобщо не са изолирани случаи, а по-скоро са част от един по-широк процес, който поставя под въпрос самото съдържание на съвременната демокрация. В настоящия ѝ вид тя навсякъде по света сигурно и вече не толкова бавно се превръща в нещо, което може да бъде определено с термина „мек тоталитаризъм“. Значението на това понятие е следното: управленски модел, който притежава външната форма на демокрация, но явно или тайно си служи с голям набор от властови лостове за прокарване на волята на точно определен политически елит.
За да онагледим по-добре как подобна политическа подмяна може да се случи – как стремежът към свобода и справедливост постепенно може да се превърне в инструмент за контрол над масите от страна на определен елит, можем да се обърнем към едно изключително съдържателно литературно произведение, което чрез художествения похват, познат като антропоморфизъм (на животните се приписват човешки качества и характеристики), разкрива как едно освободително движение може постепенно да се изроди в диктатура. Става въпрос за „Фермата на животните“ на Джордж Оруел.
Историята в тази творба на британския писател се развива в една животинска ферма. Положението на животните във фермата не е цветущо, защото те живеят в мизерия. Старото прасе Майор се оказва нещо като идеолог на зараждащото се движение за осъзнаване на животинската общност. Майор събира животните и изнася вдъхновяваща реч за свобода и равенство. Той ги убеждава, че хората са врагът и че животните трябва да се вдигнат на бунт. Думите имат сила. Ако са изпълнени с истинност, те лесно се свързват със слушателите и са в състояние да ги предизвикат към действие. Ненапразно всеки, който е в позицията на власт, се страхува от думите повече, отколкото от оръжията, които имат свойството физически да убиват.
Животните се вдъхновяват от идеите на Майор и един ден, когато г-н Джоунс – собственикът на фермата – ги оставя гладни, те се разбунтуват и го прогонват. Имотът е преименуван на „Животинска ферма“, а прасетата Сноубол и Наполеон стават водачи, които са припознати като естествени лидери на общността. Избори може и да няма, но народът е единодушен, вече има кой да го управлява и възможността да настъпи хармония сякаш е неизбежна. Разбира се, трябва да бъдат създадени нужните условия за справедлива уредба на управляваната маса и затова са необходими правила. Прасетата водачи се нагърбват с тази задача и определят Седем заповеди, вдъхновени от идеологията на Майор.
Заповедите са следните: 1. Този, който ходи на два крака, е враг; 2. Този, който ходи на четири крака или има крила, е приятел; 3. Животните не носят дрехи; 4. Животните не спят в легло; 5. Животните не пият алкохол; 6. Животните не убиват други животни; 7. Всички животни са равни.
Постепенно обаче се случва това, което може да бъде разпознато като безотказен модел в истинската човешка история. Прасетата лидери тихо променят и пренаписват заповедите на стената, за да оправдаят своите действия и привилегии. Добавят „без постелки“ към четвъртата заповед и тя започва да звучи така: „Животните не спят в легло без постелки“. Петата заповед се променя на „Животните не пият алкохол без мярка“, а изменението в шестата дава още по-голяма възможност за злоупотреба, защото е пренаписана така: „Животните не убиват други животни без причина“.
Накрая се случва логичното – целият пакет от заповеди е заменен от едно единствено изречение: „Всички животни са равни, но някои животни са по-равни от други“. Финалът на творбата е потресаващ – управляваните животни гледат през прозореца и вече не могат да различат прасетата от хората. На практика се оказва, че първоначалните възвишени идеи са опорочени от изпълнителите на същите тези идеи.
Макар че „Фермата на животните“ е художествена творба, написана преди десетилетия, нейният сюжет звучи удивително актуално и днес. Разликата е само в декора и имената на действащите лица. И днес виждаме как обещанията за свобода, справедливост и защита на народа могат постепенно да бъдат подменени от интересите на онези, които са получили властта да управляват. Правилата могат да бъдат пренаписани, думите да придобият ново значение, а принципите да бъдат пожертвани в името на политическата целесъобразност. По този начин онова, което първоначално е представяно като управление в името на народа, може постепенно да се превърне в контрол и издевателство над народа. Именно тук паралелът между Оруеловата ферма и съвременната политическа действителност става особено очевиден. Историята сякаш отново и отново ни показва един и същ модел – обещава се свобода, получава се власт, а след това властта започва да променя правилата, чрез които е била получена.
Но ако човешката история постоянно ни показва неспособността на човека да изгради трайна и съвършено справедлива форма на управление, може би проблемът се намира не само в политическата система, но и в самия човек, който я осъществява. Справедливото управление не може да бъде изградено единствено чрез добри правила, закони или предизборни обещания, ако зад тях стои същата човешка природа, склонна към власт, корист и подмяна на истината. Човекът може да създава нови системи, да пише нови закони и да провежда нови избори, но не може със собствени сили да промени онова в човешкото сърце, което превръща властта в средство за лична изгода. Затова, за да има истинска справедливост, тя трябва да бъде реализирана от Самия Източник на справедливостта. А този Източник не е човешкият политически елит, нито някаква идеална обществена система. Този Източник е Божият Син Исус Христос.
Именно тук въпросът от заглавието на този текст – „Кой ще управлява справедливо?“ – получава своя истински отговор. Надеждата за справедливо управление в крайна сметка не може да бъде поставена в ръцете на поредния политически водач или на поредната политическа система. Исус Христос е Царят, чието управление не се основава на манипулация, предизборни обещания и борба за власт, а на истина и праведност. Човешките владетели могат да променят думите, да пренаписват правилата и да забравят обещанията си, но Христовото царство няма нищо общо с подобна подмяна. Затова най-важният въпрос и след поредните избори всъщност остава да звучи дистанциран от политиката: дали човекът ще осъзнае, че истинската справедливост е единствено в Исус Христос – Праведният Цар, Който не се нуждае от избори, за да владее.
Явор Костов е протестантски пастор, поет и писател, редактор в „Свобода за всеки“.
Свобода за всеки