Темата ни в случая изглежда малко отвеяна. Но все пак заслужаваща внимание.
Граждански форум за дарителство написа писмо до българския президент. Дарителите и „ен-джи-отата“ (от NGO – Non-governmental organization), както се казва на побългарен английски, са притеснени от това, че дадено изказване на президента „обезценява и делегитимира работата на неправителствените организации в България, като създава внушение за деструктивно противопоставяне между държавата и нейните граждани“.
Неправителственият сектор има основание за загриженост, особено поради факта, че президентът изглежда като последовател на руската политика спрямо нестопанския сектор, а тя е – възприемане на неправителствените организации като конкуренция и заплаха за държавността (или по-скоро заплаха за възприеманата от управляващите безконкурентна роля на държавата като владетел на нейните граждани).
Ето изказването, което е насочено срещу нестопанския сектор, и конкретно злополучната Истанбулска конвенция, и е цитирано в писмото на посочените неправителствени организации и дарители:
Конвенцията отнема правомощия от държавата и вменява правомощия в неправителствени организации – те ще станат основен източник на информация и се превръщат в контролни органи. Това няма да допринесе за намаляване на насилието над жени и деца, по-скоро ще стимулира съдене на държавата. Винаги, когато държавата абдикира от своите правомощия, според мен това е опасно.
Прави са да са загрижени нестопанските организации (и ние също). Опитът да се разглеждат нестопанските граждански формирования като противопоставящи се на държавата е всъщност ограничаване на самата функция на демократичната държава да опазва правата на гражданите и наистина звучи като заплаха за ограничаване на правото на сдружаване. Още повече, че президентът упорито се опитва да прокара закон за изменение на религиозния такъв, така че на практика независими църкви и религиозни общности да престанат да съществуват или да минат в нелегалност, както при комунизма.
Именно като контрапункт на държавния стремеж към тотална власт гражданските организации са важни за демокрацията. Ако са настина граждански.
Самите представители на „гражданския сектор“ често се явяват представители на един обособил се елит, който под предлог, че е граждански сектор, действа почти като квазидържавен сектор. Това е така поради самата бюрократична същност, която се забелязва в много от тези „граждански“ организации поради корпоративните интереси, които често биват защитавани, и поради сериозното финансиране, което получават (разбира се не от Русия, къде собствен граждански сектор също не съществува без западни пари). Можем да вземем за пример най-скандално известния милиардер Джордж Сорос, който под предлог, че създава отворени общества, на практика цели да ги разгради морално и духовно. Наскоро организацията му бе делигитимирана от унгарската държава. (Проблемът е, че заради една организация често държавата ограничава всички.)
Самите добре финансирани „граждански“ организации са не толкова граждански, колкото бюрократични, със свой език, култура, цели и светоглед. Без да навлизаме в подробности, ще посочим завоя на Български хелзинкски комитет, който през комунизма бе група за борба за човешки права срещу тоталитарния режим, но деволюира в организация, която освен някои добри каузи, прокарва и социално инженерство, новоизмислени права, като „сексуална ориентация“, „трансджендъризъм“ и т.н.
Доказателство за тази тенденция е и че в цитираното писмо до президента групата на нестопански организации защитава именно ИК, която бе правилно критикувана и от нас, а и от редица други авторитети, като безпардонно прокарване на антисемейни социални и правни „норми“.
Но също ще посочим и езика, който ползват в писмото и с който елитарните „граждански“ бюрократи са свикнали:
В годините на демократично развитие на България, гражданският сектор има изключителна роля за развитието на политиките, включително в техния мониторинг, развитие на правната рамка и защитата на уязвими групи.
„Гражданският сектор“, развитието на „политиките“, „мониторинг“ (какъв монитор?), „правната рамка“, „уязвими групи“ – само в едно изречение. Изненадан съм, че не видях фразата „най-добри практики“, която така обилно се ползва от нестопанските бюрократи, а и от държавните такива, местни и европейски. Ние също попадаме в категорията нестопанска организация, но нямаме навика да боравим с тази терминология, защото тя ни е противна. Тя сочи за изградена бюрократична система, която говори свой език, дори когато претендира за представителство на „гражданите“ и тяхното общество.
Та ето това е парадоксът на българския модел – един президент, който има желание да ограничи свободата в полза на държавата, сякаш неестествено за него защитава ценности, на които гражданите всъщност държат – нормалните понятия за пол и семейство. От друга страна, „гражданският сектор“, (разбира се, само част от него, защото не всички нестопански организации са обвързани с този елитарен модел, който борави със значителни финансови средства), който би трябвало да се вслушва по-отблизо в мнението на гражданите, застава срещу тях, прокарвайки техните елитарни нестопански въжделения за това колко прекрасна е конвенцията за защита на жените и децата от насилие, и дума не обелва за демагогския и социално противен характер на терминологията и философията на същата.
Разбира се, в крайна сметка гражданите успяха да победят ИК, заради Божията милост и заради активната гражданска позиция, която бе заклеймявана именно от мнозина представители на „гражданския сектор“.
Ние сме за ограничена власт на държавата и права на гражданите на достойнство и свободен живот. Но и не само под формата на „граждански сектор“.
