Известно е, че когато държавните социални служби отнемат дете от родителите му, това е трагедия и за двете страни – както за детето, така и за неговите родители. Отнетото дете може да има по-добър живот в приемното семейство, но кръвната връзка – майчинската и бащинската – се прекъсва и то расте в новите условия като сирак, макар и да има „нови“ родители. По-тежък е случаят, когато детето не бъде осиновено, а расте в социален дом за деца – тогава то не само загубва родителите си, но и обществото гледа на него като на изоставено или отхвърлено дете. Трябва да се съгласим, че има налице случаи, при които родители не полагат грижи за децата си и те растат болни, недъгави, недохранени, необлечени, необразовани, понякога с престъпни наклонности и възпитание: тогава социалните служби трябва да разгледат подобни случаи и ако не се намерят възможности за разрешаването им в рамките на семейството, да се търсят други възможности за израстването на тези деца в по-добри условия.
Но тук е разковничето на въпроса за правото на социалната служба да отнеме едно дете от родителите му: кой и как преценява дали те полагат съответни грижи и кой решава каква да бъде по-нататъшната съдба на детето. Тук посочвам примери от Великобритания – страна, която бихме очаквали да има висок социален стандарт и в която държавата наистина полага добри грижи за младото поколение. Мнозина у нас ще кажат: „Ех, да имахме проблемите на англичаните… задоволени са отвсякъде, от раждането до пълнолетие държавата изцяло поема издръжката на децата… стандартът на живот на младите е далеч над стандарта на живот у нас… вижте колко щастливи изглеждат британчетата …“ и т.н. в този дух.
Да, ама не – както се казва. Зад външния блясък се крие социална анемия и безпомощност, която се разпростира все повече в британското общество (както и в западното общество като цяло), което с всяка изминала година волю-неволю се подчинява на идеологическия натиск на „новите“ либерални творци на историята, особено на манията им за „равноправие“, недискриминация срещу каквито и да са социални групи (по-конкретно имащи предвид хомосексуалистите и всякакви трансджендъри) и за „социално“ образование на децата, което да им позволи да се „впишат“ в обществото по най-добрия за държавата начин (по-конкретно – сексуално образование, даващо на младите познания както за сексуалния живот, така и за всякакви форми на извратено съвместно съжителство, които трябва да станат„норма“ за британското общество).
Това за британската социална анемия не съм го измислил, а го виждам всекидневно в живота на британците, а също и по британските медии. Така преди няколко дена всекидневници отново върнаха погледа на читателите към въпроса за отнемане на деца от родителите им и вземайки повод от няколко случая, реших да споделя този проблем на британското общество, тъй като той в една или друга степен може да се окаже полезен, когато разсъждаваме за българските социални служби, когато те вземат решение за отнемане на деца. Споделям мислите си и поради това, че ми се струва, че българската система за социални грижи (вкл. за децата) все още не е „напреднала“ толкова, колкото британската, и силно се надявам, че няма да „напредне“ по начина, по който на запад лъже-либералите промиват умовете на народите си.
Преди няколко дена, на 6 септември, британският ежедневник The Sun излиза с дълго, но изчерпателно заглавие: „Те ми откраднаха бебето! Сърцераздирателната история на една майка, разказваща, как чрез тайни съдебни решения бебето ѝ е отнето завинаги. Разбрахме за рекордно увеличаване на броя на децата, грабнати от родителите им“. Историята наистина е потресаваща: малко след раждането на дъщеря ѝ Алиса социалните служби отнемат детето по подозрение, че тя не се грижи добре за него, след като открили малки пуквания на костта на ръката, на едното краче и на едно от ребрата. Разбира се, лекарите и тъй не могли да докажат, дали тези пуквания са от небрежни грижи за детето или от липсата на витамин Д (каквато липса била открита и на детето доста време инжектирали този витамин), но местните социални служби побързали да съставят дело срещу нея и местният съд излязъл с решение за отнемане. Този фрапиращ случай подтикнал борещи се за правата на децата да потърсят още свидетелства за неправомерно отнемане на деца от родителите им. Те изяснили, че местните социални служби използват закона, за да прикрият някои случаи на отнемане на деца (а законът им дава това право – правото на неразкриване на родителите и на обществеността, че се съставя дело и то се предава на съда) и да предадат случаите на съда, който също използва закона, позволяващ му да не оповестява решението си публично; че само за една година случаите на отнемане на деца са нараснали с 34%: от 7500 на 10130; че само през миналата година 73 хиляди деца са се намирали под опеката на социални грижи.
Този случай подсказа на хората, че отнемането на деца във Великобритания може да приеме абсурден образ. Например, преди три месеца осемгодишно дете е отнето от майка му, защото тя не се съгласила да излязат с него, за да му купи сладолед, а при друг случай не се съгласила да го подстриже както той искал; или пък случаи, при които деца са отнемани от родителите им, тъй като те не ги хранели правилно и децата били дебели; или пък случаи, при които родителите не карали децата си редовно да си мият зъбите (последните два фрапиращи случая са поместени в горния всекидневник, а случаят с осемгодишното дете е публикуван в много британски всекидневници, такива като Mirror, Daily Mail и др.). За всяко нормално българско семейство преценката дали да се купи сладолед на детето или да му се позволи да се подстриже както то желае е изцяло в ръцете на родителите – никоя социална служба или какъвто и да е държавен орган не може да се намеси в родителските права при подобни случаи. Но не и във Великобритания: там законите (не всички, разбира се, но някои от тях) позволяват подобно безумие – отнемане на дете, защото „майката не удовлетворила емоционалните му нужди“ (както се изразява в решението си окръжният съд). Във Великобритания законите позволяват вземането на абсурдни решения, защото държавата има свое особено разбиране за децата и за бъдещето им: както днес обществото се подготвя да живее съобразно желанията на някои опорочени умове, които все повече се докопват до властта и искат да наложат хомосексуализма едва ли не като по-голяма добродетел, отколкото морала на хетеросексуалните, така децата в тази страна трябва да израстват с тези „добродетели“, поради което приемането на все повече закони е насочено именно към тази по-широка цел – подчиняване на обществото на „новата“ идеология за „равноправие“ и „зачитане на човешките права“. Тази по-всеобхватна цел се съзира и в такива частни случаи, като отнемане на деца от родителите им: сега ги отнемат поради някакви по-тривиални (макар някои и да са абсурдни!) причини, сетне ще ги отнемат, ако се разбере, че някои родители вкъщи говорят на децата си, че хомосексуализмът е порок, че смяната на пола е богопротивно дело, че налагането на обществото на някаква идея за „права на човека“ е беззаконие, след като всъщност се отнемат права на голямо мнозинство от обществото. „Големият брат“ в западната демокрация действа чрез закона, макар той в някои свои аспекти и да е умопомрачаващ или безумен.
Пиша за тези случаи още и поради това, че дори и във Великобритания все пак човек може да потърси правата си и да защити семейството и личността си. Нима това „дори и във Великобритания“ не звучи като някаква гротеска? Та нали говорим за държава, която някога бе закрилник на онеправданите и преследваните от закона? Но днес мнозинството от хората в нея мълчи и послушно изпълнява, каквото се иска от него, защото никога не може да бъде сигурно, дали с нещо не е нарушило законите – толкова многобройни и понякога дори абсурдни. При случая с осемгодишното дете родителите отнесли делото във върховния съд, където съдията Мостин, като родител и разумно разсъждаващ гражданин, отхвърлил решението на окръжния съд и детето било върнато на родителите. Но от това дело британците разбраха, как социалните служби имат възможността да съставят обвинението си срещу родителите за един такъв дребен наглед случай в цели 44 страници с цел да объркат всеки, който го чете. Но, слава Богу, те не могли да объркат върховния съд.
И така, можем много да се поучим от онова, което става в „демократичния запад“: има немалко неща, които е добре да приемем, защото в някои отношения на гражданското общество в онези държави са дадени много по-големи права (а също са им вменени отговорности) и то разполага със средства да се бори срещу неправдите; и има немалко неща, които не трябва да приемаме, защото са против традиционните устои на нашето общество и на християнските основи, върху които то все още продължава да се основава, макар религията да е отделена от държавата (но вярата, моралът и традициите на хората не могат да бъдат отделен от нея). Така и със социалните служби у нас: ако те разглеждат всеки случай трезво и безпристрастно и отчитат преди всичко върховенството на семейството, като не нарушават неговите права и свободи, особено що се отнася до възпитанието и образованието на децата в него, то решенията им ще бъдат от полза за обществото ни; а ако те приемат решения, с които се отнемат права и свободи на родителите или пък на децата им, и с които се накърняват традиционните устои на българското семейство, включително на домашно образование и възпитание, тогава решенията им ще бъдат във вреда на обществото. Както конституцията позволи да се отхвърли една богопротивна конвенция, така българските закони трябва да отразяват българската традиция и здравия разум, като не приемат чужди на народа ни определения и противни на разума съждения за българското семейство и за българското дете.
Бележка: снимките са взети от статията на The Sun. На първата е съдия Мостин от британския Върховен съд, отхвърлил безумното решение на по-низшестоящия съд, а на втората е майката на бебето, което социалните служби ѝ отнели, като заявили, че тя повече няма да го види.
