Профанизацията на обществото и фашизмът на посредствеността

Наскоро един приятел – виден български фотограф – съвсем непланирано и импровизирано, ме снима. За целта използва фотоапарат Pentax от края на 60-те години, работещ със специална лента (за която отделният кадър излиза около 1.90 лв.), като снимането и проявяване станаха изцяло по класическия начин.

Редица настройки на апарата имаха нужда да бъдат вкарани в ред – аналогово, за ужас на технократичното общество, което му отне буквално секунди. В следващите дни последва постановка на лентата за сканиране с дигитални методи (за да получа снимките в дигитален вариант) и резултатът беше от качество, което лаик като мен не би предположил, че е дело не на обикновено дигитално снимане от телефон/камера, ами на ретро автентична процедура с креативно модерно решение на технически проблем.

Самият процес на дигитализиране изглеждаше така:


Както заснемането, така и фазата на проявяване и обработка му отнеха минути. Минути, зад които стоят 20 години посвещаване и десетки хиляди работни часове практика и теория.

А качеството на кадрите е първокласно, разбира се, като не бихме очаквали нещо друго от доказан майстор на портретната фотография. На професионален фотограф целият процес би се сторил от лесен до умерено труден за реализиране, докато на мен и на непросветените в изкуството вероятно ни изглежда като ядрена физика.

С този разширен увод целя да обърна внимание към нещо едновременно очевидно, но също така и епидемично неглижирано в редица сфери днешно време. А именно:

Набиращата сила повсеместна профанизация води до разруха. Експертността остава от първостепенна важност за функцията и прогреса на едно общество въпреки разширяващото се игнориране на същата.

Започвам с очевидното: никой не би ме наел за изготвяне на портретна фотография поради очевидната ми липса на подобни умения. По сходна логика никой не би се обърнал към автомеханик, за да свири първа цигулка в оркестър, към художник – за да защитава някого в съда, или към футболист – за да извърши неврохирургична интервенция.

Извън сферата на практичното и поглеждайки към мисловната и словесна дейност, никой уважаващ себе си човек не би си позволил да изразява експертно мнение в сфера отвъд своите собствени компетенции (било то професионалната му насоченост или хобита и интереси, на които се е посветил) по простата причина, че не би искал да звучи като глупак и да говори небивалици. Най-малкото би ценил мнението на по-начетените и по-можещите хора в дадена насока повече от своето.

И това е нормално. Не давам акъл на програмистите във фирмата ни как да програмират, както и те не ме съветват относно моята собствена дейност в бизнес разработката – защото те са експерти в едното, а аз – в другото. Не дръзвам да критикувам моя приятел класически пианист относно хармонията в неговите композиции, нито пък да съветвам адв. д-р Виктор Костов относно легални казуси в практиката му, защото би било абсурдно.

Което не значи, че няма поле за разговор и на теми отвъд компетенциите ни. През всичките години познанство със споменатия фотограф, сред немалкото ни разговори на тема фотография не помня да е имало случай (пък ако е имало, моля да бъда простен), когато да сме влизали в диспут конкретно върху специфика от фотографската дейност, било то от техническа, теоретична, професионална или каквато и да било друга експертна насоченост. И въпреки това, бидейки основна част от живота му, много често отваряме темата.

Разговорите ни за фотография най-общо бих могъл да конкретизирам в следните няколко уклона:

А. Споделяне на преживявания от негова страна: все пак сме приятели, а човек има нужда да сподели;
Б. Изслушване и любознателни въпроси от моя страна: с цел да разбера нещо ново и разширя кръгозора си. Без амбицията да стана фотограф – било то и аматьор, ами чисто от опознавателна гледна точка да науча принципите зад професията/изкуството, трудностите, методологията и т.н.;
В. Разговори на тема вкус: субективен поглед върху произведения на фотографското изкуство.

Но никога не съм си позволявал да изразя категорично или крайно мнение и дори наум не ми е минавало. Нямам познанията.

Дотук с очевидното.

Докато за епизоди от личните ни животи, било то фотограф да заснеме сватбата ни, автомеханик да ремонтира колата ни или пък юристи и лекари да ни консултират по правни и здравни въпроси, не си позволяваме да се обръщаме към неексперти или да изразяваме конкретни категорични позиции, парадоксът е, че за злободневни теми от „мейнстрийма“ – при все че са съпоставимо комплексни със сферите, дадени за пример, го намираме за напълно нормално. Визирам сфери (и науки) в общественото полезрение, като икономика и вирусология (а и имунология, медицина, фармация, микробиология и др.), както и нашумелите през последните няколко месеца по очевидни причини геополитика, международни отношения, дипломация, международно право. За справка: отворете социалните мрежи или медиите и погледнете кой и за какво говори.

Няколко основни проблема веднага изскачат:

  1. Чрез медиите се дава публично поле за изява на личности, които не са експерти по темите, които обсъждат;
  2. Целокупно сме се отучили да търсим и ценим експертното мнение и да отсяваме значимото от посредственото такова;
  3. Чрез и поради възможността на изразяване, дадена ни от социалните мрежи, сме свикнали собственото ни мнение де факто да е равнопоставено на експертното;
  4. Компетентната позиция се губи сред морето от посредственост.

Защо и кога допуснахме за нормално математици да говорят за вирусни епидемии и икономисти да коментират имунология, както и обикновени граждани да изказват експертни позиции за геополитика, макроикономика и военно дело? Защо ги слушаме и им отдаваме внимание? Какъв е ефектът върху обществото?

Наскоро британският водещ на подкаста „Philosophize This“ (грубо преведено като „Да философстваме върху това“) Стивън Уест в своя материал, разглеждащ испанския философ от началото на ХХ век Хосе Ортега и неговия труд „Бунтът на масите“ – епизод, който силно препоръчвам, коментира, че в исторически контекст, в днешно време отдаваме безпрецедентно много уважение на посредствени хора, а бих добавил – и на посредствени идеи.

Просто защото дадена информация или позиция е лесно достъпна (чрез телевизия/интернет) – за разлика от трудно достъпната, като примерно четенето на книги, изследователската дейност или търсенето на експертно мнение по конкретен казус (като усложнения процес на запазване на час при личния лекар, който да издаде направление за специалист, който да предложи анализ, консултация и следващи стъпки); процеси, за които са нужни време, усилия и средства – и/или лесно смилаема (медии/социални мрежи), не значи непременно, че е достоверна, изчерпателна или че задава правилните въпроси. С други думи – изобщо не значи, че ни е потребна или обществено полезна.

Дори когато интелигентни и аналитично мислещи хора със сериозно академично портфолио и видна експертна акредитация излизат пред медиите да коментират, това също не винаги значи, че е нужно да го правят или да ги слушаме. По примера по-горе, ако ще математикът да е нобелов лауреат в дисциплината си, това не значи, че непременно е компетентен да обсъжда теми, свързани с вирусология, геополитика или икономика в тяхната цялост (освен ако не говорим за отделни елементи от въпросните необятни теми през призмата на собствената им компетенция).

Освен лесно достъпната информация, прекомерната консумация на лесно смилаема такава също не помага. Доц. Сарийски от Българска академия на науките наскоро обърна внимание върху огромната и широко разпространена консумация на материали от кратка форма в днешно време (новини, статии, публикации в социалните мрежи, телевизия, сериали), за разлика от дълга форма (книги, академични изследвания, доклади) – последното бидейки стандарта за информиране в близкото минало, и ефекта от тази промяна в обществото и индивида. Можем да обобщим и да извлечем две гледни точки на въпросното:

  1. Човек, който е прекарал 20 000 часа да изучава дадена сфера или тематика и се е запознал с множество книги и трудове по въпроса, най-вероятно е способен да изкаже по-дълбоко, по-детайлно изследвано, по-акуратно и по-подготвено мнение, отколкото човек, който се е запознал с някоя тематика от сдъвкани разбивки, предоставени от трети лица в кратка форма (медии и социални мрежи).
  2. Конкретно върху каквото доц. Сарийски наблегна в споделеното интервю, а именно –чисто неврологичните последствия от систематичното консумиране на информация от кратка вместо дълга форма: създаването на къси невронни вериги и унищожаването на дългите невронни вериги в мозъка на човека, или другояче казано, се създава дългосрочна неспособност от запомняне, навързване и съпоставяне на широк набор от информация и множество факти и анализирането им, което пряко сили занижава способността за критична и собствена мисъл в индивида.

Затова, по думите на доцента, не може да се спори с някого, „от когото ви делят, образно казано, два реда книги“. Както поради липса на експертиза, така и поради занижена (или несъществуваща) собствена аналитична мисъл.

Което ни води до втория условно разделен източник на посредственост, който е обикновената гражданска позиция, за което пък социалните мрежи веднага влизат в услуга.

Мечешка услуга обаче. Всеки обикновен човек неспециалист днес има платформата да се изказва посредствено по тематики отвъд компетенциите си, но за сметка на това да получава десетки и стотици „лайкове“ и коментари от обикновени хора неспециалисти с лично мнение на същото посредствено ниво, взаимно стимулирайки се да продължават да попиват посредствена и сдъвкана информация в кратка форма, и ерго – несъзнателно поощряващи се да продължават да затъват в посредственост. И когато някоя посредствена публикация получи десетки или стотици „лайкове“, разбира се, не би имало никакво друго логично заключение освен, че споделените информация и мнение са „правилни“, което от своя страна води до задълбочаваща се неспособност да се отсява между значимото и незначимото, експертното и неекспертното, та дори до загубване на способността човек да се замисли върху въпроса за експертизата. Затъва се в лош навик, който стимулира вредно поведение, и порочният кръг създава спирала, която отива все по-надолу.

Въпросът за кокошката и яйцето е валиден и тук: дали кратката форма на медиите стимулира профанизацията в социалните мрежи, или системата на социалните мрежи задълбочава възприятието на кратката форма на медиите. Възможно е и двете твърдения да са верни и подсилващи се взаимно.

Но каквито и да са причината и коренът на проблема, големият прецедент е, че истинските критици в днешно време, дори великите такива – тези, които са абсолютни експерти в своите насочености, чисто и просто се загубват сред новопоявилото се море от самосиндикални критици аматьори. Дори стигаме до моменти, когато посредствени и вредни позиции стават вирулентни (от англ. viral, т.е. масово разпространявани) в социалните мрежи – за разлика от жизнено нужни за обществото експертни позиции, но имайщи участта да бъдат непопулярно мнение и ерго – несподеляни и непоощрявани. По същия начин, както акцентира Стивън Уест в споменатия подкаст, великите лидери също остават невидими сред масите от самопровъзгласили се такива. Доколко всичко това е полезно за колективния прогрес и развитие на човешката цивилизация – на микро- и макрониво – оставям без коментар.

А тук някъде темата започва да придобива чудовищен мащаб и също като митичната хидра с многото си глави – с две нови появяващи се на мястото на всяка отсечена – става многообразна и заплашителна. След горните съждения, някой би възкликнал: „За критично-мислещия и просветен човек няма количество медийни материали или социални мрежи, които биха повлияли върху собствената му мисъл и търсенето на истината. Такъв човек може да мисли и отсява, има и волята да спре или ограничи потреблението на всеки вреден медиум“. С което се съгласявам, но веднага питам: „Как се създава критично мислещ и просветен човек“?

Държавата ни, а в това число и западният прогресивен свят целокупно, вече не изглеждат способни да произвеждат експерти. Превръщането на образователната система в бизнес, бълващ количество, а не качество, не е тайна за никого. Или пък ако разглеждаме църквата като този „инкубатор на просветление“, дали ситуацията няма да е сходна и сред морето от християнска посредственост истинските християни да се загубят?

Но по-добре да игнорираме тези глави на хидрата за момента. Както игнорираме и следващите няколко. Фокусирайки се върху темата за профанизацията върху експертното мнение, съзнателно оставих настрана въпроси около експертната дейност. Колко всъщност са експертите, които изпълняват ръководни или оперативни длъжности според специализациите си в администрацията, в частния или неправителствения сектор, не дръзвам да изследвам.

Дори в центъра на западния прогресивен свят пробойните са очевидни. Ако вземем вирусологията за пример – една от сферите в общественото полезрение през последните години, доказаните и обилно акредитирани експерти от близкото минало и настояще, които не спират да алармират за пробойната, открила се в експертизата, изобщо не са малко. Доктори като Стефани Сагабиел от Националната академия на науките на САЩ открито говорят за намаляващите човешки ресурси и недостига на учени с истински опит в работата по вирусни, паразитни и бактериални заболявания.[1] Д-р Джоузеф МакКормик, служил 23 години в Центъра за контрол и превенция на заболяванията на САЩ, участвал от първо лице в изследването, разшифроването, лечението и контрола на вирусни, бактериални и паразитни епидемии от миналия век като хеморагичната треска Ласа, още през 90-те години акцентира върху растящия проблем: „Дори вече не мога да позная Центъра за контрол и превенция на заболяванията. Това са куп политизирани писарушки, които взимат решения, без някога да са ходили на място, да са излизали на терен, да са виждали нещата отблизо. Писна ми от всичко това. Напускам“.[2]

Ефектът на всичко това води до синдрома, който Ортега нарича „фашизъм на посредствеността“. Профанизацията се превръща в норма и откровено глупави идеи стават масово разпространявани и стандарт в общественото съзнание.

Като добавим, че когато работи, мозъкът става най-енергоемкия орган в човешкото тяло, изразходвайки над 20% от енергийния разход, за хронично свикналия енергоспестяващ организъм (захранван с кратка форма на информация и сдъвкани разбивки), несвикнал да мисли и изгражда дълги невронни вериги и оригинална мисъл, всяка конфликтна информация различна от статуквото, представлява опасност за енергоефективността на организма. Тялото започва да изисква процесът да бъде спрян, за да може енергоефективността да бъде възвърната в нормите, в които е свикнала да бъде, и затова всеки разговор с хора с различни (оригинално възникнали) идеи или сблъсъци, с материали с информация, характеризираща се като конфликтна спрямо заложената, трябва моментално да бъдат прекратени. Хората и идеите биват простовато заклеймени като „антиваксъри, русофили, фашисти, комунисти, хомофоби“ и много други смислено-кухи етикети, постигащи нищо друго, освен цензура на инакомислещите в чист фашистки стил.

„Масата смазва под себе си всичко, което е различно, всичко, което е отлично, индивидуално, квалифицирано и избрано“, заключва Ортега в своето описание на фашизма на посредствеността.

Ето и пример на цензуриране на инакомислещите от социалните мрежи, на който попаднах наскоро, пример по наболял за американското общество казус от последните седмици, и категоричен отказ за разглеждане на чужда позиция и дори забрана тази позиция да бъде споделяна:

Получава се нещо от рода на „тъй като идеята е моя (въпреки че може да не съм прочел дори една книга по темата и да съм по всяка дефиниция – с извинения за грубо звучащия език – невеж профан по разглеждания казус), ерго – трябва да е вярна“. Заплахата за триене на коментари под публикацията също беше изпълнена.

Подобни примери, с които интернет пространството е пълно в днешно време, на мига отнемат всяка стойност на най-силния контрааргумент в защита (или оправдание) на повсеместната профанизация и за това, че няма нищо лошо в това всеки да изразява мнението си: аргументът, че това е свобода на словото. Свобода, но свобода само за „правилните“ мнения и съждения, очевидно.

За свобода на словото казваме – разбира се! Но със свободата идва и отговорност. Индивидът, който поема отговорността да изразява обществена позиция, трябва да бъде не просто интелигентен, ами интелигентен и просветен. Да познава света на етиката, да знае лимита на собствените си знания, да умее да задава въпроси и да търси истината, да изследва, а не да разпространява своята позиция, която приема за права по презумпция, просто защото се е зародила в главата му (или по-зле – някой друг я е посял там).

Просветеността води със себе си и обратната изходна позиция: способността да отсяваш кое е истина и кое е лъжа, кое е добро и кое зло, кое е важно и кое неважно, и по този начин да преценяваш коя информация си заслужава да бъде четена, на кой материал колко време е нужно да се отдели и изобщо да се избягва плявата, която ни заобикаля в днешно време.

Иначе тънем в посредственост, а кръгът е порочен. Грешни и непълни идеи биват разпространявани, разкрасявани и променяни според осъзнатите или по-често неосъзнати импулси, предпочитания, идеологии и доктрини на индивидите, докато истината се отдалечава и става все по-ефимерна, а обществото потъва в комфорта на невежеството и приема посредствеността за нещо нормално.

Няма нищо ново под слънцето обаче. Пророк Исая предупреждава за подобен обществен развой, когато просвещението остане на заден план, а профанизацията вземе превес (гл. 3):

4 И ще им дам деца за князе,
които детински ще владеят над тях;
5 и хората ще бъдат угнетявани – човек от човека,
и всеки – от ближния си;
детето ще се големее против стареца
и нищожният – против почтения.

Не е трудно да се забележат симптомите на това пророчество в днешно време. Инфантилната реторика от лидерите ни и управленската немощ в Западния свят са очевидни и подобни изцепки не са рядко явление.

А лесно решение няма. По думите на проф. Иво Христов, „сложните проблеми имат нужда от сложни решения” и вероятно е нужен нов просветителен процес в цялата му комплексност, с почитане и поощряване на експертизата в личните кръгове и сфери на влияние на всеки един от нас и игнориране и изобличаване на всяка форма на профанщина.

Ще завърша този материал с кратка история за Настрадин Ходжа, вместо със заключение:

Настрадин Ходжа работи върху покрива на къщата, подхлъзва се, пада и си сецва кръста. Докато лежи на земята идва жена му и панически вика:

– Боже мой, какво се е случило!? Ще викна лекар!  

Настрадин отговаря:

– Глупава жено, не викай лекар, викни ми някой, който е падал от покриви!


[1] „Настъпващата чума“, Лори Гарет, 1994 г. (издадена на български език от „Тогедър Академи“ ЕООД през 2019 г., с. 791)

[2] „Настъпващата чума“, Лори Гарет, 1994 г. (издадена на български език от „Тогедър Академи“ ЕООД през 2019 г., с. 786)


Атанас Димитров е съдружник и сподвижник на Свобода за всеки. През 2013 г. получава бакалавърска степен по журналистика от Университета в Хъдърсвилд, Англия. Редовен дописник в редица британски и български апокрифни периодични печатни и дигитални издания от 2008 г. насам, по-често такива с дисидентски характер. Подвизава се като бизнес консултант в сферата на бизнес разработката. Християнин.

Сподели:

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Подобни постове