Според данните на актуализираната демографска стратегия (2012 – 2030) демографската криза в България е на път да прерасне в истинска катастрофа. Селата и по-бедните райони с неработеща икономика обезлюдяват с темпове, характерни за общества, изложени на постоянни тежки природни бедствия или военни конфликти. Само за миналата година населението на страната е намаляло с 45 хиляди души и очакванията са тази тенденция да продължи. Закрити са 24 населени места, а 172 са безлюдни. Според методите за прогнози на ЕС през 2020 г. българите ще са под 7.1 милиона души, а през 2050 г. населението ще намалее до около 5.7 милиона души. Иначе казано – плодородната българска земя прогресивно се превръща пустош, в която хората не желаят или не могат да живеят.
Задълбоченият и изчерпателен анализ на произхода на тези будещи сериозно безпокойство процеси не е лесна задача и вероятно, за да бъде изчерпателно решена, в решаването ѝ ще трябва да бъде впрегнат сериозен изследователски ресурс. И все пак опитът, придобит от няколко хиляди години човешка история, ни напомня, че често най-сложните проблеми, пред които човек е изправен, имат своето не толкова сложно обяснение. Зад видимите белези на обезлюдяването, познати ни като отрицателен прираст на населението, висока смъртност, миграция по икономически причини, висок процент на недоволни от живота хора, стоят съвсем конкретни морални причини. И заговорим ли за позабравената дума морал, най-логично е да се обърнем към нейния източник – Библията. Ако вникнем внимателно в Светото Писание, ще установим, че съществува рационално обяснение на факторите, поради които една земя запустява.
Тези фактори обикновено се отнасят до неизвадения на показ и неочистен грях, с който е пропита една земя. И понеже фокусът ни е земята на България, трябва да сме наясно, че за да има бъдеще, за да не се стопи народът ѝ, този народ ще трябва безкомпромисно да отвори някои от залепналите страници на миналото си и да се насили да ги прочете и разбере. Това е един от начините за придобиване на истинска идентичност. Популярната сентенция (макар и малко перифразирана) разкрива истината, че народ, който не познава миналото си, не може и няма да има бъдеще.
А българският народ все още не знае, или по-лошо – нехае, за факта, че недалечното му минало е пропито с много кръв. Кръв, за която трябва да се напомня, за да се даде шанс на този народ да потърси истинската промяна, която да му осигури бъдеще, и тази земя да бъде очистена.
Става дума за кръвта, пролята от комунистическите функционери, които за период от няколко кратки години след 9-ти септември 1944 г. съумяха да унищожат голяма част от цвета на нацията. Тази история все още е погребана или в най-добрия случай – за нея се говори недостатъчно и с недомлъвки. Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през 2000 г., и историческите изследвания по темата са добро начало, но не са достатъчни, особено ако ги сравним с мащаба на злото, което комунистическите престъпници причиниха на народа си. За съжаление, тъжната констатация е, че все още историческата страница за зверствата на комунистите е прецизно накъсана и съзнателно пооцапана с множество мастилени петна, за да се осуети прочита на цялата информация за онзи период, който продължава да омърсява настоящето и пречи на бъдещето.
Когато погледна статистическите данни, които разкриват, че най-голямо намаляване на населението е отчетено във видинския регион, и си спомня за клането, извършено на 17 септември 1944 г. във Вълчешкия дол, недалеч от Видин, на около двадесет километра от града, не мога да се разделя с усещането за връзката между кървавата българска история и демографската криза в България. Задавам си въпроса има ли връзка между бедността и бягството на множество хора от северозападната българска територия и факта, че историята за стотиците избити и хвърлени в дола офицери, доктори, адвокати, търговци, свещеници е непозната на видинчани, а тези, които поназнайват нещо за нея, мълчат, защото все още ги е страх да говорят.
Не мога да избягам от чувството, че днес запустялото и обрасло лобно място на множеството зверски избити във Вълчешкия дол българи е метафора за негилижираната и погребана история на страната, която омърсява земята, защото все още е недостатъчно разказана.
Правилният прочит на цялата историческата страница е по-важнен за народа на България от безличната статистика за предстоящата демографска катастрофа, защото в правилния прочит се съдържа шансът за разрешаване на кризата. Ако историците не желаят да предложат този прочит, дали това не е мисия на църквата? Не само заради нейните мъченици, заплатили с живота си през същия този период, но и заради просветителската и пророческа роля, която Сам Бог ѝ е отредил.
