В приоритетите на всяка държава и нейното правителство е чрез своите органи за национална сигурност, да съблюдава спазването на законите и нормативните уредби, приети в съответната държава, от страна на отделните граждани, граждански сдружения, търговски дружества, политически и религиозни общности и организации.
В рамките на очакваното и нормалното е държавата да взима мерки, и чрез своята изпълнителна власт и службите за национална сигурност да наблюдава, да събира информация по предвидения законов ред, да организира мероприятия, целящи запазване на териториалната цялост на държавата, опазване на обществения ред, гарантиране на гражданския, етническия и религиозен мир всред населението, живеещо на територията на съответната държава.
Това, което е нередно, недопустимо, а в много случаи, дори и незаконно, е държавата чрез своите органи да се намесва, да влияе, да насочва или да възпрепятства вътрешния живот, функция, дейност, стратегия и посока на развитие на своите гражданите, на гражданските и търговски организации, на религиозните общности и институции, ако тяхната дейност не е в нарушение на приетата законова уредба.
Фокус на настоящата статия е темата “Тайните служби и свободата на вярата и съвестта”. Като човек, роден и израснал в семейството на пастир на нелегална евангелска църква през годините на комунистическия режим, мога на базата на лично наблюдение и опит да споделя вижданията си за безпардонното вмешателство на държавата чрез службите за сигурност в живота, работата и развитието на евангелските църкви, както регистрирани, така и нерегистрирани, както законни, така и нелегални, както по времето на комунизма и през периода на Перестройката, така и във времето на прехода и демокрацията.
Целта на настоящата статия е чрез описание на отделни житейски случаи и събития да покажа вмешателството на държавата в живота, работата и развитието на евангелските църкви, чрез прякото участие на тайните служби, което е показателно за потискането и липсата на свобода на вярата и съвестта през годините на “Народната власт” и наличието на ограничена, режисирана и дирижирана “свобода” на вярата и съвестта в годините след демократичните промени в Република България.
В описаните от мен случаи имената на участниците ще останат анонимни по съображения за сигурност. В същото време, заявявам, че описаните събития и изнесените факти са реални.
В годините на комунистическия режим евангелските църкви в България се разграничават помежду си не само по деноминационен и доктринален принцип, но и по друг критерий, много по-критичен за тяхното състояние, развитие и бъдеще, а именно – легални (регистрирани от държавата) и нелегални (без държавна регистрация и признание). Независимо от легалния или нелегален статут на евангелските църкви, всички те попадат в полезрението и стават обект на дейността на трети отдел на шесто управление – политическа полиция на Държавна Сигурност и на Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове към МВнР.
Първият начин, по който ДС се намесва в живота и дейността на евангелските църкви, е като създава антагонизъм между регистрираните и нерегистрирани църковни общности. Чрез физически и психологически репресии ДС се опитва да постигне няколко неща: да откаже по-новите и лабилни вярващи хора от техните верски убеждения; да намали публичната активност на по-изявените лидери и членове на общността; да подскаже на членовете на верската общност, че биха могли да продължат да вярват в Бога и да практикуват своите верски убеждения, без да излагат на ненужен риск себе си, семействата си, работното място и кариерата си, ако напуснат нерегистрираната евангелска църква и се присъединят към регистрирана такава. Методите на влияние на ДС са болезнено познати – нахлуване от страна на служители на ДС в частни домове по време на провеждане на църковна служба; среднощни обиски на домове на църковни водачи и редови християни; конфискация на Библии, сборници с християнски химни и друга духовна литература; арести на лидерите и по-активни членове на верската общност; заплахи за уволнение от работа; заплахи за изключване на децата от училища и университети.
От друга страна, структурите на ДС се опитват, и отчасти успяват, пряко да влияят върху дейността и развитието на нерегистрираните евангелски църкви, като внедряват свои агенти във верските общности и същевременно вербуват някои от лидерите на църквите. Държа да отбележа, че голяма част от вербуваните от ДС служители от нерегистрираните църкви, са вербувани чрез постановки от страна на службите за сигурност. Производствени аварии, начети при финансови ревизии, контрабандна християнска литература, нерегламентирани взаимоотношения с чуждестранни граждани, любовни афери – всичко това е само част от богатия арсенал на ДС, целящ да очерни и дискредитира част от лидерите на нерегистрираните евангелски общества, и да ги направи податливи на шантаж и вербовка.
В същото време регистрираните от държавата църковни общества са парализирани от тоталния контрол на държавния апарат в лицето на Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове към МВнР и ДС. Без санкция от страна на Комитета, назначаването на свещенослужители, разкриването на нови местни поделения на религиозните общности, строеж на култови сгради, както и провеждането на каквито и да е църковни мероприятия е абсолютно невъзможно.
Тук е мястото да опиша два случая, които напълно илюстрират тоталната зависимост на регистрираните църкви от службите за сигурност.
През 70-те години на миналия век, млад проповедник, член на регистрирана евангелска църква в гр. Пловдив, привлича вниманието на ръководство на деноминацията, към която принадлежи църквата в гр. Пловдив. На заседание на ръководството на въпросната деноминация е взето решение, и ръководството предлага възможността на младия проповедник да бъде ръкоположен в пасторски сан, да бъде изпратен и назначен като свещенослужител в местното поделение на вероизповеданието в гр. Кърджали. Младият проповедник с благодарност и радост приема направеното му предложение. Напуска работа, събира си част от багажа, оставя младата си съпруга с две малки деца и тръгва за гр. Кърджали. Пристигайки в града, младият пастор се запознава с членовете на местната църква, започва да води църковните служби, наема квартира, като възнамерява в рамките на една-две седмици да прибере и семейството си в гр. Кърджали.
Една сутрин, няколко дена след пристигането на пастира в поверената му църква, на вратата на квартирата му се звъни. На прага на апартамента стоят двама костюмирани “другари”, които се легитимират като служители на ДС. След проверка на паспорта на пастира, следва въпрос по отношение на целта на неговия престой в гр. Кърджали. Младият пастир бърза да изясни на държавните служители обстоятелствата, свързани с неговото пребиваване в града, изцяло свързано с поемането на пастирското служение в евангелската църква, за целта той дори изважда и показва копие от решението на ръководството на деноминацията и заповедта за назначаването му! След като хвърлят бегъл поглед на предоставените документи, агентите на ДС заявяват, че назначаването на младия пастир не е съгласувано с Комитета. Комитетът от своя страна не приема избора му за пастир на църквата в гр. Кърджали, при които обстоятелства е препоръчително той моментално да събере багажа си и до края на деня да напусне гр. Кърджали, ако не иска да последват по-тежки дисциплинарни мерки. Младият мъж се връща разочарован и огорчен в гр. Пловдив. Ръководството на евангелската деноминация никога не прави постъпления пред Комитета за назначаването му като пастир, нито в гр. Кърджали, нито където и да било другаде. По преценка на ДС младия човек е счетен за неблагонадежден. До края на живота си той остава редови член на църквата в гр. Пловдив.
През втората половина на 80-те години на миналия век, млад проповедник от регистрирана евангелска църква в гр. Бургас е назначен за пастир на местното поделение на съответната деноминация в гр. Ямбол. Младият пастир започва трескаво преместване на семейството и покъщнината си от гр. Бургас към гр. Ямбол. При едно от пътуванията му по пътя от гр. Бургас към гр. Ямбол, леката му кола е застигната и изпреварена от лек автомобил “волга” с държавни регистрационни табели. След около половин километър младият пастир забелязва, че служебната “волга” е спряла отстрани на пътя. Няколко десетки метра преди да я подмине, от нея излиза костюмиран другар със стоп палка в ръка и прави жест, задължаващ пастира да отбие и спре колата си встрани от пътя. След като се легитимира и проверява личните документи на пастира, служителят на “народната милиция” настоява пасторът да го последва до държавната кола. След като стигат до колата, цивилният милиционер настоява ямболският пастир да се качи на предната седалка. Какъв е шокът на младия пастир, когато, влизайки в колата, разпознава на задната седалка своя бивш пастир, пастирът на църквата в гр. Бургас. Усмихвайки се, бургаският пастор му казва да не се бои, да не се притеснява, той просто искал да го запознае с другаря Еди-кой (си), който е окръжен началник на ДС, окръг Бургас. След запознанството с другаря от службите, последва уточняване на време и място за провеждането на регулярни срещи между новия ямболски пастир и представителя на ДС. На раздяла бургаският пастор се усмихва с лека гримаса и избръщолевя нещо като: “какво да се прави, няма друг начин да работим”.
Тези два случая са показателни за невероятния контрол наложен от ДС и невъзможността за каквато и да е инициативност от страна на легитимната евангелска църква, принудена да живее в режим на оцеляване през четиридесет и пет годишното тоталитарно управление на комунистическия режим в България.
През 1987 година започва периодът на Горбачовата Перестройка – преустройство на съветската политическа система и демократизация на обществото. През следващите 2-3 години ДС предприема трескава подготовка за промяната на политическата система, държавното устройство, икономическия модел и демократизацията на обществото в България. Стратегията на ДС в този период е създаване на дисиденти и внедряване на верни и лоялни млади хора във всички сфери на обществото: политика, икономика, социална дейност, образование, наука, изкуство и не на последно място религията. Фактите за подобна схема на прокарването на фасадна демокрация са потвърдени от редица български политици, политически анализатори, социолози и общественици. Аз бих искал да цитирам бившия премиер г-н Иван Костов, които в интервю за вестник “Сега” от 06.10.2003 г., под заглавие: “Не искам тази фасадна демокрация и благоденствие за мутрите”, заявява по отношение на хората, подкрепящи старото СДС и синята идея въобще: “Те бяха със синя мечта, искаха една истинска демокрация, а не бутафорна, зад която да сноват плъховете на бившата ДС и КГБ”.
Нека да проследим какво се случва с българската евангелска църква в периода на Перестройката и в първите години на демократичното управление в България и как ДС успява да инфилтрира евангелските общности.
В период 1987 – 1992 година, се наблюдава смекчаване на репресиите от страна на комунистическата власт (до 1989 г.) по отношение на евангелските църкви в България. Много млади, образовани и интелигентни хора започват да пълнят църковните сгради на евангелските църкви. Покрай еуфорията от падането на комунистическите режими в Източна Европа, идването на власт на демократично правителство, отварянето на България към западния свят, настъпилата свобода на словото и на религията, масовото повярване на десетки хиляди хора в Бога, много от църковните водачи пропускат да забележат, че всред редиците на хилядите повярвали има подставени лица, целящи изземването на ръководната роля в евангелските християнски църкви и влизането в ролята на ново лице на протестантството в България. Вярвайки във всеопрощаващата сила на Христовата жертва и трансформиращата сила на Святия Дух, църковните лидери пропускат да отчетат семейния произход, образованието, професионалния опит, връзките с комунистическата партия и ДС на част от хората, приобщаващи се към евангелската общност. Още преди 1989 г. определени хора, наскоро присъединили се към евангелските църкви, получават възможността да се обучават в чуждестранни учебни заведения с богословска и общохристиянска насоченост. Част от тях се завръщат в България, легитимирани чрез полученото християнско обучение и връзките и контактите, създадени със западни християнски църкви и организации.
Без съмнение, ДС или техните наследници от службите за сигурност и днес имат (макар и не в мащабите от преди 1989 г.) своя достъп, влияние и контрол над дейностите на евангелските църкви в сферата на социалната дейност, образованието, книгоиздаването и книгоразпространението, средства за масова информация и др. Тези мои твърдения на са плод на параноя и склонност към обръщане на внимание на конспиративни теории, а вследствие наблюдение на директно вмешателство на службите за сигурност в работата на протестантските вероизповедания, ползващи методите на “бившата” ДС.
За да не бъда голословен, ще дам и конкретен пример. Всеизвестен е фактът, че след 1989 г. се забелязва масово обръщение към евангелското християнство от страна на ромското население в България. Протестантските църкви са най-силният фактор на влияние сред ромите в България. Ставайки част от протестантските общности, ромите започват да променят своя морал, своята ценностна система, мироглед и начин на живот. Евангелските църкви са единствените организации, успели да постигнат реални резултати в интеграцията на етническите малцинства в България. Това обстоятелство, обаче, явно не се харесва на определени политически среди в нашата страна. Под влиянието на вярата в Бога, ромите се превръщат от послушен електорат в интегрална част от обществото! През 2002 година, беше направен успешен опит за етническа сегрегация на ромите -евангелисти от българските евангелски църкви, и то не без активното участие на службите за сигурност.
През 2002 г. под ръководството на ромски пастор, за когото се знае, че преди неговото повярване в Бога е бил сътрудник на ДС, започва инициатива за създаването на Ромски Християнски Съюз, целящ да обедини всички ромски пастори от всички протестантски деноминации в България.
Познавайки инициатора на създаването на Ромски Християнски Съюз, както и политическата обстановка в България, един от деноминационните лидери в нарочно свиканата за целта лидерска конференция, предупреждава ромските пастори за истинските мотиви за създаването на Ромски Съюз и намерението на определени политически среди да откъснат ромите от българските протестантски църкви.
Два дни след провеждането на въпросната конференция и предупредителното слово на деноминационния лидер, той получава телефонно обаждане, в което настоятелно е “помолен” за среща в определено заведение в центъра на град София. На срещата присъстват двама служители на служба “Сигурност“, които най-учтиво предупреждават деноминационния лидер да не възпрепятства създаването на Ромски Християнски Съюз, както и да не говори негативно по адрес на инициатора на учредяването на съюза.
Днес в България съществуват най-малко три ромски християнски съюза! Голяма част от ромските църкви са обособени в отделни организации, все повече разграничаващи се от българските протестантски църкви!
Двадесет години след падането на комунистическия режим в България, правоприемниците на бившата ДС продължават да търсят методи и начини за намеса в работата на вероизповеданията. Разбира се, новите европейски реалности изискват много по-софистицирани действия от тяхна страна, но в основата на техния манталитет, по отношение на “нетрадиционните” вероизповедания прозира желанието им за контрол върху свободата на вярата и съвестта, обосновано като превенция срещу “непряката заплаха за националната сигурност”, която в умовете на служителите на ДАНС “нетрадиционните” вероизповедания в Р. България представляват!
Свобода за всеки © 2011. Всички права запазени.
Статията или по-дълги пасажи от нея могат да бъдат препубликувани само с разрешение.
Анатолий Еленков е старши асистент в Богословски факултет на Национален алианс „Обединени Божии църкви” при Висшия евангелски богословски институт. Той има магистърска степен по богословие от Cornerstone Christian University, USA. Пастор е на Обединена Божия Църква “Бъдеще и Надежда”, София. Ректор на Висш Евангелски Богословски Институт. Женен, с 5 деца.
