Пропагандата е послание, имащо за цел да окаже въздействие върху позицията, светогледа, мнението и поведението на хората във връзка с кауза, доктрина или идеология, която облагодетелства определена група или личност. До нейните услуги обикновено се прибягва тогава, когато е необходимо да бъдат победени и обезсмислени доводите на здравомислието, ценностите и логиката.
Пропагандата не се интересува от факти и доказателства, а вместо това използва манипулирана информация, дезинформация, компромати и други средства с една- единствена цел – заблуда на хората. В общества, в които е налице сблъсък между тоталитарния начин на мислене на управляващите, от една страна, и отстояването на демократична позиция от гражданското общество, от друга страна, когато волята на властимащите е посланието да бъде прието от множеството хора, то трябва да бъде представено по такъв начин, че да се хареса.
В този ред на мисли нека сега обърнем внимание на придобилия скандална публичност нов проектозакон за детето. Ако сте непредубеден наблюдател на развитието на дебата по този въпрос, то сигурно лесно бихте установили, че до голяма степен аргументите и логиката при изявяване на своята позиция принадлежат на критиците на проектозакона, а пропагандата е като че ли основното оръжие, използвано от поддръжниците му.
Почти ежедневните информации за насилие над деца са поднесени на вниманието на обикновения човечец по начин, сякаш в тази страна не съществува нито едно нормално семейство, което да се грижи добре за детето си. Репортажи, статии, статистики, тематични предавания, филми, плакати и брошури насаждат натрапчивото усещане, че е крайно време държавата да се намеси с целия си авторитет и с новаторска промяна на законодателството да осигури светлото бъдеще на богатството на нацията ни – децата.
На кръглата маса в парламента в началото на януари 2012 година, организирана от СДС и неправителствени организации, социоложката Мира Радева изнесе информация, която емоционално интерпретира така, сякаш всяко второ дете в България преживява ужаса на домашното насилие. Медиите гръмнаха със сензацията, че смелата директорка на MBMD, която разкри, че самата тя като дете е била обект на сексуално посегателство от възрастен приятел на семейството, е готова да защитава каузата на насилените деца.
Елена Кременлиева – Директор на дирекция „Социално включване” към Министерството на труда и социалната политика, на кръгла маса, организирана в началото на март 2012 година от Икономическия и социален съвет, също изтъкна колко необходимо е детето да бъде приоритет в политиката на държавата, и че за нея участието й в изработването на проектозакона за детето е кауза, а не е въпрос на търсене на личен интерес.
Това са само два от многото надигнали се гласове в защита на най-голямото богатство на нацията. Те и останалите като тях звучат толкова възвишено, че в самозабравата си възприемат всяка критика на проектозакона като светотатство. Ако случайно поставите под съмнение тяхното благородство или оглупеете дотам, че да надникнете отвъд завесата от манипулираната от тях информация, то най-вероятно ще получите отговори от рода на: „Да мислите по този начин е нелепо ” или „Възмутена съм от вашата позиция, та ние цяла година сме работили неуморно по изготвянето на законопроекта”.
Каква обаче е истината около този проектозакон? Защо, когато поддръжниците на идеята за нужда от нов закон говорят за кауза, чийто фокус са децата, някак си стомахът ме свива и необяснимо притеснение изпълва цялото ми същество? Защо не им вярвам, след като и аз искам най-доброто за моите син и дъщеря, които искрено желая да растат в здравословна среда, сред връстници, които знаят мястото си в обществото и уважават правото на другия да е свободен представител на същото това общество?
Отговорът сам ме настига и, за съжаление, той звучи доста зловещо. Те имат предвид най-добрия интерес на моите деца, без да се интересуват каква е моята позиция. Иначе казано, те гледат на децата ми като че ли са техни и имат своите си планове за тях, без в тези планове аз, като родител, да бъда включван. Абсурдно е, но в потвърждение на мрачните ми мисли си спомням, че гримираното грозно лице на тяхната кауза съм го виждал някъде другаде, под друга форма, изразена различно, но със същия дух.
Стратегия на Съвета на Европа за правата на детето 2012 – 2015: „Формулирането на общи цели, насочени към защитата на правата на детето, ще подкрепи реализирането на политиките за детето, както и ще даде възможност за въвеждането на иновативни практики, които отговарят на новите реалности и предизвикателства пред институциите и гражданското общество в държавите-членки”.
Административният език на същата категория защитници на детето, които имат същата кауза, според която държавите-членки на Съюза дават зелена светлина на „въвеждането на иновативни практики, които отговарят на новите реалности и предизвикателства”. Тръпки ме побиват само, като си помисля какво всъщност означава това изречение. Тяхната стратегия – за моите деца.
Тази стратегия е всъщност един дългосрочен план, чиято цел е подготовка на новото поколение за построяването на онзи строй, за който Маркс и Енгелс никога не са предполагали, че ще се появи през 1917 година първо в Русия, а не в Западна Европа. Тази стратегия е част от грандиозен план, включващ и моите, и вашите деца, който се простира далеч в бъдещето – до 2018-та и отвъд.
Най-страшното е, че този, който има очи да види без много напъване, би могъл да разпознае как корените на тази стратегия нагло надничат от миналото. Онова страшно тоталитарно минало, което наивно си мислехме, че е вече само история, но се оказва, че макар и малко понапудрено и гримирано почуква отново на нашата собствена врата.
За да не съм голословен, нека за миг видим какво ни разкрива един от най-значимите изследователи на историята на комунизма – руският дисидент Владимир Буковски. Той прекарва дванадесет години по психиатрични болници и затвори в СССР, защото има „неблагоразумието” да е един от малкото в тази страна, които не само са с всичкия си, но и са достатъчно смели, за да разпознаят и разобличат истинското лице на тоталитаризма.
В книгата си „Измамата на века: Операция Перестройка” той дава информация за следното събитие, което е едно от многото подобни, изработени от съветската пропагандна машина, целяща в името на мира и добруването на децата да разшири своето влияние над света като фрагмент от първоначална стратегия. Мисля си дали написаното от Буковски не ни насочва към същите онези стратези, чийто дългосрочен план се простира до 2018-та и отвъд. Сами преценете:
Резолюция на Централния комитет на КПСС № 139-44 от 5 февруари 1979 все пак „разрешава” на Комитета на съветските жени и на комсомола да организират през септември световна конференция на тема „Мирното и щастливо съжителство на всички деца”, в която трябва да участват 700 чуждестранни представители. Организационният комитет ще бъде председателстван от Фрида Браун, носителка на Ленинска награда за мир. ООН дава благословията си за начинанието, на което се предвижда да присъстват 120 страни и 70 международни или регионални организации: женски, профсъюзни, младежки, учителски, лекарски, на юристи и психолози, Соколите, Международният съюз на социалистическата младеж, социалистически и социалдемократически делегации, УНИЦЕФ и ЮНЕСКО, Международната здравна организация и Международната организация на труда. Ставаше дума да се прослави пацифистката политика на СССР, да се изтъкне превъзходството на социализма и да се обедини общественото мнение в защита на правата на децата, най-първото от които е да живеят в мир.
Звучи ли ви познато? Помните ли призивите за разоръжаване, разведряване и за мир? Призиви, измайсторени в пропагандните фабрики на онази червена страна, за която думата „мир” означава чисто и просто покоряване на инакомислещите. Участвали ли сте в асамблеята „Знаме на мира”, или просто днес се доверявате на същата тази организация УНИЦЕФ или на другите подобни на нея, които твърдят, че за тях каузата на децата е свещена и единствена?
Нека се върнем отново към наблюденията на Буковски. В споменатия пасаж от книгата, 40 години след описаното мероприятие повечето от имената на организациите не ни звучат непознато, като днес в условията на „новите реалности” можем да зърнем и няколко нови играчи на политическата сцена. И новите и старите обаче упорито продължават фанатично да размахват детската кауза като червеното знаме на своята представа за новия световен мир.
Целите им, както става ясно, не са кой знае колко различни от целите на КПСС от 1979 та година. Все така звучащи благородно, но и все така измамно и подло целящи подмяната на вековните ценности на християнската цивилизация с тези на социализма и новия западен хуманизъм. Да си представим как този текст звучи в унисон с новите реалности. Нека просто ги прочетем един след друг.
Текст от книгата на Буковски: „Ставаше дума да се прослави пацифистката политика на СССР, да се изтъкне превъзходството на социализма и да се обедини общественото мнение в защита на правата на децата, най-първото от които е да живеят в мир”.
Мой текст, съотнесен към новите реалности: „Когато говорим за закона на детето, всъщност става дума да се прослави хуманистичната политика на Европейския съюз, за да се изтъкне превъзходството на хуманизма, и да се обедини общественото мнение в защита на правата на децата, най-първото от които е да живеят в безопасност”.
Могат да ви настръхнат косите от това, колко възвишено, хуманно и болезнено еднакво звучат двата текста.
В заключение, нека си спомним още веднъж, че пропагандата е послание, имащо за цел да окаже въздействие върху позицията, светогледа, мнението или поведението на хората във връзка с кауза, доктрина или идеология, която облагодетелства определена група или личност. До нейните услуги обикновено се прибягва тогава, когато е необходимо да бъдат победени и обезсмислени доводите на здравомислието, ценностите и логиката.
Пропагандата за прокарване на законопроекта за детето е лесно забележима и тя цели да въздейства върху позицията, светогледа, мнението и поведението на обществото във връзка с каузата, доктрината и идеологията на строителите на новия световен ред, в който няма място за здрави семейства и инакомислещи хора. А в ушите ни звучи лозунга „Заради най-добрия интерес на детето” – такъв, какъвто социалните инженери го разбират.
Спомням си онзи съветски виц от 50-те, в който мъдрият равин заявява: „Не, война няма да има, но ще падне такава борба за мир, че камък върху камък няма да остане.”
Възприет през призмата на новата реалност, този анекдот звучи така: Въпросният проектозакон всъщност е предназначен за това държавата да осигури най-доброто бъдеще за детето. След неговото прилагане обаче, ефектът ще е толкова разрушителен, че надали ще остане и едно пощадено семейство от „иновативния” дух в този закон.
Надявам се, че когато се убедим в истинността на тази констатация, няма да е твърде късно.
Всички права запазени © 2012. Цитати до 200 думи от настоящия текст могат да бъдат разпространявани само с коректно посочване на авторството и първоизточника. Поставянето на линкове към статията е без ограничения.
За разрешение, пишете на editor@center-religiousfreedom.com
Явор Костов е роден във Видин. Като директор на програма към неправителствена организация работи в продължение на 7 години с деца и младежи от домовете за сираци в Северозападна България, както и с улични деца. Явор Костов е писател, автор на стихосбирката „Където се пресичат времето и вечността” (1999 г.) и сборниците с разкази „Някой пред вратата” (2005 г.) и „Поетът или поредната сексистка свиня” (2012 г.). Още за творчеството му – в личния блог на автора: www.javkostov.wordpress.com.
