На 18.02.2016 година се навършиха 143 години от смъртта на Васил Иванов Кунчев (Левски), наричан още Дякона или Апостола. Възпоменателни събития по този повод се проведоха в цялата страна, като за пореден път огромен брой политици, историци, философи, общественици и обикновени хора се врекоха в безрезервна вярност към идеалите на революционера. Повечето българи, разочаровани от абсурдите, с които ежедневно се сблъскват във всяка област на обществения живот, търсят модел за подражание, което ги мотивира да припознаят в героя от Карлово единствената личност, достойна да бъде издигната на недостижим пиедестал. Ето защо почти всеки опит за безпристрастно разкриване на обективната истина около делото на радетеля за освобождение от турското робство е сякаш обречен или на провал, или най-малкото – на забвение.
Както много други значими въпроси, така и темата за личността на Васил Иванов Кунчев остава малко или много встрани от вниманието на църквата. Християните най-често нямат изградено мнение за правилното отношение към националния герой, а ако имат осъзната позиция, то тя рядко се различава съществено от общоприетите обществени нагласи. В статията си „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“, публикувана на 18.02.2016 г. в електронното издание pastir.org, д-р Вениамин Пеев, правейки аналог между личността и служението на Исус Христос и делото на Левски, споделя своите богословски разбирания, на които е редно да се обърне специално внимание.
Основната теза на д-р Пеев е, че „… макар да няма математически знак за равенство между двете личности и техните дела и подвизи, близостта на двете саможертви е изкусително близка“. „Едва ли можем да установим такава висока степен на историческа, етическа и ако щете – дори богословска! – близост между Богочовека Христос и който и да било друг от всепризнатите ни родни герои…При Левски обаче нещата изглеждат съвсем различни!“, продължава статията си протестантският богослов. Авторът на „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ подкрепя становището си за „изкусителната близост“ между двете личности с цитат от произведението на Иван Вазов „Левски“ (1881 г.), което е част от цикъла, съдържащ 12 оди – „Епопея на забравените“: „Дядо Вазов показва невероятно богословско прозрение, когато се провиква в „Епопея на забравените“: „О, бесило славно, / по срам и по блясък ти си с кръста равно!”
Въпреки че д-р Пеев се презастрахова, твърдейки, че няма математически знак за равенство между Богочовека Христос и националния герой Левски, аналог с математическата функция умножение се натрапва на всеки, който е чел цитираното произведение от „Епопея на забравените“. В творбата, спомената с възхитителен и неподражаем патос в статията, виждаме стих, който е не само богохулен, а е богохулен, умножено по сто:
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Народният поет, „който показва невероятно богословско прозрение“по думите на автора на статията, без проблем насочва знака „по-голямо“ към Левски, когато умножава жертвите на сравнените личности по сто. Резултатът е съкрушително показателен – 100 към едно в полза на Кунчев. Странно, но това притеснително, от християнска и богословска гледна точка, твърдение остава встрани от вниманието на д-р Пеев.
Един от основните акценти в статията „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ е поставен върху скромността на Кунчев, който, според автора, макар да има пълното право да нарича себе си „апостол“, се задоволява с не толкова престижната титла „дякон“. Д-р Пеев обръща специално внимание и на самоотверженото служене на Левски на отечеството: „Само хора, които са готови да служат „до смърт“ – без фанфари, без лаврови венци, без министерски портфейли! – на едно велико дело, каквото е освобождението на отечеството, могат да бъдат приравнени с Исаевия Служител, с Христос, с Павел, с герои като Левски“. В този текст от статията виждаме ясно, че Левски е приравнен с Божия Син, защото е готов също като Него да служи „до смърт“. Интересно, но д-р Пеев, както вече казахме, в началото на статията се опитва да внуши на читателя, че няма намерение да слага знак за равенство между Богочовека и националния герой, след което поставя точно такъв знак.
Ние християните е редно категорично да заявим и дори „да се провикнем“, че Левски не е Спасителят и че няма качествата на Господ Исус Христос. Някои далечни метафори са допустими, но безкритичната подкрепа за поклонниците на българския национален герой и тези, които насърчават това поклонение, няма общо с християнската вяра и проповед. Сравняването на двете личности, колкото и задълбочено да изглежда на пръв поглед, е обречено да си остане едно повърхностно начинание, защото знакът за по-голямо, сочещ към Единствения Спасител, толкова силно изпъква, че всеки един друг исторически персонаж, пък бил той и Левски, поставен от другата страна на знака, бледнее заплашително.
Защо все пак сравнението между Левски и Исус е наивно, ако не и неприемливо? Освен вдъхновяващите писма и подвизите, с които повечето българи са запознати от уроците в училище, във времето на създаването на Вътрешната революционна организация (ВРО) героят от Карлово, като революционер, не като реформатор, в името на борбата за национална независимост е оставил и послания, и напътствия, които не само не се доближават, но и откровено противоречат на Христовото учение. В писмото си до Д. Попов през лятото на 1872 година пише следното: „И дето има пари, ще искаме, ще искаме, ако не дават, ще вземаме“. За сравнение, набирането на средства за нуждите и делото на Христовата църква е било подчинено на далеч по-зачитащи достойнството методи, отколкото принудителното и насилствено вземане, за което апелира Левски.
„А за даване помощ на светиите излишно е да ви пиша, понеже зная вашето усърдие, за което се хваля с вас пред македонците, че Ахаия още от лани е приготвена; и вашата ревност е подбудила по-голямата част от тях. А пратих братята, да не би да излезе празна моята похвала с вас в това отношение, та да бъдете, както казвах, приготвени; да не би, ако дойдат с мене македонци, та ви намерят неприготвени, да се посрамим ние, да не кажа вие, в тая наша увереност“ (2 Коринтяни 9:1-4). В този пасаж ясно се вижда благородството, с което апостол Павел убеждава църквата в Коринт да бъде щедра в посрещането на нуждите на светиите.
Левски общува с безкомпромисния език на революцията и по въпроси, различни от снабдяването на тайната организация със средства. В писмото му от 1871 година до сливенци четем: „Предателите трябва да бъдат убивани без време“. В кореспонденцията до Любен Каравелов през юли 1872 година се натъкваме на следното: „Величко ефенди до някой ден ще се возвеличи с главата надолу“. Разбира се, в условията на създаване на тайна организация споменатите методи за разправа с родоотстъпници и предатели вероятно са наложителни. Такъв довод обаче единствено може да демонстрира, че Васил Иванов Кунчев би могъл да бъде възприеман като национален герой и добър революционер, но не и като смирен апостол, сравним с личността на Господ Исус Христос.
Аналогията между двете личности налага да си припомним отношението на Богочовека към най-големия предател в човешката история: „А оня, който Го предаваше, беше им дал знак, казвайки: Когото целуна, Той е; хванете Го. И веднага се приближи до Исуса и рече: Здравей, Учителю! и Го целува. А Исус му каза: Приятелю, за каквото си дошъл, стори го. Тогава пристъпиха, туриха ръце на Исуса и Го хванаха“ (Матей 26:48-50). Разбира се, с този цитат нямам намерение да внуша на читателя, че безкритичният подход към предателството е правилният подход, а само, че в контекста на настоящото разсъждение става ясно колко голяма е разликата между Левски и Божия Син. Толкова, колкото е голяма разликата между падналия човек и Святия Бог.
Въпреки че с внимателния си изказ авторът на „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“ се опитва да не прекрачва границата на идолизиране на личността на Васил Левски, с подхода си на безкритичен сравнителен анализ между две напълно различни личности той размива същата тази граница до такава степен, че на практика я заличава. В желанието си да представи личността на революционера в светлина, неприсъща на делото му, д-р Пеев изпраща противоречиви сигнали към читателя, с което несъмнено поставя Васил Иванов Кунчев на опасно висок пиедестал.
В заключение: Идолопоклонническото отношение към политически символи и имена от историята, с намесване на християнска символика, е причината за политическото и духовно робство, под което все още пъшка не само българският народ, но както става ясно от статията на д-р Вениамин Пеев „Апостолът, който наричаше себе си „дякон“, и българската църква.
