Какво е „църква“?

 Този въпрос е толкова неуместен, някой би си казал, и би се учудил защо ли въобще захващам тема, която и на децата е ясна, да не говорим на вярващите християни и на читателите на този блог. И аз самият съм убеден, че четящите тук много добре знаят какво е църквата. Въпреки това реших да споделя някои свои мисли, като много се надявам, че те все пак ще внесат някаква допълнителна яснота по въпроса. В разсъжденията си тук искам да обърна внимание на два момента: каква е употребата на думата „църква“ в библията и какво е нейното значение, и на второ място – какво днес трябва да разбираме под думата „църква“ в ежедневния ни църковен живот като християни.

Подтик за разсъжденията ми по темата бе един разговор отпреди няколко дена с няколко англикани, които всячески ме убеждаваха, че думата „църква“, като превод на гръцката „еклезия“, може да има само христологично значение, включително в Стария Завет. Разбира се, аз отговорих, че в Стария Завет имаме случаи на употреба на думата „църква“ (в случая разговаряхме за английския термин church, за немския му паралел Kirche и за френската église), която съдържа христологично значение в себе си, т.е. значение, където може да се открие Христовата старозаветна Църква в събранието на вярващите (преди всичко старозаветните пророци и патриарси), които са вярвали в истинския Бог и вярата им, макар и в смътна форма, е отразявала и очакването (предвкусването) на Христовата изкупителна жертва на Кръста. Същевременно им обърнах внимание, че в действителност по-често думата „църква“, както тя се среща в Старозаветните и Новозаветните книги, не означава „събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват“, а има различни други значения, които в никакъв случай не я свързват с Христос или с Христовите последователи.

Ще спомена няколко случая на употреба на думата в отделни преводи на библията. Думата „еклезия“, в различните й преводи (в случая разглеждам само древните гръцки, и по-точно Септуагинта, и няколко английски, немски и френски библии), се среща доста често и най-общото й значение е „събрание, сбирка, среща“. За какво точно събрание или сбирка става въпрос става ясно, само като се разгледа по-широкия контекст на употребата на думата (т.е. цялостния контекст на дадения библейски откъс или на други извънбиблейски източници и данни). В Старозаветните книги на Септуагинта „еклезия“ например се среща във Второзаконие 23:2-3, 23:9; Съдии, 21:8; 1Самуил (1Царства в православната библия), 19:20; 1Царства (3Царства у православните), 8:56; 2Хроники (2Паралипоменон у православните), 6:3; Неемия, 5:7; Иудит, 6:16; 1Макавейска, 3:13; Псалом 25:5; Премъдрост Сирахова, 23:24, 26:5, 50:20; Йоил, 2:16; Плач Йеремиев, 1:10, и още много други (обръщам внимание, че тук използвам и някои т.нар. „неканонични“ библейски книги, които съставляват канона на православната и на католическата библия, в случая това са 1Макавейска и Премъдрост Сирахова). Във всички тези случаи значението на думата е „събрание, сбирка на хора на едно място“ без никаква връзка с отношението им към Бога. В отделните преводи на посочените тук стихове думата „еклезия“ се превежда различно, напр. в библията на Крал Джеймс тя е предадена като “congregation”, “assembly”, “company” и дори“band“ със значение „група хора“. По подобен начин тя се превежда и в други преводни издания на библията.

Същевременно можем да видим, че на мястото на гръцката „еклезия“ в редица преводи се използва и думата „църква“ (в нашия случай разглеждаме church,Kirche, église, според както са употребени в съответните английски, немски и френски преводи). Латинската Вулгата съдържа 164 случая на употреба на ecclesia, от тях 50 в Стария и 114 в Новия завет; Лутер в своята библия от 1545 г. употребява Kirche 15 пъти в Старозаветните книги, а в Новозаветните въобще не я използва, там той употребява Gemeinde (общност, събрание, община); за сравнение ще посоча, че в изданието на лутеровата библия от 1912 г. думата Kircheизобщо не се среща в цялата библия: навсякъде в нея е употребена думата Gemeinde; подобни свободни употреби на думи за гръцката еклезия се срещат и в много други преводи, напр. във френското издание по Darby-библията от 1885 г. думата „църква“ (église) не се среща в цялата библия (и в самата Darby-Bibleна английски думата „църква“ не се среща никъде в цялата библия!), докато в другоавторитетно френско издание, това на Louis Segond от 1910 г. в Стария завет се употребява изключително думата „събрание, сбирка“ (assemblée), а в Новия редовно се употребява „църква“ (église).

За отбелязване е, че във всички български преводи на библията, както православни, така и протестантски, думата „църква“ се среща само в Новия завет: в Старозаветните текстове гръцката „еклезия“ е преведена на български (а преди това и на старобългарски/църконославянски) според съответното конкретно значение на „еклезия“ в дадения контекст, т.е. като събрание, сбирка, група, община.

Всички тези примери посочват, че употребата на думи, съответстващи на гръцката еклезия в различните библейски стихове, се извършва според предпочитанията на преводачите, а не според едни или други тълкувания на текста като сочещи към Христос (т.е. имащи христологичен смисъл). За библейските преводачи и тълковници важен е бил смисълът на гръцката дума еклезия, означаваща „събрание, сбирка“, е не дали тя има връзка с някакви христологични тълкувания. В Новия завет употребата на еклезия продължава да следва старите значения на гръцката дума (събрание, сбирка), като същевременно в редица Новозаветни стихове ясно се откроява и нейният евангелски смисъл: събрание на вярващи в Христос, които в своя живот Го следват. Тъкмо Новият завет ни дава и последващото разбиране за Църквата като богочовешки организъм, който има небесни и земни измерения и който в земното си съществуване е тъкмо събранието на вярващите в Христос и изпълняващите Неговата воля.

Тук идват и разсъжденията ми по втория поставен от мен по-горе въпрос: какво разбираме днес под църква в живота ни като вярващи християни. Щом Църквата е събранието на вярващите в Господа, които в своя живот като Негови последователи Го следват и носят своя кръст (според както сам Христос иска от нас), значи нея можем да я видим там, където на едно място се събират тъкмо такива вярващи: събранието на тези вярващи е Църквата (разбира се, за православни и католици тя включва и починалите в Христа, за които Църквата се моли). Историята на християнството, обаче, ни е оставила за наследство редица неправилни практики и разбирания за Църквата, които едва в последно време се схващат в тяхната пълнота и се търсят пътища за преодоляване на заблудите от миналото. Известно ни е, че мнозина християни в предходните столетия бяха убедени, че мисията на Църквата се изпълнява само от кръстоносните походи, с меча в едната ръка и кръста в другата; че християни могат да бъдат само белите хора, а всички останали раси са диви, трябва да бъдат облагородявани и трябва да приемат нашето християнство; че даването на свобода на негрите или на селяните (например в страните, където крепостничеството е продължавало с векове) е изключително небогоугодно дело (можем да намерим голямо количество молитви от онези времена, в които се виждат разбиранията на християните по всички тези въпроси), и т.н. – примери могат да се посочат със стотици. И тъй, през последните няколко десетилетия немалко заблуди от миналото бяха преодолени. Но редица неправилни разбирания за Църквата (или църквата като местно проявление на едната Църква) продължават и до днес.

Една от тези заблуди е учението на редица християнски общини, че само те са истинската Църква и всички останали грешат, т.е. че те или съвсем са отпаднали от нея или пък се заблуждават и са изпаднали в ерес. Не е нужно да ходим далече, за да видим примери за подобни разбирания. Друго, по-изтънчено разбиране за Църквата е това, че християнските общности считат, че в границите на Църквата са всички онези, които принадлежат (най-често по кръщение) към съответната общност, например, всички католици, принадлежащи към съответни католически общини, в своите събрания съставляват Църквата (т.е. те са Църквата), защото само католическата църква е истинската, а всички останали са отпаднали от нея (като едни, например протестантите, са отпаднали повече, а други, например православните, са отпаднали по-малко, считат католиците); за православните всички, които са в отделните православни църкви, съставляват Църквата, а другите, неправославните, също в една или друга степен са отпаднали от нея, едни, като католиците, по-малко, други, като протестантите, повече; по подобен начин и отношението на протестантските общини към католици и православни също изразява конкретни идеи за това кой е в Църквата и кой не е.

Мисля, че читателят вече се досеща към какво водят разсъжденията ми, но за да бъдем ясни и за всеки друг, който случайно би прочел тук в този блог, ще спомена най-главното. От опита ми в редица православни общини в няколко т.нар. „православни страни“, където съм прекарал по-дълъг или по-кратък период на общуване с вярващите в храмовете, съм забелязал, че сред енориашите, особено онези, които само се водят енориаши, но идват на църква веднъж-дваж на годината, има и такива, които в действителност не принадлежат към Църквата. Някой ще се каже: откъде накъде Кожухаров ще знае дали те принадлежат към нея или не – само Бог знае. И напълно се съгласявам с последното: единствен Бог вижда в сърцето на човека и знае кой е Негов последовател и кой е отстъпил от Благата му Вест. А щом Бог вижда в сърцето, значи Той със сигурност знае, че онези християни, които само по име са такива, но не изповядват Христа и не Го следват в живота си, носейки своя кръст, не са в Неговата Църква. Следователно старата максима, че щом си се родил и си кръстен в дадена църква, значи ти си в нея и си член на Тялото Христово, трябва да бъде преосмислена и всеки християнин да си каже: член съм на Църквата само дотолкова, доколкото правилно вярвам и правилно изповядвам вярата си, т.е. върша благодатни дела на вярата, което ме прави Христов последовател, а не само Христов вярващ, при което вярата и изповядването й се извършват в събранието на вярващи като мен, които също вярват и се подвизават във вярата си според Христовите заповеди. Защото Църквата е събранието на вярващите в Христос: Църквата не е отделният християнин, нито пък една цяла църковна община, да речем, католическата: тя като цяло не може да е Църквата, в Църквата са само онези нейни членове, в чието сърце Бог вижда вярата и делата на вярата на християнина.

Ето защо призивът ми е често да се вглеждаме в себе си, да търсим признаците, които ни правят членове на Църквата и да се борим срещу заблудите, които ни отдалечават от нея и от Бога. Ако ние успяваме (или преуспяваме) във вярата си и в следването на Господа, то сме длъжни и другите да подтикваме към същото, т.е. да подканяме и онези, които не са в нашата „църква“ (общността на действително вярващи и действително следващи Христа), да се присъединят към нея, но не като просто станат членове на общината, а като с вярата и живота си станат членове на Божия народ. Ето това е Църквата: вярващите в Христос, които Го следват и в чиито сърца Той вижда вярата и делата им, чрез които се прославя Небесния наш Отец (алюзия към Мат. 5:16).

Разбира се, поради ограниченото място тук не се впускам в други подробности, свързани с въпроса за това кой е член на Христовото Тяло, на Църквата. Тук изпускам въпроса за избраните, за съотношението между вяра и дела, за движението на вярващия към обожение (теозис) и спасение като лично усилие и като общинен акт на вярата, за действието на Божията благодат, и т.н. – този въпроси имат преди всичко богословски характер и тяхното изясняване не е тема на един блог. Но мисля, че чрез горните разсъждения до някаква степен косвено засягам и отделни аспекти на тези въпроси. Апелът ми е да се подвизаваме и да търсим Божието уверение, че Той ни е приел в Църквата Си, а не да свързваме членството си в нея само чрез принадлежността ни към една или друга църковна община или едно или друго църковно събрание.