В материала „Степенуване на християните“ отпреди един месец (виж тук) писах, че християнин означава „Христов, принадлежащ на Христа“ и че християните не могат да се степенуват: вярващият в Христос не може да бъде по-християнин или най-християнин: той или просто е християнин и следва Христос или не е християнин и е отстъпил от Христовите повели. Същевременно, обаче, вярващите изповядват християнството си по конкретен начин, в конкретно време и на конкретна територия. Имаше време, когато едни християни убиваха други християни и това се вписваше във вярата им, имаше и време, когато разделенията между християните пораждаха войни и насилия. Днес християнските общности в световен мащаб разсъждават върху грешките от миналото и търсят пътища за недопускането им в бъдеще. Все повече се разбира, че вярващите в Христос или следват Неговите закони на любовта, милосърдието и състраданието (да обичаш всеки ближен, но също и врага си, да нахраниш гладния, да подслониш бездомния и т.н.), или отстъпват от тях и продължават да вървят по стари утъпкани пътища на отдавна отречени заблуди от миналото. С една дума, днешното време е време на пресяване на действителните Христови последователи от мнимите „изповедници“ на вярата. И никак не трябва да се съмняваме, че Бог вижда в сърцето на всеки и познава Своите, а отхвърля онези, които вече са Го отхвърлили.
Повод за тези думи е отношението на една църква към бежанския проблем и по-конкретно бежанците у нас – вече дошли и онези, които може би още ще придойдат. Тук ще се извиня на моите приятели от протестантските и католическите общини, тъй като ще говоря преди всичко за българската православна църква, и по-конкретно – за обръщението на светия Синод отпреди два дена (25 септември 2015 г.), наречено „Извънредно обръщение на Светия Синод на БПЦ-БП по повод кризата с бежанците“ (тук е целият текст). Но същевременно ще подчертая, че проблемът на това обръщение всъщност е проблем и на други християнски общности, а не само на православната. А проблемът е в това, че документът на Синода е изпълнен с противоречия и най-вече е двуличен. А в християнството двуличие не може да има: или си с Христос, или си против Него.
И тъй, какъв е проблемът на това „обръщение“? Нека вървим по реда на изложението. БПЦ била обвинявана в пасивност, защото доста време вече не се изказва за бежанския проблем. Е, сега вече не може да ни обвиняват, защото най-сетне се изказваме по въпроса, сочат архиереите. И какво казаха? Един набор от фрази, заимствани от стари книжки, към които се добавя едно двулично отношение както към хората, за които се говори в обръщението, така и към Бога, в Когото виждат „изпълнител“ на тяхната истина.
Православната църква не бърза, твърдят архиереите, когато трябва да взема решения, защото тя „е длъжна да мисли с категориите на Свещеното Писание, Божиите заповеди, така също и с категориите на историята, което означава да промисля позициите и решенията си с оглед на последствията от дадени събития и как те биха се отразили дългосрочно на православния народ, на паството ни“ (цитат от обръщението). И наистина БПЦ не бърза. Уж не бърза, а изведнъж, поради обществен натиск, излезе с няколко реда обръщение, което нито мисли с категориите на Свещеното Писание, нито е съобразно Божиите заповеди. Защото трябваше да излезе с едно набързо изработено мнение, та повече да не бъде обвинявана, че е пасивна. А че е прибързано, в това никак не се съмнявам. Струва ми се, че след няколко месеца, или може би след година, една голяма част от изказаното в това обръщение мнение не само няма да има никаква сила, но може би ще си противоречи изцяло (както противоречия се откриват още в този текст).
„Считаме, че нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци. За тези, които вече са тук, е редно като православни християни и като общество да се погрижим доколкото можем и ни стигат оскъдните ресурси, но повече не“ – твърди се в становището на православните архиереи. Милостиви сме, състрадателни сме, историята показва, че винаги сме били толерантни, но – вече не! Повече не сме: който дошъл – дошъл, други повече не трябва да приемаме. И призоваваме правителството да пусне бариерата, владиците настояват. А малко по-надолу в документа си казва, че „бежанците, които евентуално бъдат приети по квота и за които Българската православна църква изразява готовност да помогне в полагането на грижи, да са такива, които биха се чувствали добре сред нас. И за които грижата, полагана за тях именно от една православна християнска общност, не би представлявала морален или друг проблем.“ Значи, все пак можем да приемем още бежанци, но те да са такива, че да нямат проблем с православната вяра. Наистина, повечето държави, които приемат бежанци сред народа си, са загрижени как тези хора, носещи със себе си ислямската култура, ще се впишат по най-адекватен начин в приемащото ги общество. И този проблем задължително трябва да се отчита, когато се решава колко хора една държава може да си позволи да приеме и как тези хора действително ще приемат културните и моралните норми на хората, сред които ще живеят. Но в самия дух на обръщението по този въпрос се вижда противоречие: повече България не може да си позволи да приема бежанци и в същото време може и да приеме, но те едва ли не всички да са християни или пък дори и мюсюлмани, но да са готови да живеят в съответствие с християнската култура на българския народ. Защо ли? Защото ни е страх от исляма. Ами десетте процента мюсюлманско население у нас – и него ли да накараме да живее според християнските ни нравствени норми? Къде е мисията на Църквата, защо все още не начеваме да мисионерстваме? Ами защото е по-лесно държавата да ни свърши работата и да похристиянчи друговерците.
На следващо място: дайте да видим „как е гарантирана междурелигиозната толерантност в Египет, Сирия, Ирак и т.н. и какви мерки ще вземе световната демократична общност за гарантиране спазването на този принцип в тези страни“ (отново цитат от документа), пък сетне да говорим за нашата толерантност към бежанците. Значи ние ще сме толерантни, ако и в онези държави има толерантност, иначе не – ще си бъдем нетолерантни и ако и да приемем някого, ще го асимилираме. Но това от страх ли го правим? „Който е създал повода за този проблем [с бежанците], той да го преодолее, не е редно православният български народ да плаща с цената на изчезването ни като Държава,“ вайкат се архиереите на БПЦ. Значи, други разпалиха войни и сега като последица мюсюлманите ще наводнят Европа, затова сега другите да се оправят с бежанския проблем, а не ние, защото бежанците, които са у нас и които още може да дойдат, могат да доведат до изчезването ни като държава. Ама сериозно ли това е изказване на християнски лидери – епископи и патриарх? Повече от сериозно не може да бъде, при това е изразено черно-на-бяло и всеки може да го прочете. Какъв страх кара владиците да мислят по този начин, аз не мога да си обясня. Но подозирам, че ги е обхванало някакво отчаяние, вече виждат, че ножът е опрял до кокала и „православната ни държава“ повече не може да търпи това положение – пускайте бариерата и нито една мюсюлманска душа да не я прекрачва! Това християни ли го казват, чудя се?
Забравиха ли архиереите на БПЦ повелите на евангелието? На Самия Иисус Христос? Как вече те ще обясняват на паството си кой е нашият ближен, кого да обичаме и кой да ни е безразличен, като пуснем бариерата под носа му, нищо че това може да е дете, бременна жена, осакатен от войната човек, семейства, чиито къщи отдавна са разрушени и след непоносимия глад и бедствия, които търпят от месеци, те се решават да сменят родината си с друга чужда страна (разбира се, всяка държава си има съответни служби, които да следят дали „бариерата“ няма да бъде премината от мюсюлманин-фундаменталист или някакъв джихадист, и ако бъде премината от такъв човек, как да се действа по-нататък, но това е друга тема и в момента не я обсъждам тук). Забравиха ли владиците, че много по-благо е да се дава, отколкото да се взема (или да се отнема)? „Не, бедни сме, не можем повече да приемаме бежанци, нека ги приемат онези, които предизвикаха войните в онзи регион, от който в момента хората бягат“, разсъждават нашите архиереи-християни. Двуличието е грях пред Бога, особено когато то се проявява от онези, които твърдят че са християни и следват Христа. „Православната църква изпитва състрадание и призовава към солидарност с всички тези хора… Ние помагаме и ще помагаме с каквото можем на бежанците, които вече са попаднали в нашето Отечество, и не ги делим по вяра и народност, но считаме, че нашето правителство в никакъв случай не трябва да допуска в страната ни повече бежанци“ (отново взето от обръщението). Бога ли лъжем, като твърдим че сме състрадателни, но че повече не искаме да сме състрадателни към онези, които евентуално могат да дойдат у нас? Нека да са състрадателни онези, които предизвикаха войните, а ние вече сме дотук със състраданието, чуват се гласовете на архиереите.
Ще повторя, че макар тук да разглеждам двуличното отношение към бягащите от войната бежанци на архиереите на БПЦ, подобно отношение може да се види и в други християнски общини. Пиша тези редове не за да изоблича когото и да било (макар християните е добре да се изобличават едни други, за да се поучават), а за да подскажа, че Бог поставя на изпитание вярата ни и в изпитанието (което често е „огнено“ изпитание) Той иска да види кой продължава да Му остава верен и кой тълкува „своето“ християнство според както моментната ситуация му подсказва. А в Бога няма моментни настроения – днес съм с Него, а утре ще поотстъпя малко, пък вдругиден ще опитам отново да бъда с Него: вярващият или пребивава в Бога или е отстъпил от Него и следователно Му става противник. Нека да бъдем мъдри като змии и да разсъждаваме за моментните ситуации от гледна точка на вечността, която Христос предлага на онези, които не отстъпват от повелите Му. Мъдростта в Бога изисква да съпоставим в правилна евангелска светлина моментното с вечното, неудобното за момента със смирението, заплашителното за момента с милосърдието, защото милостивите ще бъдат помилувани (срв. Мат. 5:7), а немилостивите ще бъдат съдени.
