Християните знаят за реторичния въпрос, поставен от ап. Яков на йерусалимската църква: „Прелюбодейци! Не знаете ли, че 
приятелството със света е вражда против Бога?” (Як. 4:4). Новозаветният автор отправя този укоряващ реторичен въпрос към своите събратя, които още в зората на Христовата Църква са търсели нехристиянски методи, за да се домогнат до власт и лидерство, защото „боевете” и „крамолите” не могат да имат други цели освен тези. Но властолюбието и изграждането на авторитет в Църквата посредством светски прийоми не само е чуждо на християнското учение, но свидетелства за пълен духовен крах на Църквата, която остава „празна” откъм Божията благодат, щом допусне идеологията на света. Ап. Яков заключава категорично, че в такава църковна общност, която е издигнала като свое верую не приятелството с Бога, а „приятелството със света”, н я м а нищо духовно и Божие. Затова резултатът е „нямане”: „Пожелавате, но нямате; ревнувате и завиждате, но не можете да получите; карате се и се биете; но нямате, защото не просите” (ст. 2). Трябва да признаем, че няма нищо по-лошо от състоянието на църква, която не получава никакви духовни блага от Бога, няма Неговата сила, няма Неговата подкрепа, няма Неговото благоволение, защото не е приятелка с Него, а флиртува със света!
Нека отнесем този изконен християнски принцип към „приятелството” на вярващите с Държавна сигурност – онази институция, която бе ударният юмрук на атеистичната комунистическа държава срещу Христовата Църква. С това няма да изменим на херменевтичните принципи, защото те позволяват осъвременяване на вечното новозаветно послание, което се съдържа в оригиналния въпрос на ап. Яков. Той разбира под „свят” враждебната спрямо Христа юдейска общност, както често я разбира и ап. Йоан (вж. Йоан 1:10; 8:23; I Йоан 2:15 и др.). Един век по-късно обаче християнският апологет Тертулиан ще подчертае по категоричен начин, че не може да има нищо общо между Църквата и римската държава и елинистичната култура, защото те са враждебни спрямо християните. Тертулиан също си служи с реторични въпроси: „Какво общо има наистина между Атина и Йерусалим? Какво съгласие има между Академията и Църквата? Какво общо има между еретици и християни?” (Опровержение на еретиците, 7). При друг случай в своята „Апология на християнството” Тертулиан ще подчертае невъзможността християните да бъдат асимилирани от римляните, защото техните философски, религиозни, морални и политически възгледи са несъвместими. Затова управниците на Римската империя изразяват омразата си към Христовото учение „с усърдно занимание с частни доноси” срещу тях (Апология I.1). Ако проследим позицията на други учители на Христовата Църква на Изток и Запад, ще видим сходен стремеж към осъвременяване и прилагане на дело Якововия принцип във всяка една историческа епоха. От блаж. Августин до реформаторите Лутер, Цвингли и Калвин или по-късно до Барт и Бонхьофер и техните последователи ще видим представяне на същата новозаветна позиция – приятелството с враговете на Христос е „вражда против Бога”. Следователно тезата, че „приятелството” с ДС е измяна на лоялността към Бога, е напълно оправдана днес.
Агентите, които ДС определя като свои „приятели”
В архивите на ДС „по линията на протестантските секти” офицерите, които пишат рапорти, предложения или създават планове и мероприятия за следене и шантажи, често определят доносниците като „приятели” или „приятелки”. Това са обикновено сътрудници или агенти със собствени псевдоними, внедрени в деноминационни ръководства или локални църковни общности, за да носят редовно всякакъв вид информация на службите. Част от тази информация е доста тривиална и се свежда до клюки или клевети, но има и информация, която се отразява негативно върху съдбата на следените обекти. Архивите на ДС изобилстват на случаи с непрекъснато доносничене за верни Богу евангелски християни от страна на „приятелите” на тайните служби. Ще се спра на два случая, в които героите са ми познати.
Когато бях войник в трудовото поделение в Панагюрище, посетих за пръв път малката конгрешанска общност в центъра на градчето. Посрещна ме една жена, чиято ведра усмивка ме спечели веднага. Тази християнка бе Зафирка Станкова, съпругата на рано починалия п-р Станков. Там се запознах и с малкий ѝ син Тодор, с когото станахме приятели за цял живот. Много скоро се убедих, че тези хора за истински, посветени, нелицемерни вярващи. Сега, когато чета доносите срещу двамата и характеристиките им в архивите на ДС, се убеждавам, че за тях християнските принципи са били единствените правила в трудния им живот. Дори офицерите на ДС някак си са принудени да признаят това. Безсилната им злоба личи от лепнатите прякори на леля Зафирка – „Монахинята” и на Тодор – „Фанатика”. Убеждавам се обаче, че не всички хора, които са се навъртали около тях в конгрешанското братство, са били добронамерени към двамата. В архивите на ДС често се среща кодовото име агент „Лиляна”, която отблизо е следяла всеки техен жест и дума и е донасяла всичко на оперативния работник в Панагюрище. Офицерът от ДС нарича доносничката от панагюската конгрешанска общност „моята приятелка”. В един пореден донос от 13 февр. 1979 г., писан в продължение на час и половина, аг. „Лиляна” съобщава за мнението на леля Зафирка за случая в Джонстаун. Става дума за масовото самоубийство на 913 души през ноември предходната година, извършено под давлението на култовия водач Джим Джоунс. Излишно е да коментирам религиозната неграмотност на доносничката и оперативния работник, които са подхвърлили тази въдица на една българска конгрешанка, опитвайки се да свържат нейното верую с безумието на Джоунс, за да потърсят някакво основание за „вражеска диверсия”. Ще цитирам обаче един параграф в доноса на аг. „Лиляна”: „При едно от посещенията си моята приятелка в дома на З. Станкова в П-ще в църквата се заговорило за случая в Джонстаун. Станкова заявила, че тя не може да приеме случилото се и щяла да пише до своята позната от САЩ да ѝ обясни истината. За статиите в нашия печат по този случай тя споменала, че тук всичко се страхувало и се преувеличава и се дава като политика… Станкова при друг разговор, в присъствието на … от София, изказала отново опасения, че тяхната организация зад граница имала човек, който ги издавал, заради което на границата били заловени пратки с литература”.1 Последното изречение в доноса на евангелистката аг. „Лиляна” е подчертано от оперативния работник, което подсказва, че е обърнато внимание на факта, че евангелистите знаят за агентурните действия на „Димов”. Затова от Панагюрище се сигнализира на началника на отдел III на Управление VI–ДС в София. Защо? – За да се вземат мерки.
Още по-инригуващ е случаят с друг един евангелистки представител, който е наричан „приятел” от оперативните работници на ДС, но неговото име в някои документи не е закодирано. Става дума за Динко Желев, който по онова време изпълнява службата на заместник председател на ръководството на СЕПЦ. Два документа, в които се споменава за него, са особено интересни. В един Рапорт от 29.03.1979 на великотърновския оперативен работник за посещение в дома на Димитър Митев младият тогава помощник пастор предава хвалбата на Динко Желев пред него за връзките си с ДС. По повод задържането на п-р Георги Тодоров великотърновският офицер пише: „В тая връзка го (Д. Митев – б.м.) запитах какво е мнението на софийското ръководство относно задържането на Георги Тодоров. Според Желев Георги Тодоров бил виновен, тъй като не се занимавал пряко само с религиозните си задължения. Желев имал близък – генерал …, но в никакъв случай не би помогнал на пастора. С тази си дейност той уронил авторитета на църквата. Желев посъветвал Митев в по-нататъшната си дейност да не се занимава в никакъв случай с подобни работи”.2 В този кратък текст правят впечатление две неща: първо, офицерът от ДС, с чиято протекция се хвали Желев пред Митев, не е „генерал”, а полковник, следователно или Желев се е изхвърлил прекалено, или Митев не е запомнил добре офицерското звание; второ, което обаче е по-важно, изречението „Желев имал близък – генерал…, но в никакъв случай не би помогнал на пастора” е подчертано и отстрани е написана следната бележка със синьо мастило: „Др. …, защо парадира навсякъде с връзката си с теб?” Обстоятелственото пояснение „навсякъде” е подчертано с две черти. Тази бележка в полето е много красноречива! Видно е, че офицерите са раздразнени от хвалбата на Динко Желев, защото тя нарушава конфиденциалността. Освен това, подчертаната дума „навсякъде” по всяка вероятност говори, че Желев не се хвали с „приятелството” си с ДС за първи път. Предполагам, че на следващата оперативка на Желев са му дръпнали ушите. Но дали си е взел поука? Не мисля.
Лично аз си спомням как в деня на произнасяне присъдите срещу петимата евангелисти, след като напуснахме съдебната зала, видях в коридора на Софийския съд Динко Желев в дружески разговор с неговия близък „генерал”. Желев ме повика и без да подозирам това, ме представи пред него, като му спомена името. Може би двамата очакваха да се смутя… Обърнах се към полковника и му казах, че в дома ми е направен незаконен обиск и са ми иззети много книги и две пишещи машини без съставяне на протокол и списък на иззетите неща. Тъй като не съм свързан по никакъв начин с делото, което приключи, бих искал нещата да ми бъдат върнати. Полковникът ме изгледа с неприязън и грубо ми отвърна: „Младежо, ние да не сме складова база, че да връщаме иззети неща? Те са незаконно внесени и са унищожени по надлежния ред”. Знаех, че полковникът лъже, затова по-късно си издействах съдебна бележка, с която въпреки неудовлетворението му, все пак си взех лично част от книгите и ръкописите от неговата служба. Така се убедих, че един вярващ човек може да постига успех, макар и частичен, без да е непременно „приятел” с оперативните работници на ДС!
Кой сте Вие, аг. „Горанов”?
Законът за досиетата не позволява разкриването имената на агентите, които са били в услуга на ДС, колкото и пагубна да е била тя за дадена религиозна организация или отделни вярващи хора. Някои от закодираните псевдоними обаче позволяват логически разсъждения от страна на изследователя, особено ако агентите са били твърде активни в своята задкулисна дейност и са оставили след себе си купища бумаги с доноси. Вербовчиците на ДС са били старателни хроникьори на всяко събитие и реплика, не съзнавайки може би, че някога техните рапорти, предложения и планове биха били четени и поради това биха разкрили по косвен начин самоличността на своите сътрудници. Такъв според мен е случаят с евангелисткия аг. „Горанов”, който изпълнява конкретни деструктивни за общността си задачи, харесван и хвален е много от своя вербовчик и други офицери и се издига шеметно до значима фигура в петдесетната деноминация в София, идвайки от дълбоката провинция. Аг. „Горанов” почти винаги в документите е определян от своя вербовчик гальовно като „моя приятел”.
Аг. „Горанов” е спечелен за каузата на доносничеството в полза на ДС още като провинциалист. На него отрано се поставят важни задачи, като например, да следи изказванията и проявите на председателя на СЕПЦ Ангел Динов, въпреки че последният е харесван от ДС и Комитета. Още през далечната 1965 г., т.е. в зората на институцията Държавна сигурност, аг. „Горанов” често се явява в явочна квартира „Извор”, след като е посетил канцеларията на своята деноминация. За него в един документ се казва, че в неговите доноси Динов „се засича често от аг. „Горанов”.3 При този случай в канцеларията при Динов е и Ладин Попов, който току-що е пристигнал от Русе. Разговорът се върти около Харалан Попов и неговото семейство, което представлява особен интерес за ДС. Аг. „Горанов” предава сведения и за бургазлията Банчо Банчев, който е един от близките съратници на братя Попови в България като участник в мисионерското дело на „Славянската религиозна мисия”. Освен шпионирането на сем. Попови обаче агентът получава и конкретна задача, когато се върне в своята църковна общност: „да продължава да ограничава посещението на младежи, особено учащи се, като се мотивира, че духовният съвет е предупреден от Окръжния народен съвет по горния случай”. Няма никакво съмнение, че агентът е изпълнил дословно повелята на ДС. Любопитна подробност в този документ е споменаването на петдесетната общност в гр. Стара Загора, която е допуснала общонационално младежко събиране за Тодоров ден и ДС са алармирали Комитета за това „нарушение”. Тогавашният председател М. Кючуков дотолкова е бил разгневен, че предупредил Динов: „така ако продължавате да работите, може би някоя сутрин ще осъмнете с ново ръководство – става дума за Върховния съвет на петдесетниците да бъде подменен”.4 Е, ръководството все пак е оцеляло, но на каква ли цена?…
Аг. „Горанов” продължава през следващите десетилетия да подхранва папките на ДС с нови и нови донесения, които обаче не са просто жълти клюки, а натежават с нарастващата си деструктивност. Той престоява все по-често в канцеларията на СЕПЦ и започва да дърпа конците там все по-уверено и властно. От един по-късен документ по времето на следствените действия срещу п-р Георги Тодоров през 1979 г. аг. „Горанов” предава на своя мил „приятел” – офицера на ДС, който режисира процеса през с. г. – едно малко закъсняло по хронология сведение, но утежняващо състоянието на Тодоров. Една година по-рано п-р Тодоров е поел ангажимент пред ръководството на СЕПЦ да подготви „Омилетика” за петдесетните пастири и две учебни помагала за посланията на ап. Петър и Яков, предназначени за неделни уроци.5 Това на глед тривиално донесение, предоставено на службите от член на Съюзното ръководство (какъвто вече е аг. „Горанов”), целѝ да разплете по-дълбоки нишки. П-р Тодоров е заявил пред ръководството, че тези материали „са преведени”, затова у ДС възникват въпросите: „Кой ги е превел? Откъде са дошли материалите? Имат ли връзка със „Славянската религиозна мисия”? ”. След подписа на аг. „Горанов” под това донесение режисьорът на процеса през 1979 г. е написал мнение: „Данните по сведението не са проверени, но на агента може да се вярва”. Така явно изразено безрезервно доверие от службите рядко се среща в архивите. Това подсказва за особено близко „приятелство” между аг. „Горанов” и висшия офицер, с което малцина евангелистки агенти биха се похвалили по онова време. Няма съмнение, че дейността на агента е била всеотдайна и единствено в интереса на ДС, а от това петдесетната църква е страдала все повече – методично и непрекъснато в продължение на три десетилетия.
Аг. „Горанов” пуска все по-дълбоки корени в канцеларията на Петдесетния съюз. След смъртта на А. Динов неговото внимание е насочено към други централни фигури – Ив. Зарев, Т. Енчев и т.н. Главният интерес обаче е фокусиран върху процеса през 1979 г. и реакциите на пастири и редови вярващи във връзка с него. В един документ режисьорът на съдебния процес от ДС поставя на любимия си „приятел” следните оперативни задачи: „1.Да набира информация за коментари във връзка със задържането на някои лица от петдесетната секта. 2.Да ни информира за опити да се укриват големи количества религиоцна литература„.6 Видно е, че офицерите от ДС са се интересували повече от „вражеската диверсия” на християнската литература, отколкото от „финансовите и митнически нарушения” на задържаните лица. Автентични сведения по тази тема би могъл да им даде само един дълбоко вътрешен човек на „петдесетната секта”, която ДС се е мъчила да унищожи напълно. Такъв агентурен „приятел” на ДС през цялата си кариера в СЕПЦ е бил „Горанов” – един успешно внедрен агент.
Д-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, “Абагар”, 2012; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, “Абагар”, 2014. Отговорен редактор в екипа на „Свобода за всеки”.
