Надписът на снимката гласи: Няма свобода за речта на омразата
Настоящите бележки са подадени на 8-ми август до Експертна комисия по борба с омразата, при Съвета на Европа, в рамките на обществено обсъждане по изготвен от тях Проект за препоръка, която да бъде приета от Комитета на министрите. Препоръката, след одобрението ѝ, става незадължително предписание за промени в законодателството на страните членки. Въпреки ограниченията на свободата на словото и изразяването, залегнали в цитирания тук проект, България вече е приела редица закони, изпреварвайки ограничителните изисквания на Проектопрепоръката. В този смисъл бележките ни са не само един вид критика срещу Проекта за препоръка, но и принпципно срещу ограничителното законодателство в тази сфера, вече прието или налично в България.
Относно: Проект на препоръка на Комитета на министрите на държавите-членки за борба с речта на омразата
ПИСМЕНИ БЕЛЕЖКИ ПО ПРОЕКТА ЗА ПРЕПОРЪКА
Свободата е правото да се каже на хората
това, което не искат да чуят. – Дж. Оруел
Уважаеми членове на Експертната комисия и Комитета на Министрите,
Правото на изразяване на идеи и убеждения е може би най-фундаменталното и неотменимо право на човешко участие в обществото. Всяко неоснователно ограничаване на това право трябва да бъде отхвърлено като тиранично и потисническо. По своята същност проектопрепоръката („Препоръката“, „проектът“, „документът“, оттук нататък) се стреми да постигне смразяаващ ефект върху свободата на изразяване и дори отмяна на това право в нарушение на самата Конвенция[1] чиито ценности и разпоредби уреждат и закрепват това право.
Пиша в качеството си дългогодишен адвокат по правата на човека и наблюдател на тенденциите в обществото по отношение на правата на човека и отношенията църква-държава. Аз съм основател на Свобода за всеки, проект, работещ в България, който от три десетилетия се занимава със защита на правата на човека чрез съдебни дела, публични изказвания и събития, и публикации.
Тук ще посочим няколко общи тенденции, които виждаме във философията на документа. Включени са и някои по-подробни коментари.
Отбелязваме, че ако бъде запазена сегашната редакция на Препоръката, това ще улесни установявавнето на тираничен режим в международен или национален план; подобен режим би се стремил да наложи неумолим контрол над мисълта, над речта и дори емоционален контрол, в ущърб на личните права и основните човешките свободи. Изпълнението на препоръката, както е изготвена, най-вероятно ще доведе до следното:
Нарушаване на основните права на човека (свобода на словото) под предлог на защита на правата на човека (уж правото на личен живот и на недискриминация).
Държавата ще наказва хората за идеи и мисли и тяхното изразяване, а не за действия – отличителен белег на всеки тоталитарен режим. Ще бъдат въведени „мисловни престъпления“ и „престъпления, основани на чувства“.
Въвеждане на преследване на политически и идеологически противници поради мъглява и неясна терминология, като централният термин „престъпления от омраза“ предполага толкова свободно тълкувание, че дадена страна може да счете да включи всички изрази, които според нея попадат в тази широкообхватна категория. (Страна по тълкуванието ще бъде държавата и „заинтересованите страни“, които имат личен интерес за популяризиране на определени идеологии).
Стремеж към установяване на пълен контрол върху мислите и чувствата, като неспазването на правилата ще доведе до административни наказания и граждански искове и дори, забележително, до наказателно преследване.
Принуда от страна на държавата (правителството) срещу индивидуалната съвест и индивидуалната реч. Парадоксално, проектът упълномощава държавата за мерки срещу личността, директно в противовес на философията на Конвенцията (точка 17).
Създаване на условия за нарушаване на други основни права, особено на свободата на религията.
Въвеждане на свръхрегулация, чрез превръщането на частни (Интернет) компании в агенти на Държавната идеологическа полиция, добавяща повече безполезна бюрокрация и повече разходи за данъкоплатеца.
Въпросната Препоръка трябва да бъде напълно изоставена като неуспешен опит за прилагане на върховенството на закона чрез социален контрол и инженерство, извършен в драстично нарушение на личните права и на едно от най-фундаменталната от всички тях – за всяко свободно и справедливо общество – свободата на мисълта и словото. Като цяло, писането на повече закони не води до по-добро, по-открито, по-справедливо и по-свободно общество; законодателстването над чувствата, нагласите, мислите и изразяването, както е предложено в проекта на препоръката, само ще унищожи всяка възможност за сериозен публичен дискурс по важни за обществото въпроси.
Освен това народите на бившите комунистически страни са пострадали много от държавни директиви, продиктувани от един идеологически център на мисълта под заплаха от наказание. Този проект не предлага нищо по-различно. Съветът на Европа (СЕ) или неговите държави членки не трябва да прибягват до препдложения за директиви, които неизбежно и драстично ще ограничат и до голяма степен изкоренят една от най-важните и основни свободи, които определят свободно общество и демокрация. Правителствата и държавите не следва да играят роля при формирането на мирогледа и идеите на своите граждани. Точно обратното – те са длъжни да защитават свободния поток от информация, мисли и идеи и с тази защита изчерпват ролята си в свободното и демократично общество.
Съветът на Европа е създаден, за да защитава личните права от държавно нахлуване, а не да да се бори с правата на човека под предлог, че ги защитава (виж преамбюла). Ограниченията на речта са разумно определени в чл. 10, ал. 2 от Конвенцията и по-нататъшно ограничаване на свободата на изразяването не е необходимо, освен ако целта не е да се застраши самата основна философия на ЕКПЧ и целите на CE.
Допълнителни коментари за криминализирането на речта
Следното не е изчерпателен анализ и такъв не е необходим. Критика на принципите в преамбюла и няколко примера от останалата част на документа са достатъчни, за да изложат неговия антидемократичен характер.
Най-тревожните части от проектопрепоръката са, че тя се стреми да наказва като престъпления не действия, а говорене и разпространение на информация. Точка „k“ въвежда понятието, а точки 12-17 от приложението към документа предоставят спецификата на престъплението, и административното и гражданско преследване на речта, считана за „реч на омразата“. Точка 12, която са намира на стр. 7, криминализира всяка реч, свързана с всеки остър въпрос от публичния дебат:
Държавите членки следва ясно да посочат в националното си наказателно право кога речта на омразата подлежи на наказателна отговорност, като например подбуждане към омраза, насилие илидискриминация, отричане, омаловажаване, оправдаване и пряко и публично подбуждане към извършване на геноцид, расист, ксенофобски, сексистки и ЛГБТИ-фобични заплахи или, при условията, посочени в Допълнителен протокол към Конвенцията за киберпрестъпността, обиди, отричане на геноцид, престъпления срещу човечеството и разпространението на материал, който съдържа такова изразяване.
Дори ако поддържането на идеи, изброени в цитата, може да се разглежда от някои като морално осъдително, описанието на този крайно разширен спектър от мисли, идеи и изрази, които ще бъдат издирвани и наказателно преследвани от държавите членки, подпомагани от предполагаемите „заинтересовани страни“, и почти от цялото общество, не посочва нищо друго освен драконовски мерки срещу свободата. Няма пропорционалност, легитимна цел и приемливост в едно демократично общество, които би могло да бъдат разумно демонстрирани от експертите, за да се оправдае подобна жажда за контрол на ума като тази демонстрирана в цитата и в документа като цяло. В допълнение, много европейски страни вече имат закони, които криминализират поведението и някои изказвания, които могат да попаднат в общото определение „реч на омразата“.[2]
Коментари по преамбюла и философията на проекта
Като цяло в преамбюла има някои рецитации за вече съществуващата защита на свободата на словото по чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ). В противоречие с тези съображения, останалата част от преамбюла е недвусмислена защита на един, до голяма степен, тоталитарен подход към свободата на мисълта и словото.
Претендира се както за свободата на словото, така и за нейната отмяна (Препоръка I; Приложение, т. 17). Позиция „а“ от преамбюла отбелязва, че правата на човека, залегнали в конвенцията, са неделими, универсални и взаимозависими. И все пак в точка „в“ текстът смалява свободата на изразяване до някакво понятие, което е предмет на сериозни ограничения чрез предефинирането му. Добавяйки прилагателното „омраза“ към правото на свобода на словото, документът превръща едно от най-основните права на човека в предполагаема заплаха за правата на човека.
Свободното изразяване е защитено от ЕКПЧ по същата причина, поради която е атакувано в документа – то се превръща в мишена и следва да бъде задушено, ако защитава речта на несъгласието. Съдебните прецеденти на Европейският съд по правата на човека изобилстват от примери в тази насока (вж. https://www.coe.int/en/web/human-rights-convention/expression1).
Налагане на доминираща идеология чрез принуда. Точка „d“ от преамбюла сочи към определено тревожни аспекти на тенденциите към социалното инженерство в документа. Той говори за „разбиране на коренните причини“ и твърди, че „противодействието на речта на омразата е важен аспект от защитата на човешките права.” Документът погрешно твърди, че по някакъв начин държавите-членки имат право да определят идеи, мисли и изразяване, включително чрез вземане на решение кое съдържание на речта да бъде одобрено, толерирано, или изтласкано на предно място и кое не (виж също Приложение, точка 8, страница 6).
Липса на дефиниция. Няма ясна, добре изградена и надеждна дефиниция на „реч на омраза“, но тя щяла да бъде престъпление. В проекта речта на омразата се описва като „явление“ с което трябва да се „води борба“ и също така „да се справим“. Дефиницията обаче се дава чак в точки 3 и 12-17 от приложението към препоръката. Дефиницията в 3 е толкова широка и всеобхватна, че никаква реч, съответно нито една „вредна“ идея, изглежда не е оставена извън нейния обхват („всички видове изразяване”). Дори няма нужда речта да води до насилие, за да бъде криминализирана, според това широко определение. „Насърчаване към насилие“, което би трябвало да бъде криминализирано, не е същото като „подбуждане към дискриминация“, използвано в определението, и което е по-широко и по-плаващо понятие.
Достатъчно е също така изразеното мнение да „оправдава предразсъдъците“, за да отговаря на широките критерии за „престъпление от реч на омразата“. Човек може да си представи интелектуалната стерилност на обществото, където се мислят само позволени мисли поради възпрепятстващата заплаха от наказателно преследване за неодобрено мнение.
Ако приемем, че „речта на омразата“ е обидна, смущаваща и шокираща реч, то тя е защитена съгласно прецедента на ЕСПЧ (Handyside срещу Обединеното кралство, 1976 г.). Ако приемем, от друга страна, че „речта на омразата“ е някаква реч, която е толкова драстично възмутителна, че е отвъд обидното, смущаващото, и шокиращото, и трябва да бъде ограничена, тогава тя би могла да бъде ограничена съгласно правилата на чл. 10, ал. 2 от ЕКПЧ. В този случай на всяка държава членка вече са дадени ясни насоки, съгласно ЕКПЧ, как да балансира действията си в тази чувствителна област. Широкообхватното ограничаване на речта, както е обсъдено тук, никога няма да бъде легитимна цел в демократичното общество.[3]
И все пак проектът ясно въвежда нова категория реч, която все още е реч, но която трябва да бъде ограничена извън изчерпателно изброените мерки в чл. 10, ал. 2 от Конвенцията, до степен наказателно преследване.
Плаващият характер на дефиницията на „реч на омразата“ се вижда в точка „j“ от Преамбюла. Призивът за “единна терминология” всъщност произтича от самия факт, че е почти невъзможно да се постигне съгласие относно дефиниция на „реч на омразата“, както и за това как трябва да се прилага контрол, без бързо да се стига до допускане на отмяна на правото на свободно изразяване. Може би точно поради различните разбирания на „национално и международно ниво“ не трябва да се прави опит за постигане на общо разбиране на концепцията. Развитието на такова „общо разбиране“ (за „реч на омразата“) всъщност е опит да се преодолее невъзможно препятствие по строго бюрократичен начин.
Нарушаване на правата на човека за защита на правата на човека. Всъщност елемент „d“ е насочен към a основно човешко право (свобода на съвестта и изразяването) с цел „защита“ на човека права. Това насочване използва доста войнствен език „борба“ и по -късно „справяне“ (j). Това е драстично отклонение от принципите на Конвенцията, която защитава личните права от неправомерна намеса на държавата. Чрез проектопрепоръката държавата става активен участник в потискане на речта.
Свободата на религията и съвестта също ще бъде силно ограничена и потъпкана. Известно е, че понастоящем защитата на определени малцинства позволява правителствени атаки личности в публичното им изразяване на религиозни възгледи, само защото последните не съответстват с утвърдената от държавата идеология (делото на Päivi Maria Räsänen от Финландия, преследвана заради публичното споделяне на нейния библейски възглед за брака е само един пример). Принципите на много религии, и тези от Библията, неизбежно ще бъдат разглеждани и третирани като противоречащи на налагания от държавата „новоприет морал“ на еднополовия брак и неговото въвеждане в законовите дефиниции за брака в определени държави. Следвайки препоръката, всяко неодобрение и несъгласие с тези политики, които трябва да се възприемат като управлявани от стремежа към равенство, ще доведат до преследване срещу християни и други религиозни групи.
Самата философия на ЕКПЧ е да защитава правата на човека от намеса на правителството. Отклонявайки се категорично от този принцип, проектът се стреми да преформулира, ограничи и отрече упражняването на човешко право до точка, в която правителствата на държавите-членки трябва да криминализират това основно право (вижте „з”). Идеята, представена в точка „д“, е, че след като едно право пречи на друго право, следва упражняването на първото да бъде ограничено.
Точка „I“ въвежда привилегии въз основа на възприеманата жертва. Споменатата „специална защита” е по същество установяване на привилегии. Правата на определени групи, възприемани като малцинства, могат да бъдат гарантирани и защитени ефективно съгласно настоящите правни системи на държавите членки с действия срещу клевета, в деликтното право и с административните процедури за борба с дискриминацията. Широкообхавотно наказателно преследване на реч, дори ако е реч на омраза (според чие възприятие и стандарти?), е тоталитарен подход към човешките права. Върховенството на закона изисква равенство пред закона, а такова в случая не се допуска.
Шпиониране и контрол върху гражданите в нарушение на техните свободи (Преп., т. iv). Проектът за Препоръка изисква „непрекъснат и систематичен мониторинг“ на „множество заплахи“, произтичащи от възприемана реч „омраза“ онлайн и офлайн (Препоръка iv, стр. 3 от документа). Това е отворена врата за установяване на полицейска държава, която ще разследва и евентуално преследва наказателно хора заради погрешна гледна точка. Разбира се, „правилното виждане“ ще бъде разяснено от Държавата и „заинтересованите страни“.
Държавен контрол върху т. нар. Интернет посредници (Преп. iii; Гл. 3 от Приложение, Ключови действащи лица). Интернет се превърна в най-важната издателска платформа през последните десетилетия. Контролът над интернет, както се предлага, ще лиши гражданите от тяхното право и способност свободно да участват в обмен на информация и публичен дебат. В сегашния си вид проектът посвещава значително внимание към онлайн „речта на омразата“ и отговорността на интернет компаниите и държавите членки да се справят с това „явление“. Изглежда няма съществен анализ на това как свободата на изразяване се влияе отрицателно от използването на законите за речта на омразата (свободата на изразяване, осигурена от член 10 от ЕКПЧ, е спомената само механично в проектодоклада, в упоменатите в началото съображения). Всъщност този натиск върху държавите членки да приемат законодателство и да контролират интернет компаниите гарантира тяхното пълно спазване на така наречените закони за „речта на омразата“, всъщност превръща интернет компаниите в едно полицейско разширение на държавата. По този начин държавната полиция ще действа чрез частни компании, които ще станат агенти на полицейски надзор над мненията и обмена на информация.
Държавите са подканени да „обучават, повишават осведомеността и да се борят с опасностите от „речта на омразата” (гл. 4 от Приложението). Като цяло този подход прави държавата да полуляризира определена идеология. Дори ако тези усилия от името на държавата се тълкуват като движение към мир и хармония, то всъщност те представляват тоталитарен тласък към държавен контрол и налагане на идеология чрез държавната принуда. Подобно развитие е в ущърб на свободното и демократично общество.
Политизирана и ненужна категория. Да се въведат престъпления въз основа на това как човек се чувства по отношение на някого, или да се популяризира правото „да не бъдеш обиждан“, когато такова право просто не съществува, е безспорно натрапчиво, несправедливо и нетипично за което и да е свободно общество. Криминализирането на речта с широк замах лишава индивида от необходимата защита на неговите възгледи, убеждения и достойнство. Опитът да се квалифицира изразяването като „омразно“ изисква използването на субективен и често политизирани критерии, което допълнително заплашва надлежното правораздаване и нахлува в съвестта и душите на хората. Проектът на препоръката обаче отива още по-далеч – той установява мандат да се превърнат емоциите в престъпления (омраза); преценки на събития, тенденции и хора (тривиализация), включително възможно ограничаване на научните изследвания; дори „обидите“ и „отричането на геноцида“ са престъпления. По принцип държавата (правителството) наказва за действия, а не за мисли: това е основно положение за всеки свободен, справедлив и демократичен законодателен орган. Също така в много държави членки вече съществуват национални закони, които криминализират в различна степен речта, която се счита за обидна и попада в категории, подобни на „реч на омразата“.[4]
Правна рамка, спомената в глава 4, точки 9-11. Това е най-сдържаният апел към закона и разума. За съжаление, на фона на радикалния характер на останалата част от документа тези три точки остават само пожелания.
В заключение
Проектът за Препоръка вероятно е добронамерен. Той формално заявява значението на свободата на изразяване съгласно Конвенцията, но е толкова небалансиран, че в крайна сметка проектът Препоръката ще има смразяващ ефект върху едно от основните права на човека, които Конвенцията закрепва – свободата на изразяване. Всяко изпълнение на Препоръката, така както е изготвена, ще бъде в ущърб на едно свободно и демократично общество и ще доведе до създаването на тирания. Следователно препоръката следва да бъде оттеглена.
С уважение,
адв. д-р Виктор Костов
Бележки
[1] Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Наричана още
Европейска конвенция за правата на човека и ЕКПЧ.
[2] Виж списък на страните в бележка 4.
[3] Въпреки това е забележително, че в случая Vejdeland и други срещу Швеция ап. No 1813/07 Европейският съд по правата на човека се оттегли от своята като цяло последователна защита на свободата на изразяване и установи, че няма нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ, което да е извършено от наказателната присъда на Vejdeland по шведското национално законодателство. Съдът приема, че „обида, отправяне на подигравки или клевета към определени групи от население“ може да се счита за „нападения срещу хора“, като по този начин се приравнява изговореното слово с подбуждането към насилие. Това означава, че преобладаващата идеология, подкрепена от политическата власт, ще реши коя реч е защитена и какво да бъде криминализирано. Така хуморът, сатирата, критиката, изследванията, мнението и т.н. могат да станат, ако не престъпни, то гранично „престъпна“ реч. Резултатът ще бъде автоцензура, цензура от трети страни, за да не се сблъскате наказателни обвинения и разследване и влошаване на обществения дебат и затрудняване на интелектуалните и духовни постижения. Цитираното решение на ЕСПЧ противоречи на по-широкомислещите му решения, като това по делото Handyside срещу Великобритания.
[4] Такива държави в Европа са Австрия, Белгия, България, Кипър, Чехия, Дания, Естония, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Холандия, Полша, Португалия, Румъния, Словакия, Словения, Испания, Швеция, Великобритания. В България, най-вече през 2011 и 2015 г. са приети промени в Наказателния кодекс, които допълват останалите от времето на комунизма разпоредби, ограничаващи изразяването на определен вид мнение (напр. чл. чл. 146-148; 164, ал. 1; 166).
