{loadposition user10}
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията” по-долу) утвърждава основните европейски стандарти на правото на религиозна свобода в чл. 9. В този член ясно е разграничена свободата на религия като вътрешна, еманентна на човешката душа категория, поставена наравно със свободата на мисълта и свободата на съвестта, от една страна, и свободата на изразяване на религиозните убеждения, от друга.
Свободата на вяра е вътрешното душевно съдържание на човека. Душевното състояние е от абсолютен характер и не се допуска ограничаването на свободата на вяра, доколкото тя не е намерила някакъв външен израз.
Свободата на религиозно изразяване има широк обхват. Тя включва правото на изповядване на религията си индивидуално или колективно, публично или в частен кръг.
Това означава, че тя включва правото на събиране и сдружаване в религиозните общности. Всеки е свободен да се присъедини към избраната от него религиозна общност, както и да последва или да не последва даден религиозен водач. Тук е и правото на молитвен дом-храм. Също така, правото на религиозно изразяване включва правото на проповядване на вярата и свободата на изпълнение на поетите задължения към религиозната общност.
Това широко съдържание на религиозната свобода от една страна попада в приложното поле на по-общото право на изразяване по чл. 10 от Конвенцията, а от друга – в приложното поле на правото на събранията и сдружаването по чл. 11 от Конвенцията .
Възможни ограничения свободата на религията
Така очертаното право на религиозна свобода, за разлика от строго личното право на вяра, може да бъде ограничавано, съгласно втората алинея на чл. 9 от Конвенцията.
За да може обаче да се наложи някакво ограничение, Конвенцията поставя редица условия.
На първо място, за да бъде подложено на ограничение, това ограничение трябва да е предвидено със закон. Практиката на Европейския съд приема, че ограничението не може да е предвидено с някакъв подзаконов акт и при това трябва да е точно формулирано. Ако например в съответния закон е предвидено, че при дадени обстоятелства може да се изземе някакъв печатен материал (с религиозно съдържание), не е допустимо запечатване на храм.
Второто условие е ограничението да е необходимо в едно демократично общество. Този критерий е доста неопределен и това дава възможност на Съда да прави свои преценки. Наистина той изхожда от общоприети принципи, но и нерядко от специфичните условия в конкретната обществена среда (например силата на католическата убеденост на обществото в Тирол по делото Отто Премингер срещу Австрия).
Ограниченията, тогава, когато са предвидени от закон и са необходими в едно демократично общество, могат да бъдат наложени само в интерес на обществената сигурност, в защита на обществения ред, за защита на здравето, морала или за защита правата на другите. Това изброяване е изчерпателно, което значи, че ограничаване на религиозните права не е допустимо с някаква друга цел, която не е посочена в текста на чл. 9 ал. 2 от Конвенцията.
Трябва да се отбележи, че при изследването на наличие на някои от посочените условия Съдът, като прави преценка за “необходимост в едно демократично общество” подлага на баланс отделните защитени права по Конвенцията, особено що се отнася до критерия “защита правата и свободите на другите”.
В това отношение могат да бъдат посочени примери, както на баланс, при който е даден превес на правата на другите, така и обратно – когато правата на другите представляват правото на религиозно чувство и това чувство е засегнато при правото на свобода на изразяване (примерът с делото Отто Премингер срещу Австрия).
Свобода на религиозното слово
Обратен е дадения в редакционната статия на настоящото издание пример от практиката на наказателен състав на един първоинстанционен съд в Швеция -осъждането на пастора Пери Гриин заради проповедта му, в която е изразил, позовавайки се на Светото Писание, заклеймяване на хомосексуалистите. Съдът е приел, че наказателната разпоредба за злепоставяне на групи в обществото трябва да намери приложение.
При преценката за допустимостта на едно ограничение на правото на религиозно изразяване Съдът прилага и критериите, които са заложени във втората алинея на чл. 10, която се явява като генерален текст по отношение на чл. 9 от Конвенцията. Това е така, защото, както бе отбелязано, правото на религиозно говорене е част от общото право на свобода на изразяване по чл. 10 от Конвенцията. В тази втора алинея ограничаването на правото на изразяване е свързано с това “доколкото е съпроводено със задължения и отговорности”.
Така за Съда не е все едно как е изразено подложеното на ограничение религиозно говорене и от кого е изразено то. Съдът преценява и кръга на аудиторията и разпространението – дали се касае до печатно средство, електронна медия или жива реч. Не е без значение и в какво качество е казано това, което е подложено на ограничение.
В това отношение ще се върнем към примера на делото на Аке Гриин в Швеция. Примерът не е от практиката на Европейския съд, но в случая Върховният съд на Швеция, чието е окончателното решение по това дело, е следвал принципите в практиката на Европейския съд.
След осъждането на Аке Гриин на едномесечно лишаване от свобода, по негова жалба първоинстанционната присъда беше отменена от Апелативния съд. С протест на прокурора срещу тази отмяна беше сезиран Върховния съд на Швеция. Съвсем неотдавна този съд потвърди решението на Апелативния съд. Той прие, че Аке Гриин не трябва да носи наказателна отговорност, защото се касае до проповед на свещенослужител, който изпълнява една духовна служба като пастор и я изпълнява със съответната отговорност.
Следователно, при преценката за това следва да зачете защитата на правата на другите от значение е преди това “необходимостта в едно демократично общество”, при което трябва да се направи преценка на “задълженията и отговорностите” на автора на атакуваната реч (чл.10, алинея 2 на Конвенцията).
Правата запазени © 2005 Димитър Гочев и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com
Димитър Гочев – съдия в Конституционния съд на Република България от 1994 до 2003 година. Съдия в Европейския съд за правата на човека в Страсбург от 1992 до 1998 година. Съдия във Върховния съд на Република България от 1990 до 1994 година.
