Не е ли странен въпросът, който задавам: степенуване на християните? Странен е, няма как да не се съгласим. Както ни е известно от родната българска граматика, степенуват се прилагателните имена, но не всички, а само качествените прилагателни (т.е. онези, които посочват определено качество: добър, висок, приятен и т.н.), относителните прилагателни не могат да се степенуват, защото относителни са онези думи, които посочват най-често от какво е направено едно нещо (затова се и наричат относителни прилагателни – те се отнасят към направата, производството, материала, вида, изработката и т.н.) например глинен, дървен и т.н.. И разбира се, не се степенуват други части на речта, да речем съществителни имена, глаголи, предлози и т.н. (но някои наречия могат да се степенуват).
И тъй, като си припомнихме граматиката, нека разкажа какъв е поводът за настоящото блог-съобщение. Звъня онзи ден по телефона на една книжарница, която продава християнска литература (и по-конкретно – православна литература) и питам дали искат да им донеса една книга, за да я разпространяват. Обяснявам каква е книгата и те възторжено казват – дайте я, ще я продаваме. Но после се сещат да питат кой я е писал, дали има благословение от епископ или свещеник и т.н. Казвам – всичко си има: и православен автор я е писал, и благословение от митрополит има. Пращам им корицата, да я видят и след малко ми звънят и казват: не искаме да разпространяваме тази книга. И тъй, за да съкратя разказа (защото историята наистина е дълга), само ще кажа, че се оказа, че съм попаднал на книжарница, която принадлежи на т.нар. „истинно православни“ (както е известно, те почти всички са старокалендарци). Прочели те, че авторът не е „истинно православен“, че митрополитът, дал благословение, също не е „истински православен“ и т.н. Те признавали само изданията на светата Атонска обител – оттам, видите ли, излизали само най-истинно православните духовни книги, които християните трябва да четат, всичко останало е вредоносно и може да донесе духовна смърт на читателя.
Тази случка ме подсети за тъжния факт, че християните често степенуват самите себе си: едни са християни, други са по-християни, а пък трети са най-християни. Ето как може да се степенува едно съществително име – напук на граматичните правила. Все едно да кажеш, че този Иван е повече Иван от другия, а пък онзи Иван е най-Иван, в сравнение с всички останали. В интерес на истината думата християнин е прилагателно име, тъй като е образувана от Христос (в случая „христ-иян) и наставката за притежание –ин, и значението е „принадлежащ на Христос“, „този, който е Христов.“ Но макар и прилагателно, то не може да се степенува, защото е относително прилагателно. Както например за думата „глинен“ не можем да кажем „по-глинен“ и „най-глинен“, така не можем да кажем и „по-християнин“ и „най-християнин.“ Но граматиката си е едно, пък реалността си е друга: практиката показва, че едни християни се считат за повече християни от другите. Посоченият по-горе пример за „по-православен“ и „най-православен“ се отнася и към всяка друга християнска община, била тя римокатолическа, протестантска, харизматична и т.н. – в много общини християните определят своите събратя от други общини като „по-малко християни“ от тях самите.
Реших да напиша тези редове, та отново да припомня тъжната истина за разделението между християните. То не стига, че се делим на хиляди „деноминации“ (статистиката на International Bulleting for Missionary Research за 2015 г. сочи, че в момента съществуват около 45 хиляди отделни християнски „деноминации“, всяка със свое учение и своя църковна практика), ами и ние самите, членове на една и съща църква, се „мерим“ един друг и определяме кой е по- и кой е най-. Забравяме, че името ни, „християни“, означава „Христов“, т.е. принадлежащ на Христос. Но дали наистина Му принадлежим? Кои сме ние, та да кажем за събрата ни от друга християнска община (пък дори и съседна на нашата), че той е по-малко християнин от нас? Разбира се, възможно е да забележим, че някой друг християнин по-малко се подвизава от нас, често изпада в грешки по отношение на вярата си и църковната си практика, и тогава като степенуваме и казваме „повече християнин“ и „по-малко християнин“, имаме предвид, че онзи, който е по-добър християнин, се подвизава по-добре във вярата си, а който не е толкова добър християнин, не живее вярата си по начин, който Христос иска от нас. Но дори и в този случай е добре да избягваме да осъждаме събрата си (което, разбира се, не пречи грешките да бъдат назовавани и християнинът да бъде подтикван да ги преодолява и да не отстъпва от повелите на евангелието).
Е, надявам се, че онези „истинно православни“ от онази църква, която държи и онази книжарница, може би пък наистина добре се подвизават, може би немалко светци има сред тях, може пък и чудеса да вършат – знае ли човек (но аз не ги зная). Начинът, обаче, по който ми отговориха, че те не общуват с „по-малко православни“ от тях и че само в тяхното общество е истинското християнство, ме кара да се съмнявам в тяхната святост (но, разбира се, сигурен съм, че и в тяхната община сигурно има достойни християни).
И все пак си мисля, че много по-полезно за християнина е, ако първом види гредата в собственото си око и едва тогава да се опитва да извади сламката от окото на събрата си, нито пък да спорим кой ще бъде по-голям в Царството Небесно: нали помним от евангелския разказ в Матей 18 глава, как и апостолите спореха за същото, а Христос постави едно дете помежду им и им каза: „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Небесно; и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в Царството Небесно“ (Мт. 18:3-4). Да се смиряваме и да търсим първо Бога, а сетне да търсим Неговата правда, а не нашата, защото нашата правда е повече неправда, ако не произтича и не се основава върху Божията правда.
