{loadposition user10}
Свободата на словото е философска и правно-политическа категория, възникнала с хуманистичното влияние върху навлизането на категорията основни човешки права в политическия процес на Западните и европейските общества.
Свободата на словото, също позната и като свобода на изразяването, е гарантираната възможност всеки да изкаже мнението си без страх от преследване от властите, дори когато това мнение е различно от мнението на мнозинството.
В същото време обаче разбирането за това що е „свобода на словото” и каква е неговата цел води до различни тълкувания на това право.
Брой 41 на „Свобода за всеки” има за цел да представи няколко гледни точки, свързани именно с по-внимателното дефиниране и по-задълбоченото разбиране на това що е „свобода на словото” и що е „свободно слово”.
Свободата на словото за някои е възможността да кажеш каквото си искаш, независимо от неговата морална или етична стойност. За други, тя е способността да се противопоставиш на тираничния или неправеден политически строй. За християните – това е свободата да проповядват вярата си и Евангелието на Исус Христос.
От друга страна, свободното слово е близка, но много различна категория. Ако правно-политическата категория „свобода на словото” е рамката, то съдържанието на самото слово не е без значение. Има ли слово, което въпреки, че е защитено от политическа и правна гледна точка, в свободните плуралистични общества е източник на ограничения, тирания и несвобода? Кое е това изразяване? Трябва ли такова съдържание да бъде ограничавано и доколко? Доколко и у кого стои правилната преценка за едно такова ограничаване на съдържанието на словото и изразяването? Можем ли да приемем, че богохулството трябва да бъде забранявано? Но какво е „богохулство”? Ако богът, който не трябва да се хули е идол и фалшив бог, то тогава богохулството е всъщност говорене на истината (тоест, че става дума за идол, а не за истинския Бог).
Възможно ли е свободно слово там, където съдържанието му е всъщност заблуда и измама? Каква е връзката между истина и свобода? Възможно ли е изразяване, което е базирано на измама, да бъде защитавано? Но коя измама следва да бъде преследвана и ограничавана – фактологическата или идейната? И как е възможно да се ограничи идейната измама?
Тези въпроси, следва да бъдат разгледани и в светлината на последните събития, бележещи надигането на радикалния ислям, който не допуска никакво различно мнение от собствения си светоглед под страх от насилие и смърт. Тираничният и терористичен подход на себеправедните джихадисти е нетърпим и не може да бъде толериран в едно свободно общество, базирано на християнските и демократични ценности.
В същото време, радикални присмехулници и атеисти, за които няма нищо свято, освен собственото им чувство за превъзходство, проявяват крайно незачитане на религиозните чувства на религиозно вярващите. Този подход следва да бъде анализиран честно и видян в истинската си същност – злословене на вярата не само по отношение на тоталитарните джихадисти, но и на проповядващите любов, смирение и спасение християни.
Статиите от настоящия брой са принос за изясняването по един по-задълбочен начин на тази тема, която е от критично важно значение за християнството, църквата и свободата в обществото като цяло.
