Защо е ляв българинът? Сложен въпрос, на който вероятно няма еднозначен отговор. Един от
корените на подчертано социалистическите акценти в мисленето на болшинството българи обаче не е трудно да бъде открит. Ако погледнем програмата по литература на българските училища през годините и си припомним, че писателите класици на един народ оказват съществено значение на начина му на мислене, ще придобием представа за народопсихологията ни.
Някога правило ли ви е впечатление, че след двадесет и пет години демокрация в държавните училища продължава да се изучава Димитър Димов, а Георги Марков и неговите “Задочни репортажи” например не са в учебната програма. Вапцаров, Смирненски и Гео Милев са автори, на които се отделя съществено внимание, а Константин Константинов е съвършено непознат за съвременния ученик. Причината е видна – държавните училища продължават да са място за идеологическо внушение и пропагандиране на ценности, имащи за цел да поддържат левия характер на българското общество.
За да не изглежда тази теза злонамерена и голословна, нека надникнем в две произведения: едното изучавано дълги години, а другото – изцяло непознато на младия български читател. Става въпрос за романите „Тютюн“ на комунистическия писател Димитър Димов и „Кръв“ на малко популярния преддеветосептемврийски автор Константин Константинов. В следващите два пасажа ще видим в концентриран вид позицията на авторите относно идеите на комунизма.
В романа си „Тютюн“ Димитър Димов описва личната драма на един от героите си – Динко. След като се поддава на своя човешка слабост и е свален от командирски пост в партизанския отряд, Динко се изкушава да сложи край на живота си. Димов пише следното:
„Един куршум и грешката щеше да бъде изкупена. Но тогава той чу гласа на партията, глас на хиляди сърца и хиляди мозъци, който заповядваше: „Остави!… Животът ти отдавна принадлежи на мене. Само аз разполагам с него.“ (Изд. „Сиела“, Димитър Димов, „Тютюн“, том 2, стр. 73-74)
В произведението “Кръв” , от своя страна, Константин Константинов разкрива истинската същност на левите борци за нов свят, които, гонейки целта си, нямат никакъв проблем да оправдаят средствата за изпълнението й. В цитирания по-долу пасаж е предаден разговора между възрастния Дойчинов и младия Борис, член на комунистическата партия, месеци след кървав атентат, извършен от фанатизирани партийни активисти:
„…Аз не съм дошел на тоя свят само за да бъда сит, доволен и да наситя в края на краищата червеи, подобни на мене!…Има нещо по-горно, нещо, за което нямам думи, но което е в сърцето ми – и знам, че то съществува!… – извика с болка Дойчинов. – Не, не, не ме гледай така! Нима не си почувствал същото и ти?… Животът, създаден чрез обич и обичта е негов смисъл, моето момче, не е ли така? Разбираш ли сега, че ние вече сме съвършено други – не зная дали по-добри или по-лоши, но че тая промяна е цяло освобождение…- Но това… но това вече е… религия!… – уплашено прошепна юношата…“ (Изд. chitanka.info, Константин Константинов, „Кръв“, стр.114 )
Същият страх, сковал героя на Константинов – Борис, стои и днес у социалните инженери, изготвящи учебните програми, а именно религиозният светоглед да стои далеч от обществото. Идеологически неприемливо е както за тогавашните комунисти, така и за днешните хуманисти, инакомислието да прониква в съзнанието на подрастващите, защото свободните хора са опасни за статуквото. За изпълнение на тази цел се явява държавното училище, „ да помогне този процес…“. Ако не вярвате, прегледайте внимателно учебниците на децата си, писани днес – след двадесет и пет години „демократични“ промени. Така ще намерите отговор на въпроса „Защо е ляв българинът?“
