За балканизацията на правата

{loadposition user11}

Бележка от редактора: В последните години част от мисленето за „човешки права” придоби нова насока – предефинирането на значението на правата поради натиск на групи със специални интереси. От всеобщи и широкозначими категории правата започват да се превръщат в тясно насочени политически средства за водене на „класова борба”. Авторът третира накратко това явление, като засяга и Конвенцията за правата на детето на ООН.

“Следва да се има предвид, че в английският език терминът “балканизация” означава “раздробяване” и авторът не е целял етнически, национални или географски значения с употребата му, а именно – фрагментацията на човешките права.”

* * *

Мнозина поставят въпроса какво не е наред в идеята да се набляга на правата на групи със специални нужди като хората с увреждания, децата и др.

На определено ниво няма никакъв проблем в отстояването и защитата на по-специално посочени права – на деца, инвалиди, възрастни, жени, всички притежават права (като правото на живот), и наблягането на тези права, особено когато са застрашени, е нещо добро. Предполагам, че повечето хора, които предявяват такива претенции, действат със сигурност добросъвестно, и искат да защитят уязвимите.

Но ако човек се вгледа по-дълбоко в проблема, и особено в скритата философска гледна точка за това как са формулирани тези права и какво мотивира някои правозащитни групи да застъпват определени политики, проблемите излизат наяве.

Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ), (както и например Международния пакт за граждански и политически права), представя правата като универсални, което значи, че се отнасят до всеки и са неделими. Вижте например член 3 от ВДПЧ, „Всеки има право на живот, свобода и лична сигурност”; чл. 6, ал. 1 от МПГПП, „Правото на живот е присъщо на човешката личност”.

Когато обаче започнете да разделяте правата с оглед определени и обособени групи хора – жени, деца, инвалиди, възрастни хора – се вмъквате в диалектическата рамка, която способства да се погледне на обществените отношения от гледна точка на класовата борба (теза срещу антитеза), при които една класа се нуждае от защита на правата си спрямо друга “потисническа” класа. Този по същество марксистки светоглед е възприет (наред с други) от феминистки мислители, чиито мироглед често разделя хората на категории от потисници (мъже) и потиснати (жени) – същото важи и за “хомо-теоретиците” (на англ. – queer theorists – б.ред.), които разглеждат хетеросексуалното общество и стереотипи като насилнически спрямо хомосексуалистите.

По този начин феминистките теоретици разглеждат конвенции като Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените, съкратено КПВФДЖ или CEDAW, като средство за водене на класово основана революция срещу мъжете и семейството, които те считат за репресивна по своята същност институция. (Според Комитета по CEDAW „Насилието в семейството е една от най-коварните форми на насилие срещу жени. То е широко разпространено във всички общества.”)

Части от Конвенцията за правата на детето (КПД) също служат за определени тълкувания от страна на защитници, които изправят деца срещу родители, и гледат на родителите като на социална група, срещу които децата като социална група трябва да бъде в състояние да отстоява правата си, вместо да възприемат родителите като естествен защитник на децата. Член 12 от КПД, който разпорежда, че „детето, което е в състояние да формира свои собствени възгледи”, има правото „да изразява тези възгледи свободно по всички въпроси, отнасящи се до детето”, е тълкуван от Комитета, натоварен с контрол по спазването на конвенцията, в посока възпрепятстване на родителите едностранно да решават децата им да не участват в програми по сексуално образование в училищата.

Това е много далеч от холистичната (хармонична, неконфронтационна), антропология на ВДПЧ, която отразява естествените принципи на правото и взаимодействието между мъжете и жените като практически въпрос, разглежда хората като социални същества, които естествено създават семейства: „Семейството е естествена и основна клетка на обществото.” – ВДПЧ, чл. 16, ал. 3.

Семействата са преди държавата (предхождат я), и родителите се възприемат като естествени защитници и възпитатели на децата си, като държавата не може да нахълтва в тези отношения. Така, според Всеобщата декларация „Родителите имат право с приоритет да избират вида образование, което да получат техните деца” – ВДПЧ, чл. 26, ал. 3.

Враждебността на модерната теория за правата спрямо семейството е подчертано обект на забележки, що се отнася до начина, по който се разглеждат правата (…) на хората на преклонна възраст. Вместо да се отчита съществуването на старите хора в семейния контекст, където те биват обгрижени и подпомагани от членове на семейството, на тях се гледа като на отделни носители на права, по начина, по който КПД разглежда децата като самостоятелни носители на права, гарантирани им от държавата.

Проблемът е, че когато се елиминират посредничещите институции – най-важната от които е семейството, но също и църквите – вече нищо не стои между индивида и държавата.
Държава, която дава (позитивни) права, т.е. права, които не са присъщи по естеството си – може също така да ги отнема.

Това трябва да е с особена грижа, когато става дума за старите хора, тъй като те срещат все по-голям обществен натиск по отношение решенията в края на живота. Като се има предвид начина, по който се развива ситуацията в голяма част от Запада, може да се види натиск върху старите хора, като самостоятелни носители на права, да упражнят правото си да умрат, въпреки (или може би именно заради) признаването на права в някоя нова модерна конвенция…

http://www.un.org/womenwatch/daw/cedaw/recommendations/recomm.htm – насилие в семейството (англ.).

http://www.unhchr.ch/tbs/doc.nsf/(Symbol)/CRC.C.15.Add.34.En?OpenDocument – Конвенция за правата на детето на ООН.

Пиеро А.Тоци е старши правен съветник в Алианса за правна защита (ADF), където той играе ключова роля в ADF-Global. След присъединяването си към ADF през 2010 г., Тоци се фокусира върху съдебни спорове от международното право в областта на човешките права. Той има правна диплома от юридическия факултет на университет Фордам (Fordham University) през 1996 г. Адв. Тоци също е член на секцията по „Международно право и практика” в адвокатска колегия на щата Ню Йорк. Преди да се присъедини към ADF, Тоци служи като изпълнителен вицепрезидент и главен съветник за католическо семейство и Института по човешките права (C-FAM). Тоци владее свободно китайски (мандарин) и испански език.

Сподели: