Тази статия е предизвикан евангелски отговор на публикацията на г-н Георги Ваташки “Секти съдят община за дискриминация” в бр. 180 (26/28.10.2012) на обявеното за “национален седмичник” електронно издание “Десант”. На тази статия бяха дадени своевременни и аргументирани отговори от п-р Р. Киряков -“Отговор на бургаски пастор на клеветническа антихристиянска статия в бургаски вестник” в сайта на Пастир.орг и адв. д-р В. Костов – “Жълтата “десантна” журналистика като знаменосец на тиранията” в сайта на електронното списание “Свобода за всеки”. Бе изпратено и Обръщение на Обединени Божии църкви до Скат ТВ и в. “Десант” на 05.11.2012 г. Настоящата статия не само подкрепя тезата на двамата евангелски автори и Обръщението на ОБЦ, но разглежда наболелия проблем за “сектите” под друг ъгъл с надеждата проблемът да намери богословско и морално решение.
Още в заглавието авторът демонстрира, от една страна, пълно невежество по религиоведския проблем, свързан с термина “секта”, а от друга страна, напомня за един често използван псевдополитически трик, известен като “отклоняване вниманието на обществото” от действителните му проблеми. Нека започна с опита за манипулативно “отклоняване на вниманието” от болните проблеми на съвременните български християнски представителства. През последните две десетилетия жълтата преса у нас, очевидно действайки под специалната диктовка от страна на водещи религиозни и политически дейци, с “десантна” устремност връхлиташе ненадейно върху обществото и изстрелваше картечен лай за “опасните секти”. Бяха изреждани безогледно, безсистемно и логически неиздържано оскърбителни названия както на традиционни християнски представителства, така и на квазихристиянски представителства, които в никакъв случай не биха били подреждани от компетентни хора в една и съща група на “сектите”. За отбелязване е, че такива “десанти” бяха планирани и осъществявани в периоди на дълбока криза на самата българска Църква. Такъв е и случаят с публикацията на г-н Г. Ваташки от края на мес. октомври. В един период, когато избухна скандалът с “агентурния проблем”, когато се заговори за легитимност на представители на висшите църковни етажи, когато се появиха отново облаците на конфликти и разделения, от една никому неизвестна амбразура с етикета “национален седмичник” отново се чу картечен лай срещу “сектите”. Този изтъркан трик на стрелба към въображаем противник, когато все още има реални опасности, недъзи и проблеми в днешната Църква, трябва веднъж завинаги да бъде смълчан!
С какъв заряд е наситен терминът “секта”? Латинската дума secta на пръв поглед е безобидна. Тя има значението на: правило, принцип, направление; партия; философско учение; школа (Войнов, М. и Ал. Милев, Латинско-български речник. С., НИ, 1971. 635). Философската школа на стоиците, например, била определяна като “сектата на стоиците”. Като се има предвид факта, че стоицизмът бил най-влиятелната философска школа в античния Рим през І в. сл. Хр., трябва да попитаме дали “секта” в първоначалния си смисъл е означавала нещо толкова отрицателно, колкото се смята от някои днес? Та нали велики представители от късния период на Стоата са били философът-учител Луций Сенека, освободеният роб Епиктет и философът-император Марк Аврелий! Кой би дръзнал днес да ги нарича “сектанти” в смисъла, който влага в понятието г-н Г. Ваташки? А дали г-н Ваташки знае, че ап. Павел е един от първите големи християнски ценители на стоицизма, дотолкова, че са му приписвани лични контакти чрез писма със Сенека? Нима и ап. Павел ще се окаже “сектант” в смисъла на глашатая на днешната сектантщина – г-н Ваташки?…
Същевременно обаче исторически е вярно, че в същия този Рим са се появили псевдо-тълкуватели на термина secta, които започнали да пълнят понятието с негативно съдържание. Те го тълкували като “неприемливо” учение, правила, поведение или школа, отличаващи се от онова, което се смятало за политически единствено правилно. Тази тенденция идва от политизираното тълкуване на Цицерон на термина “религия” (лат. religio), под който той разбирал единствено официалната римска митология, която в много отношения имитирала древногръцкия пантеон и култ. Но исторически факт е, че в Рим като божества били почитани не само Юпитер, Юнона, Минерва или Марс, но и такива представители от плът и кръв като римските императори, сред които имало невероятни чудовища и посмешища като Калигула и Нерон. Затова раннохристиянският апологет Тертулиан е прав в своите упреци към подкрепящите държавната религия на Рим: “Обожествявате всички най-престъпни люде, за да се понравите на вашите богове. Почитта ви към тях се изразява в обожествяване на подобните на тях” (Тертулиан, Апология на християнството. ХІ.14). Следователно, ако трябва днес да продължим тезата на премъдрия и смел Тертулиан, ще заключим, че “официалността” или “традиционността” на дадена религия, толерирана и лансирана от политиците, не е непременно правилната и общонародната! Само допреди двайсетина години Политбюро на БКП и техните лакеи натрапваха на всички нас марксистко-ленинско-живковистката идеология и ние, истинските християни, пъшкахме и се противопоставяхме с всички позволени средства, за да кажем днес с облекчение, че политически протръбяваното в никакъв случай не е най-автентичното и ценното като идеология!
Драги г-н Ваташки, такива люде като Вас с обърнат наопъки гледец няма никога да успеят да възкресят римската и комунистическата идеология!
Но кои са определяни в политическия смисъл като “секти”? Същият Цицерон, който обявява политически римската митология като единствена “религия”, казва, че всяка друга вяра била … “суеверие” (лат. superstitio). Така в категорията “суеверие” попаднали не само много от източните религии, но и юдаизмът и християнството. С тази опасна и несправедлива тенденция може да се обясни враждебното отношение на имперския Рим не само към християните, но и към юдеите. В последния случай можем да говорим за корените на антисемитизма и расизма още в зората на нашата ера. А какво да кажем за страшните десет гонения спрямо християните, които са били избивани, разпъвани на кръст, изгаряни, удавяни в реки, садистично измъчвани само заради своята религиозна принадлежност? Та нали самото название “християни”, за което се говори в Деяния на апостолите (11:26; 26:28) и І Петр.4:16, е било изковано от техните противници за присмех! Затова Тертулиан пита иронично гонителите на своите събратя: “Или може би ние сме различни (от вас) по природа, някакви си кучекрили или сенкокраки чудовища, с друга подредба на зъбите?…” (Апология. VІІІ.5) . Пренесено в нашата действителност, наситена с политическо и духовно напрежение, Тертулиановият въпрос би означавал: “Да не би ние, евангелистите, да не сме християни като православните или католиците?” Та нали ние също вярваме в Св. Троица, изповядваме светото кръщение като врата към християнската принадлежност, причестяваме се с хляб и вино, приемаме само Господ Исус Христос като глава на Църквата, декларираме необходимостта от общение между светиите, очакваме с трепет Христовото повторно идване и ценим отвъдния живот като обещание за вечното общение на Църквата с нейния Господ! Ние приемаме Св. Писания за боговдъхновени, почитаме патристичното дело на дейците на вярата през вековете, молим се за своите братя християни по целия свят независимо от тяхната конфесия. Нима това ни прави “сектанти”, т. е. “суеверни” в Цицероновия смисъл?
Драги г-н Ваташки, такива служители като Вас на съмнително политическо подсказване няма никога да успеят да ни отделят от заслуженото място, което заемаме в богословието, историята, културата и етиката на християнството у нас и в световен мащаб! Ние сме неизбежна част на Христовата Църква!
Говоренето днес за “сектанти”, визиращо евангелските представители в България, е жълт анахронизъм! То е реторика от времето на феодализма, когато християнството се разделя през ХІ в. и Православната църква и Римокатолическата църква взаимно се анатемосват. Те взаимно се окачествяват като “секти”, всяка обвинявайки другата, че “се е отцепила” от Тялото Христово. Тогава кръстоносците нахлуват в храмовете на другите и … ги оскверняват по начин, заради който ние днес продължаваме да се червим пред уроците на историята, въпреки че нямаме пряка вина!
Драги г-н Ваташки, не предвиждате ли възможността някога някой от Вашите потомци да се изчерви заради пасквила, в който определяте не само некомпетентно, но и политически злонамерено евангелските представителства в Бургас като “сектанти”? Не би ли се породило подозрението, че Вашият неокръстоносен “десант” не преследва почтената цел да се установи истината за бургаския проблем между евангелските църкви и общината, а представлява един изтъркан от преиграване опит за манипулиране на общественото мнение?
Днес – в първата четвърт на ХХІ век – никой не бива да си служи повече с феодални квалификации като “сектанти” за евангелските църкви, които са представители на Протестантизма. В своята книга “Религиите и сектите в България”, претърпяла две издания, дори авторът Бончо Асенов, който едва ли е християнин и който няма причини да симпатизира на евангелизма, е много внимателен, когато използва термина “секта”. Той никъде не го отнася към традиционните у нас евангелски изповедания. В гл. 5 г-н Асенов пише обширно за “Протестантството в България” (с. 118-177), към което причислява (за по-кратко): конгрешани, методисти, петдесетници, адвентисти и др. Бих казал, че г-н Асенов дипломатично и разумно се е отказал от квалификацията “секта” за тях, защото е разбрал, че ще допусне огромна грешка – най-малкото в религиоведски смисъл. В епохата на постмодерността феодалните понятия и концепции трябва да се изхвърлят от употреба веднъж завинаги! Те са анахронични, неадекватни и вредни!
Затова, драги г-н Ваташки, лично аз предлагам да се извините на евангелските църкви в Бургас и на представителите на Протестантизма в България! Такъв жест би бил възпитан и почтен от Ваша страна! Този жест би бил присъщ на постмодерния човек, а не на кръстоносец, който е зомбирал от миналото!
Всички права запазени © 2012. Свобода за всеки – www.svobdoazavseki.org За препубликация е нужно писмено разрешение. Линкове към статията могат да се слагат без ограничения.
Д-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011.
