Като „историческа“ бе оповестена срещата на пастори с лидера на парламентарната група на ГЕРБ, Цветан Цветанов.
В положителен смисъл може да се упомене, че подобна среща има ефекта да позволи на водещата парламентарна партия, оттук и на част от медиите, да отбележат съществуването на евангелската християнска общност в България.
Същевременно трябва да отбележим, че усещането за исторически момент не се споделя така ентусиазирано от г-н Цветанов. Цветанов, харизматичен и умел политик, очевидно дава положителна оценка на социалната дейност на част от евангелските църкви – евангелизирането на ромите, което той нарича „интеграция“. Проповядването на благовестието – задача на църквата – има благотворен ефект върху грешната циганска душа и води до вътрешно и социално облагородяване. В терминологията на политика това се нарича „интеграция“. Остава въпросът кога църквата ще възприеме задачата да „интегрира“ в този смисъл и българите, дори и политическата класа? И в състояние ли е да го направи? Изводите от цитираната среща сочат другаде.
С безкритичното възприемане на политическата „интеграционна“ терминология евангелските църкви, или поне представените на срещата в парламента, неусетно приемат ролята на изпълнителки на политиката на ГЕРБ. Част от тази политика е именно „интеграцията на ромите“, която е и в съзвучие с препоръките и финансирането от Европейския съюз по отношение на България. Липсва ясно отчитане от страна на г-н Цветанов ролята на протестантско-евангелската общност за духовното просвещение на българския народ, защитата на основни човешки права и присъствиетона протестантството в историята на България от XIX век насам. За г-н Цветанов е повече от ясно, че духовната роля на просветител в българското общество е запазена за БПЦ.
Заявените от страна на пасторите благодарности по отношение на политиките на ГЕРБ и г-н премиера, Бойко Борисов, също представлява повод за притеснение. Директният ангажимент с подобно венцехваление не отговаря на реалните нужди на евангелската църква в отношенията ѝ с държавата.
Пропусната бе възможността за градивно критично отношение към цялата светска власт в страната, и особено в парламента, в който всяка година се вкарват неокомунистически законопроекти за драконовски ограничения на свободата на религията, словото и съвестта.
Източник, който съобщава, че е предложена молитва за управляващите, напълно в духа на ролята на учението на Новия Завет, посочва също и че пасторите са поискали по-активно участие в обсъжданията на промените в Закона за вероизповеданията, когато има такива. Едно такова искане също не е много на място. В същността си, вместо да напомни за ангажиментите на светската държава да се въздържа от ограничаване на вярата и на проповядването на Евангелието и да зачита напълно свободата на вярата, съвестта и словото, съгласно Европейската конвенция и Конституцията, и съгласно библейските принципи, и да призове за стриктно спазване на тези ангажименти, делегацията е попросила да не бъде игнорирана в бъдещи ненужни парламентарни инициативи. В същото време никакви изменения на Закона за вероизповеданията не се налагат към момента, освен ако някой не понечи отново да отнеме вече закрепената свобода на религията. Посланието, изпратено от делегацията, е по-скоро едно жално звучащо „Не ни игнорирайте!“, вместо заставане на принципна позиция и изискване на такава от страна на държавата, в защита на свободата и правото на вяра.
В заключение ще обобщим, че от срещата личат снизходителното отношение на управляващите към евангелската цръква и стремежът на светската власт да квалифицира дейността на протестантите само в рамките на собствените политически виждания. И това е до голяма степен разбираемо.
На второ място, въпреки ентусиазма от проведената среща сред делегацията, видно и от снимките, публикувани в социалните мрежи, считаме, че на срещата е пропусната възможността за едно уважително, но пророчески взискателно отношение към българския парламент и светска власт, представлявани в случая от водещата политическа партия.
Ако трябва да се върнем към историчността на това парламентарно посещение на евангелската делегация, можем да твърдим, че историята се повтаря – българската евангелска църква остава маргинална в очите на българските политици и обект на поставяне на задачи, в случая касаещи дециганизацията на държавата.
Отношенията църква – държава следва да бъдат поставени на друга основа – тази, заявена в Ев. на Матея, 28 глава, в която е Великото поръчение на Господ Исус Христос за властта, дадена на Неговите ученици да поучават, кръщават и привеждат в лоното на вярата всички народи. От информациите за срещата, поне донякъде, оставаме с впечатлението, че ролите са разменени: че „всяка власт на небето и на земята“ е дадена на политическия ръководител. Остава да се надяваме, че евангелската църква в България, поне в отношението си към държавата, рано или късно ще узрее смирено за огромната и авторитетна мисия, заръчана от Господ Исус Христос, Цар на царете и Господ на господарите.
Светската власт е временна и подчинена на Бога, дори когато властимащите се съмняват в това или демонстрират типично хуманистично неверие. Въпросът, който си задаваме, е: дали и евангелската църква в България е на същото мнение?
