Уводни думи на редактора
Проблемът за взаимоотношенията църква-държава е не само социален, но и дълбоко философски и богословски. Неговото разрешаване винаги е било огромно предизвикателство във всяка една епоха. Още философът Сократ (V в. пр. Хр.) посочвал, че между почтената и справедлива личност и управляващите е възможно да се появяват конфликти. Затова, сравнявайки взаимоотношенията между индивида и управлението на полиса, мъдрецът говори за “свиренето на лира” или “пеенето в хор”. Очакванията са да се получи “хармония”. Неговото предпочитание обаче не е на страната на “хармонията на всяка цена”. Сократ казва, че би предпочел “дисхармонията” с несправедливото управление, дори когато гласът на мъдреца се откроява на фона на другите гласове, които пригласят безкритично на управляващите. Христос и ап. Павел показват в своето социално учение, че “даването Кесаревото на Кесаря” от страна на християните не трябва да става “на всяка цена”. Ако Бог е допускал неправедни владетели да вземат в ръцете си кормилото на историята, това не означава, че Той благоволява над тяхната политика и действия. Блаж. Августин, а по-късно и реформаторите Лутер и Калвин, дават ясни указания за разграничаване същността, ролята и сферите на влияние на църквата и държавата в различните им формати. Философи и богослови през всички епохи изказват своите мнения и препоръки за това доколко е възможно социалното и морално общуване и сътрудничество между църквата и държавата.
Настоящият бр. 31 на “Свобода за всеки” си поставя скромната задача да отговори на някои от най– наболелите и важни въпроси, свързани с взаимоотношенията между църквата и държавата, като насоката е тези отговори да се отнесат преди всичко към българския исторически, политически, правен и религиозен контекст. Разбира се, концепциите, предложени от авторите, са визирани през призмата на новозаветното учение и християнската теория и практика. Статиите представляват част от докладите, изнесени на богословската конференция във Вършец за православно-протестантски диалог (юни 2012). Авторите са активни представители на православното и протестантското богословие у нас, изявили себе си както в теорията, така и в практиката на християнската сфера.
Статията на д-р Вениамин Пеев очертава богословско-философската концепция на блаж. Августин за “Двата града”. Тази концепция е основоположна за християнската социология и се възприема като базова както в сферата на римокатолицизма, така и в протестантското богословие. Лутер контекстуализира Августиновата теза през ХVІ в., а един от видните съвременни протестантски теолози, хърватинът Мирослав Волф (род. 1956), я доразви и адаптира към днешната политическа и религиозна ситуация на Балканите след войната в Югославия 1. Според блаж. Августин “Земният град” (държавата) и “Небесният град” или “Христовият град” (църквата) са онтологически противоположни. Между тях не може да има общи роли, цели и намерения. Те се управляват от различни владетели – Цезар и Бог. Те имат различни територии и сфери на влияние. Те имат различни философски критерии и морал. Същевременно обаче, Божията воля допуска издигането не само на “праведни”, но и на “неправедни” владетели, защото дава възможност на последните да се поправят и обърнат към Бога. Ако това не се случи, следва налагането на справедлива присъда над владетел или държавно управление още на тази земя. Блаж. Августин посочва реални исторически примери за Божието наказание в продължителното съществуване на римската империя. Изхождайки от този Августинов принцип на философията на историята, бихме могли да заключим, че атеистическата система на комунистическите диктатури в Европа също получи заслужено възмездие за своите неправди. Все пак, окончателното наказание върху идеологията и управлението на Цезаря ще бъде наложено в есхатологическата епоха. Дотогава “Земният град” и “Небесният град” ще бъдат предопределени да съжителстват заедно. Предизвикателството към Христовата църква е тя да запази своята идентичност непокътната.
Д-р Момчил Методиев разглежда съществуващия модел във взаимоотношенията църква-държава в недалечното минало на нашата страна. Един от важните въпроси, на които авторът търси адекватен отговор, е доколко може да се говори за реално “отделяне на църквата от държавата”. Д-р Методиев изразява становището, че у нас – за разлика от световната практика – не може да се установи модел на действително “отделяне”, защото държавата като светска институция присъства в почти всяка сфера от социалния живот. Това обстоятелство влияе негативно както в живота на българската Православна църква, така и в живота на инославните изповедания. В други православни страни като Русия и Гърция обаче, се наблюдава по-голяма близост и взаимодействие, изразено чрез термина “симфония”, отколкото в България. Българският модел на “отделянето” е прокламиран в Димитровската конституция (1947) и е разработен в Закона за изповеданията (1949). Там БПЦ получава определението “традиционно изповедание”, но същевременно се интерпретира с комунистическото клише като “народнодемократическа църква” (чл. 3), което я поставя в подчинена на тоталитарната идеология позиция. Оттук нататък всички социални, просветни, благотворителни и пр. инициативи попадат под контрола на властващата идеология, като резултатите са твърде незавидни. Под контрола на тоталитарната власт са всички църковни контакти и имущества в страната и чужбина. Днес са налице редица непроменени държавни инициативи, които еднакво ограничават свободата на БПЦ и останалите вероизповедания. Например, т. нар. “държавна субсидия” играе ролята на съвременна “индулгенция”, която създава илюзорното чувство за сигурност на църковните институции. Държавата все още има първенствуваща роля в сферата на ритуалите като записвания на новородените в държавни регистри, брак, погребения и др. В образователната и социалната сфера вероизповеданията се сблъскват с редица спънки, оправдавани със съществуващото законодателство. Според д-р Методиев е крайно време държавата да делегира част от своите функции на самоорганизиращите се религиозни общности, които също така трябва да изразят готовност да поемат своята отговорност.
В доклада на доц. Дилян Николчев се проследяват последствията от разделението между религията и държавата по време на комунизма като израз на антагонизъм между естествени граждански и религиозни права. За разлика от предходния доклад, където акцентът е исторически, авторът тук интерпретира юридическите аспекти на “отделянето”. Според него Димитровската конституция всъщност представлява налагане на чужд, съветски правен модел в нашата действиелност. Така всички църковни институции попадат юридически под атеистическата власт. Потисническата тенденция на държавните органи спрямо религията у нас, заложена в Димитровската конституция, продължава и в т. нар. “Живкова” конституция (1971). Доц. Николчев подчертава, че съществува достоверна база за преценка за характера на отношенията църква-държава в свидетелствата на архивите на ДС. В тях са представени много неизвестни за обществеността факти, свидетелстващи за методите на службите и степента на манипулиране и влияние върху БПЦ и другите инославни изповедания. Тези неща стават известни едва след прочитането на досиетата на висши църковници и служители в съответните вероизповедания. Става ясно, че ДС дирижира както вътрешно-църковните дейности, така и външно-политическите инициативи на БПЦ и инославните вероизповедания. Авторът напълно удачно определя този диктат над църковните водачи и други служители като “вавилонски плен” на християнството.
В статията на адв. д-р Виктор Костов е представена протестантската богословска концепция за ролята на държавата във взаимоотношенията църква-общество. Подчертан е възгледът, че тоталитарната държава (като фашистка или комунистическа диктатура) представлява модерен идол. Ето защо е невъзможно, както се подчертава в тезата на автора, да се постигне единение или хармония в отношенията църква-държава, защото във всеки един случай – законодателен или практичен – тоталитарната държава преследва само своите интереси в ущърб на църквата. В доказателствената част адв. д-р Костов представя редица аргументи, чрез които илюстрира своята теза. В библейския модел църква-държава и особено в учението на Христос и ап. Павел е видно, че въпреки съвета да се “дава Кесаревото на Кесаря”, е налице една дистанцираност на християнската вяра от управлението и държавните механизми на Цезаря. В днешното протестантско богословие са добре формулирани и диференцирани различните модели на взаимоотношения църква-държава: Константинов, пиетистки, реформационен, либерационистки и анабаптистки (според схемата на Дейвид Бош), като авторът дава индикации за своето предпочитание към последния тип. Анабаптисткият модел изглежда най-адекватен за българските евангелски общности. Ценен принос в статията представлява идентифицирането на съвременните особености на различните модели, прилагани от БПЦ и инославните вероизповедания. Като юрист, който е пряко ангажиран с различни казуси на драстични нарушения във взаимоотношенията между държавни органи и религиозни представителства, адв. д-р Костов представя една панорамна картина на сблъсъци между съвременната държава и различни религиозни общности. По този начин става ясно, че древният идол на римския Цезар не е безжизнена статуя, а често се изявява като активна богопротивна сила, оказваща натиск върху Христовата църква в различните й поделения и други религиозни представителства.
В настоящия бр. 31 на “Свобода за всеки” са представени за разглеждане някои фундаментални концепции за теорията и практиката във взаимоотношенията църква-държава. Авторите, принадлежащи към различни християнски конфесии и социална ангажираност, са единодушни в изразените позиции, че днешната действителност изисква от българските християни по-голяма будност и отговорност по тази проблематика. Пост-тоталитарната епоха е отеготена от наследството на близкото ни минало и днес все още се прилагат някъде старите методи на потисническата марксистка машина. Това обаче не бива да води към отдръпване на Христовата църква от определената й от самия Христос позиция и роля да бъде “град, поставен на хълм” и “виделината на света” (Мат. 5:14).
