{loadposition user10}
Никео-цариградският символ, който е мерило за “правилност на вярата”, поставя като финал концепцията за “вселенската Църква” и есхатологичния възглед за очакване “възкресение на мъртви и живот в бъдещия век”. Това не е формална близост. Логическият мост между тях е изпълнението на Христовата заръка Църквата да постигне разпространение по цялата земя, като се приготвя в качеството си на “невяста” за срещата с небесния “Младоженец” – Христос. В изпълнението на тази заръка Църквата ще среща сериозни пречки от страна на Христовите противници – адептите на войнствен атеизъм, тоталитаризъм на управлението, морална деградация на обществото. Връх на съпротивата срещу богоустановения план в “края на времената” ще бъде последният напън на “духа на Антихрист” и създаването на трудно преодолими препятствия в духовния и социален живот на вярващите.
Темата “есхатология и политика”, която представлява концепцията на бр. 36 на сп. “Свобода за всеки”, е сериозно предизвикателство за всеки, който се ангажира с нея. Трудността произтича от обстоятелството, че в богословския конгломерат на християнството не съществуват единни тълкувания и становища по някои от най-важните аспекти на есхатологията. Затова четиримата автори в броя представят нюансирани акценти в своите разработки в конфесионален, екзегетически и логически смисъл. И четиримата обаче се придържат стриктно към есхатологичния финал на Никео-цариградския символ на вярата, допускайки онази свобода на мисленето, която характеризира творческата богословска индивидуалност.
Виктор Костов коментира концепцията за “блажената надежда” на американския богослов Джордж Лад и есхатологичното ѝ приложение в съвременната политика. Адв. д-р Костов се идентифицира като премилениален посттрибулационист с убеждението, че Църквата трябва да премине през горнилото на Голямата скръб, за да посрещне Второто пришествие на Христа и да участва в “грабването”. Затова Църквата трябва да изгради отсега такава стратегия, която да се противопостави с библейски обоснована идеология на вредното влияние на глобалните процеси. Духовната и политическата апатия на християните са пагубни за успешния ход на Христовата Църква.
Вениамин Пеев апелира за необходимостта от стратегия в борбата на християните срещу Антихрист. Основавайки се на Йоановата формула за “духа на Антихрист”, авторът предупреждава срещу опасността този противник на Бога и Църквата да бъде свързван с конкретна политическа или религиозна личност. В историята на християнството са се появявали “много антихристи”. Църквата е печелила или губила битките си срещу тях в зависимост от това, дали е имала или нямала адекватна духовна стратегия. Като бойци за вярата си в Христа, християните са призовани да предусещат появата на всеки Антихрист и да знаят как да му се противопоставят безстрашно и успешно.
Страхил Иванов представя връзката между християнската есхатология и постмодерното явление “глобализация”. Наред с положителното разпространение по света на различни идеи в сферата на икономиката, културата и съвременните технологии, според автора има данни за сериозни опити на налагане такава идеология, която размива християнската вяра и ѝ се противопоставя. В редица съвременни инициативи г-н Иванов вижда изпълнение на пророчествата в кн. Даниил и Откровение за “глобалното управление” на “Звяра” и “Лъжепророка” в есхатологичното време. Авторът апелира за внимателно отношение към ангажираността на християните в политиката, за да се предпазят от нейните изкушения и извращения.
Класикът на неоортодоксалната теология проф. прот. Георгий Флоровски (1893-1989) няма нужда от специално представяне. Неговата статия за ценността на есхатологията, публикувана тук със съкращения, излага съвременната православна концепция за есхатологията като “историческа перспектива”. Статията е ценна преди всичко с интереса на прот. Флоровски към есхатологията на такъв протестантски колос в теологията като неговия съвременник Емил Брунер (1889-1966), с когото намира някои допирни точки. Оценката на православния богослов за есхатологията на Брунер като “предизвикателен и градивен принос” в дискусията през първата половина на ХХ в. показва, че конфесионалните различия и изследователските подходи не могат да бъдат причина за пренебрежение и отрицание в сферата на теологията.
