{loadposition user10}
В историята на (не)спазването на правата на човек у нас 17 май ще бъде запомнен с две важни събития. Първото е, че в Пазарджик полицията „залови“ първата нарушителка на новоприетата общинска наредба, забраняваща буркитеи ѝ наложи глоба, макар и заради това, че няма при себе си лична карта, а не по новата наредба. Второто е, че Общинският съвет в Пловдив не прие типовото предложение на съветниците от ВМРО за забрана на същите тези бурки, противно на общинарите от Пазарджик, Стара Загора и както се готвят да постъпят на други места (Шумен, Бургас, Петрич, Харманли, София).
Медиите непрекъснато дъвчат темата за покривалата на мюсюлманките – ще се приеме ли или не съответната забрана, оправдана или не е тя, има ли опасност в покриването на лицата и т.н. И почти никой[1] не забелязва, че зад паравана на забраната на покривалата, ВМРО и/или ПФ навсякъде внасят и текстове, които се отнасят до свободата на религията. Ето например какво пише в предложението (то е типово, същите са и предложенията в приетите наредби в Пазарджик и Стара Загора) на пет общински съветници от ВМРО и „Атака“ в Столичния съвет: „чл.23а (1) Забранява се извършването на религиозна дейност на публична общинска собственост….“[2]. Макар да е възможно при специално съгласуване с общината да се извършват все пак религиозни обреди на открито, е направена уговорка, която е така разтегливо формулирана, че на практика зачерква възможността за такива обреди на открито, освен ако не са официални и с участието на висши власти церемонии на БПЦ: „Не се допуска извършването на религиозна дейност на публична общинска собственост … когато общественият ред може да бъде застрашен, накърняват се морала и добрите нрави или се създават пречки за свободното ползване на публичните пространство от останалите граждани.“ Освен това се забранява „извършването на религиозна агитация на терени публична общинска собственост (улици, площади, подлези, паркове и други) посредством разпространението на печатни материали – брошури, дипляни, книги и други“.
Очевидно е, че т.нар. „забрана на бурките“ у нас, освен че е тежко нарушение на правата на човека, на практика е лишена от практически смисъл, защото ще засегне едва няколко десетки жени. Тя е обявяване на символна война на исляма и се използва за подгряване на патриотарските чувства на част от хората. Освен това просто служи за реклама на ПФ. Докато предложенията за ограничаване на религиозната дейност на открито засягат хиляди граждани и множество религиозни организации.
Така че всъщност истинската мишена на „патриотите“ не са женските покривала. Не, те се целят в правата и свободите на гражданите, маскирайки похода си против тях с благовидно звучащия в ушите на „мълчаливото мнозинство“ лозунг за „забрана на бурките“. Религиозните права са най-лесният начален пункт за тази атака срещу правата, защото малцина схващат какво означава да забраниш на религиозни групи да агитират на улицата или да раздават книги, дипляни и брошури. Това всъщност значи да изтръгнеш сърцевината на повечето религии, защото опитът да приобщават хора към вярата си е същност на религиите. Те – всяка за себе си – проповядват истини от последна инстанция и считат за свой свещен дълг да донасят Истината до душите на хората. Християните наричат това евангелизация. Обстоятелството, че нашата Православна църква върши тази дейност нехайно и немарливо, не значи, че и другите са като нея, и не е никакво извинение. Шествията, ритуалите на открито и раздаването на литература са като витрините при търговците. Ако моята витрина е прашна, от години неподдържана и необновявана, значи ли, че трябва да забраня на другите „търговци“ да имат витрини, за да не ми правят конкуренция?
Впрочем желанията за строг държавен контрол върху религиозната дейност не се и крият от авторите на тези проектонаредби. Раздаването на литература трябвало да се ограничи, защото „до момента липсват ясни норми и правила какво е допустимо и какво не е допустимо и какъв е редът за осъществяване на религиозна дейност на публични места“. Аргументацията е банална и добре позната – трябва да има контрол върху религиите. А защо трябва да има такъв контрол, различен от този, който е установен за всякакъв вид други публични изяви? Ами … защото. И се оказва, само че измърморено под сурдинка, че религиите, с изключение на тази, която се харесва на „патриотите“, т.е. Източното православие, са „опасни“. Те, нали разбирате, мътят водата, пардон, душите на хората, отклоняват ги от „правата вяра“. Горе-долу както беше преди 1989 г. – заглушаваха западните радиостанции, защото те бяха „идеологическа диверсия“, т.е. конкуренция на машината за ентусиазъм на официалната пропаганда.
Сега я няма необходимата политическа обстановка, за да бъде успешен опитът за ограничаване на другите свободи – изобщо на свободата на словото, на политическите свободи, на свободата на движение, на сдружаване. Ако им беше възможно, „патриотите“ сигурно щяха да посегнат и на тях. Ярък пример са дебатите около Изборния кодекс. Валери Симеонов и Каракачанов дори не крият расистките си мотиви, с които драстично ограничават избирателните права на гражданите вън от България. Като се махнат словесните украси, всичко се свежда просто до това, че нашите съграждани в Турция, живеещи там не по своя воля, защото бяха прогонени от българската комунистическа държава, са „опасни“, са „второ качество“ хора, поддаващи се на чужда пропаганда. И в целия дебат около измененията на Изборния кодекс най-тревожно беше и е това, че всички защитници на президентското вето[3] се обосноваваха с факта, че след разкриването на много секции в Турция през 2014 г. броят на гласовете там намалял с 5%, а на хората, гласували в Европа и САЩ, се увеличил с 60%. Що за аргумент е това, питам аз? Гласуващите в Турция наши български граждани може би наистина са подвластни на неизгодна за България пропаганда. Добре, нормалният, демократичен и цивилизован начин да им се влияе е да се прави агитация там, на място, сред изселническите общности и така те да бъдат привличани за каузите на партиите. Това е възможно да стане и въпросът без отговор е защо никой освен ДПС, а сега вероятно и ДОСТ, не го прави? Може би на ГЕРБ, БСП, ПФ и РБ не им стига субсидията? Не, не е това. Не им стига желание и готовност да работят там, вън от българското гнездо…
Походът срещу свободата, опакован идеологически с ултранационализъм, е пълзящ, изпълнява се стъпка по стъпка. Ако обстоятелствата не позволяват, се правят кампании, които да ги провокират и да премахнат пречките. Това беше и е задачата на кампанията срещу „бурките“. Със сигурност е имало и ще има други кампании, защото обекти, срещу които да са насочени, „опасни хора“, дал Бог. Ромите винаги са на дневен ред, следват вътрешните турци, разните там „соросоиди“ и либерали.
Щеше ли това да е възможно, ако Прокуратурата, вместо с четири години закъснение да се занимава с хулиганщините на Волен Сидеров срещу една френска гражданка в самолет, се беше самосезирала за безбройните хулителски и дискриминационни изказвания на Симеонов и Каракачанов? Не че Сидеров не трябва да си получи заслуженото, макар да го наказват заради „вироглавство“, а съвсем не заради расистките и почти фашистки изказвания, силно наказуеми според нашия НК. Нямаше да е възможно. Защо държавното обвинение мълчи?! Защото участва в политически заигравки със силните на деня. А те – днес ГЕРБ (зависим от ПФ), вчера БСП (зависима от „Атака“) – охотно приемат сътрудничеството и съучастието на ПФ и на „Атака“ във властта до степен, че сега „патриотите“ с ултиматуми фактически могат да диктуват волята си на другите участници в управляващото мнозинство.
Защо големите партии го правят? Стандартният отговор е: „Такава е волята на избирателя, без тях не става мнозинство“. Тези партии, както казваше преди години един виден социолог, били „нормален фашизъм“, и на Запад било така.
Нека оставим Западът да се грижи за себе си. Трайното и все по-провокативно присъствие на сили като „Атака“ и ПФ в българската политика се дължи само на едно – на липсата на идеологически отпор от страна на т.нар. „системни партии“ и най-вече на БСП и ГЕРБ. БСП и ГЕРБ в последните осем години – на смени – държат в ръцете си държавната машина с всичките ѝ образователни и пропагандни възможности, които въобще не се употребяват, за да се обясни на хората, че пълзящото отнемане на свободи следва да завърши с някакъв нов вид лустросан тоталитаризъм. Бакалските властови сметки се оказаха по-силен мотиватор на политическото им поведение, отколкото принципите и ценностите, залегнали в Конституцията. Идеалите на демократическата революция от началото на 90-те години на миналия век са станали досадни фрази, произнасяни по тържествени поводи и за „пред Брюксел“, и са напълно изпразнени от вътрешния си смисъл.
Затова атаката срещу свободата и либералната демокрация стъпка по стъпка успява. А когато, не дай Боже, след някое време авторитаризмът и фасадната демокрация съблекат димните завеси на демократичните фрази, поне ще е напълно ясно, че обществото е пленено и че не знам след колко време ще трябва да дойде нов 10 ноември. Но този път на ход ще са, да се надяваме, не придворните на поредния Първи, а гражданите. Защото политическите ни елити, освен че са много корумпирани, са и напълно слепи за опасностите, дебнещи либералната демокрация. Те наивно си мислят, че могат да изхитрят историята.
Послепис. За двата месеца след написването и публикуването на този текст, очертаната в него тенденция стана още по-отчетлива. В Народното събрание почти единодушно мина на първо четене „закон против бурките“. Сега на дневен ред е заплахата срещу свободите, която е и най-страшната от всички досега. Във внесения от Министерския съвет проект на т.нар. „антитерористичен закон“ са разписани драстични ограничения на личните свободи на тези, срещу които има „обосновано предположение“, че подготвят или способстват за подготовката на терористичен акт. Срещу тези лица, наистина със съдебно разрешение, но взето не в открито съдебно заседание, с участието на защита, а просто от съдия, на когото органите представят „обоснованото си предположение“, могат да бъдат взети някои или всички от следните забрани: за промяна на местоживеенето без разрешение; за напускане на страната без разрешение; за посещаване на определени места, райони и обекти; за напускане на определено населено място без разрешение; за достъп до интернет; за притежаване и използване на повече от един телефонен номер; за осъществяване на контакт с определени лица; периодично явяване в районно управление на МВР и подписване пред полицейски служител; отнемане на паспорти или заместващи ги документи и забрана за издаване.
На практика с този проект, вече многократно разкритикуван от правозащитниците, се узаконява свалянето на всички пречки пред полицейския произвол. Защото какво ще стане, каквито практически ще бъдат голямото мнозинство от случаите, когато „обоснованото предположение“ се окаже просто клеветнически донос и човекът нищо общо с никакъв терор няма? Нима ще има извинение, нима събраните данни ще бъдат изтрити, а човекът обезщетен за причинените вреди? Който познава нашата действителност, знае, че нищо подобно няма да има.
Така че походът срещу свободите и правата на гражданите продължава с пълна сила, скрит зад прокъсания параван на „ислямистката религиозна заплаха“.
Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”. Председател на УС на сдружение „Маргиналия“, което поддържа едноименната онлайн платформа за човешки права.
