{loadposition user10}
Наместо увод
Религиозната свобода в България е тема, с която се спекулира твърде разнообразно на всички нива в държавата. През последните години многократно бяха публикувани статии, студии, сборници и тем подобни изследвания, разглеждащи пълното и дълбоко неразбиране на религиозната свобода и свободата на религиозните общности от страна на всякакви органи – напр. на местното самоуправление и местната администрация, прочее общините в България във бр. 17, бр. 23 и бр. 26 от Свобода за всеки.
Същевременно многократно беше разглеждано странното разбиране на Народното събрание за основното и неотменимо човешко право на религиозна свобода. Всички опити за фундаментално радикализиране (14 законопроекта за 15 години) по посока на ограничително отношение на Закона за вероизповеданията засега, слава на Бога, не дадоха някакъв особен резултат, макар тенденциите по отношение на ограничителен режим за всички инославни вероизповедания и инструментализирането на Българската православна църква да представляват инертна, но сигурна държавна политика в сферата на правото на вероизповедание и религиозни общности. Дължим да напомним също как преписването на преамбюла на споменатия Закон за вероизповеданията от текста на неговия руски аналог, и то по предложение на протурски настроения Лютви Местан (агент Павел), остави символичен паметник за правната история. Самият действащ Закон за вероизповеданията отразява перверзното разбиране на законодателя по отношение на религиозните общности и вярващите, за което също сме писали многократно.
Трите решения на Конституционния съд, непосредствено свързани със свободата на вярата и религиозните общности, също показаха колко религиозно необременени са членовете на този държавен орган и как никога не е късно да се стане за смях, особено, ако материята, с която се занимава съдът му е непонятна.
Осемте осъдителни присъди по въпросите за религиозната свобода в България от страна на Европейския съд за правата на човека в Страсбург несъмнено доказаха, че практиката на всички останали съдилища в България, във всичките им инстанции и в цялата страна граничи със задълбочена некомпетентност и преди всичко с пълно нежелание да бъдат разбрани принципите на религиозната свобода като неотменимо човешко право от най-висш порядък, при това без да може да бъде ограничавано от някакви други подзаконови нормативни актове или общински наредби.
Всичко дотук бихме обобщили като междинен извод в хипотезата, че религиозната неграмотност води до страх от религиозната свобода, така както всеки страх се поражда от непознатото, съмнителното и т.н.
Съвременно състояние на религиозната свобода в България
Какво е обаче съвременното фактическо състояние на религиозната свобода в България? Какви са съвременните фактори за ограничаване на религиозната свобода и тенденциите, които вече наблюдаваме в това отношение?
Един факт от втората половина на миналата година несъмнено засегна живота и ежедневието на всички граждани на Европейския съюз и ще има отражение в бъдещето. Това беше декларираната готовност на германския канцлер Ангела Меркел да приеме всички бежанци от ужаса на т.нар. Ислямска държава. Самото осъществяване на това политическо намерение донесе със себе си проблеми, които Европа от много дълго време не познава и които като невидима заплаха се изправиха пред всички страни-членки на Европейския съюз.
България не остана незасегната от това историческо развитие. Напротив, през нейната територия преминаха множество бежанци, някои от които платиха с живота си, задушени в превозни средства от нелегалните си превозвачи, други бяха или ще бъдат преследвани от т.нар. частни доброволни полиции като тази на станалия известен ямболски самодеец в това отношение на име Динко и т.н. Т.е., създаде се благоприятна атмосфера за развитие на ксенофобска, антиислямска, вкл. и антирелигиозна, ако искате и антисектантска основа навсякъде в българското общество.
При това развитие на нещата, с цел успокояване на гражданите се наложи своеобразна политическа и законодателна тенденция към убеждаване за ограничаване на религиозната свобода за сметка на увеличаване на националната сигурност. С други думи ксенофобски, но иначе изявяващи се за патриотични партии, както и бивши комунисти – т.е. невярващи, но самоопределящи се за православни по рождение, за пореден път използват сгодния момент да прокарат рестриктивните си възгледи към всякакви вероизповедания, различни от Българската православна църква, а последната да инструментализират за дребнавите си политически и националистически цели.
Междувпрочем, налага се на това място да направим уточнението и обобщението, че всички тези споменати тенденции са видни не само в България, а в цяла Европа. Заиграването с исляма, който е религия, враждебна на хуманизма и неолиберализма, в който живеем в момента в Европа, води до ескалация на напрежение. За религиозния тероризъм срещу Съединените щати, срещу вестника Шарли Ебдо и настроенията срещу огромната мюсюлманска маса бежанци вече сме писали достатъчно. И макар в най-общия случай поводът за антирелигиозно настроение да е насочен срещу исляма, хуманистичните и религиозно-неутралните, за да не кажем религиозно-безотговорните правителства на европейските държави най-често действат в ущърб на местните християнски църкви, чиято религиозна свобода де факто се ограничава.
Между другото, всичко това се случва именно поради липсата на вяра и поради неправилното разбиране за мястото и ролята на религиозните общности в държавата.
Проблематичното отношение на държавните органи към религиозната свобода в България
Най-общо можем да обобщим, че в България за последните десетилетия, за да не кажем столетие, се е наложила една неписана практика по отношение на законотворчеството, но и правоприлагането относно религиозната свобода и свободата на религиозните общности. От една страна, както вече многократно сме установявали, повечето отношения между държавата и религиозните общности в България се развиват в диапазона на принципа на безпринципност и на ниво лични контакти, приятелства и други т.нар. обвръзвания – най-често гешефти, включително и корупционни схеми.
Като цяло в нашата съвременност – две и половина десетилетия след политическите промени – вече е сравнително улегнала практика да се приема от държавните органи в страната, че БПЦ, нейните постулати, обичаи и предание имат някаква меродавна функция за по-широките народни маси и да се приема като едно, да кажем направо масово движение, независимо от факта, че в голямата си част българското общество нито е вярващо, нито практикува православен начин на живот, нито дори членува по силата на своето кръщение в БПЦ.
Налага се на това място да подчертаем, че хора, които не практикуват своята вяра, не се стремят към религиозна свобода, защото за тях последната не представлява някаква особена ценност. И оттам насетне всички останали религиозни общности в РБ са нещо като втора ръка.
Този феномен не е случаен поради най-малко две причини. На първо място, никое друго вероизповедание в България не е било държавна религия, както и никоя друга религиозна общност не е била толкова силно инструментализирана, прочиствана и манипулирана по отношение на нейния личен състав от политически сили, държавни органи, мафиотски организации и др. Казано с други думи, нито една друга конфесия не е така откровено ползвана за церемониално-протоколни държавни цели и като декоративен придатък на държавните органи след края на комунизма, въпреки ясното конституционно предписание за отделянето на религиозните общности от държавата.
Интересно е в тази връзка явлението, че самата БПЦ се стреми към ограничението на религиозната свобода, разбира се, не по отношение на самата себе си, а на всички останали вероизповедания. Това явление не е достатъчно добре изследвано, има няколко обяснения, които се движат в сферата на произвола на определени индивиди, които саморазбират себеправедността си като основен ръководен принцип в Българската православна църква. За съжаление, по този начин еманципацията на последната се забавя, душеспасителната функция на църквата се самоспира и в крайна сметка последната се самоизолира от обществото, бидейки инструмент в ръцете на няколко нескопосани олигарси или религиозно-инвалидизирани политици.
Големият парадокс обаче е следният. От една страна, политиците се опитват да наложат законови ограничения, които да повишат сигурността на хората. При това обаче забравят, че причината за липса на сигурност е именно липсата на религиозна свобода. Както още преди няколко години отбелязахме в анализа Духовната криза като дефицит на свободата, в едно общество, което е засегнато от бездуховност, не може да има нормално функционираща политическа система, не може да се създаде икономическа среда за задоволяване на материалните потребности, не може да съществува спокоен начин на живот за хората.
По този начин самата бездуховност, която е и дефицит на вяра, довежда до несигурността на хората и оттам до ограничението на религиозната свобода. Подобен начин на мислене от страна на политически фактори не само че е късоглед, тоталитарен, но той е противочовешки и най-вече богохулен.
В обобщение
Религиозната свобода в България е тема, с която се спекулира винаги, когато трябва да се отвлече вниманието на хората, когато обществото трябва да се разделя и конфронтира и да се ескалира напрежение на фона на посткомунистическия пейзаж.
Нито един държавен орган или орган на местното самоуправление в България не е доказал последователно и безотказно адекватно и правилно разбиране на съвременни стандарти за религиозна свобода. Редките случаи, в които на едно или друго място е спазена конституционна или законова разпоредба, представляват просто изключения, които потвърждават първата част на горното изречение.
Проблемът, че ислямът е проблем за Европа, за България, дори бихме казали и за целия свят, не бива да позволява с лека ръка да ограничим религиозната свобода за всички останали вероизповедания. Конкретният проблем се решава конкретно. В противен случай се достига до злоупотреба с право и се наказват и ограничават невинни. Цялата тази тенденция ясно показва, че равнопоставеността може да играе и изключително перверзна роля в сферата на правото.
Същевременно не бива да се забравя, че в България изначално системата на отношения между държавата и религиозните общности почиват на дискриминационна основа, защото Българската православна църква се ползва с особена привилегия – тя на практика не би могла да бъде заличена от регистъра, например. Затова този принцип на безпринципност, за който се говори още през второто десетилетие на миналия век, влече след себе си последици, които са сериозни. Ръководителите на това вероизповедание стават на практика хора над закона, хора извън свободата и над нея.
От всичко дотук може да се обобщи, че бездуховността и липсата на вяра, която същевременно е и проявление на страх и несигурност, пораждат тенденции за ограничаване на религиозната свобода не само в България, но и в Европа. Въпреки всичко, оставаме оптимисти и се радваме, че това, което е невъзможно за човеците, е възможно за Бога. Т.е. всеки вярващ знае и е убеден, че трябва да отстоява религиозната си свобода, защото има своята необходимост от нея, за да върви към Бога. Този процес не може да бъде спиран нито от терористи, нито от погрешна политика, а представлява ценност от най-висш христологичен смисъл и порядък.
Христо П. Беров е български и германски юрист, сътрудник на Института за църковно право при Юридическия факултет на Потсдамския университет, член на Виенското академично дружество за правото на Източните църкви. Научните му интереси са в областта на теорията на правото, правото на религиозните общности, взаимодействието между държавното право и правните системи на вероизповеданията. От 2011 г. епархийски съветник при Западно и Средноевропейската епархия на БПЦ-БП. Съставител на сборника нормативни актове: Право и вероизповедания. Нормативна уредба на религията и религиозните общности в България (Сиела 2009).
