{loadposition user10}
Свободата на съвестта и религията са предмет на правна регулация по линия на ООН, Съвета на Европа, както и на Българското ни законодателство. В процеса на присъединяване на Република България към Европейският Съюз, местното ни законодателство в тази си част непрекъснато се развива в атмосфера на засилeн фокус и участие от страна на гражданското общество, представлявано както от различните религиозни и правозащитни неправителствени организации, така и от отделните заинтересувани лица.
Дефиниция според Европейската конвенция
Свободата на съвестта и религията имат своята легална дефиниция посочена в чл. 9 от Европейската Конвенция за Защита на Правата на Човека и Основните Свободи, наричана по нататък в изложението за кратко Конвенцията.
Чл.9 от Конвенцията е озаглавен Свобода на мисълта, съвестта и религията и гласи:
1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.
2. Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите.
Свобода на съвестта
Под “право на съвест” европейският законодател разбира абсолютното и неприкосновено, индивидуално право, на всеки човек да има свой вътрешен свят и свое собствено разбиране за морал и нрави. Основното подразбиране тук е, че никой не може да упражнява принуда срещу друг човек за насилствената промяна на изградения в него вътрешен свят от собствени и присъщи за него критерии, определящи представата му за морал, или с най общи думи, вътрешната представа за добро или за зло.
Ограниченията на правото на съвест не са посочени изрично в чл. 9, ал. 2 от Конвенцията. Практиката по правоприлагане на Конвенцията, обаче, както от страна на Европейската Комисия така и на Европейският съд по човешките права показва, че такива ограничения са нужни и обществено необходими. (След правната реформа извършена с Единадесетия Протокол към Конвенцията, влязъл в сила от 1-ви ноември 1998 г., Европейският съд по човешките права остана като единствена правораздавателна институция.)
Същественото което следва да се посочи е, че ограниченията на правото на съвест се оправдани единствено по отношение на външните проявления на съвестта, или така наречената външна свобода за упражняване на това фундаментално за всеки човек право. Това ограничително тълкуване на Конвенцията се прави с логическия довод, че е необходимо за да се избегне опасността от непредвидимост на поведението на отделния човек и в тази връзка да се запази установения общовалиден за обществото правен ред.
Целта на това тълкуване на Конвенцията е да се премахне възможността от игнориране на изградената в полза на гражданското общество правна рамка на човешки отношения и поведение, с други думи, установения правов ред. Правовия ред представлява общозадължителни, независещи от индивида, но предвидими за всички хора правни правила. Те гарантират необходимите условия за едно сигурно и здравословно функциониращо общество, известно също като „демократично общество”.
Разбиране за свободата на религия
Изложените по-горе съображения за правото за свобода на съвестта са валидни и за по-тясното от него право, свободата на религията. Доктрината на правото определя верската свобода, както като лично, така и като групово право. То почива на дълбокото вътрешно убеждение на индивида, (сам или в група) да приема, или да не приема, да променя или да не променя, своите религиозни, съответно нерелигиозни, схващания или възгледи. Това друго основно и фундаментално право, не позволява да се упражнява принуда спрямо човека или групата за насилствената промяна на изграденото от него, или от тях, убеждение да има (имат) или, съответно, да няма (нямат) религиозни убеждения.
Доктрината на правото определя това право като по-тясно по обхват от правото на съвест. В повечето случаи упражняването на това право е свързано със създаването на религиозни обществени институции и за разлика от правото на съвест е с относително предвидими модели на поведение. Създаването на такива институции, обаче, не винаги задължително.
Втората основна разлика между свободата на религията и правото на съвест откриваме в това, че правото на религия, съгласно със своето естество, може да се упражнява както като лично право така и като право на група от хора. Водейки се от тези обстоятелства законодателят е предвидил ограничения на това право, но с по-общи термини, така както са посочени по горе в редакцията на чл. 9 ал. 2 от Конвенцията.
В случаите когато група от религиозни хора създават религиозни институции, в качеството им на юридически лица (религиозни организации), практиката на Европейската Комисия и Европейският Съд по правата на Човека показва, че свободата на религия в тези случаи може да се упражнява и от тези юридически лица на свое собствено основание. Това означава, че организациите упражняват правото на свобода на религията отделно от правото на религиозна свобода на техните учредители или членове.
Правна дефиниция на свобода на религията
След направените изследвания в тази област, считам, че свободата на религия може по подходящ начин да бъде определена, посредством по-широка и обяснителна легална дефиниция. Според това определение свободата на религия е:
Правото на всички хора да проявяват религиозните си убеждения поотделно или заедно с други лица, на публични или частни места, в това число,
- да прилагат в ежедневния си живот догмите на религиозните си убеждения;
- да провеждат религиозни ритуали и поддържат места за тази цел;
- да учредяват, поддържат и управляват юридически лица с религиозна цел,както и такива със спомагателни благотворителни,образователни или хуманитарни цели;
- да изработват, придобиват, внасят, изнасят и използват предметите и материалите свързани с традициите и религиозните си убеждения;
- да издават и разпространяват свои публикации;
- да търсят и получават финансови помощи и дарения;
- да обучават, назначават и избират лидери съобразно своите убеждения и стандарти;
- да пропагандират религията си с проповеди и съблюдаване на съответен начин на живот;
- да установяват и поддържат контакти с други лица и организации в страната и чужбина;
- да практикуват религиозните си убеждения без намеса на членове на други религиозни организации;
- да разполагат с подходящи места за алтернативна военна служба, училища и затвори;
- да обсъждат и критикуват която и да била друга религия и практиките й;
да определят религиозното обучение на децата си; - да поддържат конфиденциалност във вътрешните си комуникации;
- да имат свободен достъп до местата на свещенодействие и светите си места.
Заключение
Според мен на нашето общество, и на отделните граждани, са необходими и полезни качествени знания и информация за упражняването на техните фундаментални права, в частност тези за свободата на съвест и свободата на религия. Тези знания и информация е редно да се дават в контекста на обвързващите България международни договори и особено на Европейската Конвенция. Тя урежда съдебната процедура пред извънредна правораздавателна институция, в лицето на Европейският Съд по правата на Човека. (Поради тази причина изведох легалните дефиниции на тези две основни и фундаментални права според Конвенцията.)
Редно е да се посочи, че същият Съд, следи за поетите правни ангажименти от страната ни. В това число попадат и ограниченията, които налага държавата на упражняването на индивидуалното (или съответно груповото) право на съвест или религия, с вътрешното си законодателство. Правната информираност на обществото е основа за спазването на Закона в това общество.
Лъчезар Попов е завършил право с магистърска степен през 1978 г. От 1990 г. е на частна адвокатска практика, член на Софийската адвокатска колегия. От 1993 г. – съветник за “Международни адвокати” и съучредител на “Института за принципите на правото”. 1996г. получава наградата “Про Фиде” от “Приятелите на Църквата на Мъчениците” от Финландия за принос в хуманитарната дейност. 1998 г. завършва курс за Човешки права в Датския Център за човешки права. През април 2000 г., г-н Попов изнася доклад пред 56-та сесия на Комисията за човешки права към ООН в Женева.От 2002 г. е Президент на Адвокати Европа. Интересите му са в областа на правото, духовната и културна изява на хората, музиката и спорта. Женен, с едно дете.
