{loadposition user11}
Проблемът “лъжа” е интересен феномен на нашето съвремие. Тя е обект на остро изобличение и критики от всяка една религиозна и изобщо морално-етическа система; никой не желае да отъждествява поведението си с нея; в Сборници с наказателно право (НК) фигурира параграф, който я осъжда, определяйки я като престъпление[1]. Но по-интересното е обаче, че това става на фона на изключителния “бум” на словесни измами, откровени манипулации и пропагандни заблуди, твърде характерни за ХХ и ХХІ в.
Действително, че по света от край време има лъжци и мошеници. И сред различните народи броя им е варира различно, съобразно домашното и обществено възпитание, както и от волята и средствата за справяне с нея. Но винаги `хората на лъжата`[2] са били малцинство в опозиция – криещо се и изплашено за оцеляването си, добре съзнаващо престъпното си поведение. Никога обаче упражняващите лъжа не са били с такава почит и възможности (власт и пари), както днес; никога лъжите не са имали такова откровено и официално делегиране, мълчаливо и гласно одобрение нито толкова масово разпространение, както днес. Чрез медиите и информационното насищане банки, индустриални предприятия, търговци и производители без срам мамят потенциални клиенти за изключителните и качества на стоки и услуги, които предлагат. Всекидневно разбираме какъв огромен проблем имаме ако не управляваме новата “Х-кар”, как живота ни е тежък без поредния уред за масаж или тиган от “Медия пазар”; как бихме спечелили ако редовно пием “Y-енерджи дринк” или като дъвчем “Z-гум суперуайт”. В повечето случаи описаните качества далеч превишават и често се разминават с действителната стойност на продукта, но широкото разпространение на това явление показва, че никой не се притеснява от него, нито показва воля то да бъде преустановено.
А ако погледнем и съвременната локална и глобална политика с нейния т.нар., “дипломатически език”, ще установим в официални изявления как военна интервенция над суверенна държава с ресурси (морски канал, петрол или макови полета) е “борба за демокрация”, “освобождение” от диктат или “опазване ценностите на цивилизацията”; намесата във вътрешно положение на чужда страна – е “защита на националните интереси”, а изтезания в базата „N”, изпробване на оръжия с обеднен уран, касетъчни бомби и пр. над цивилно население е „в рамките на закона”, „отговор на провокация” или “неизбежни затруднения”…
По случайно съвпадение и до днес в обществените и църковни среди не съществува ясно определение това, какво точно е лъжа. Основна причина за това е, че дори в Библията, главният писмен източник на Християнската верска система никъде няма ясна дефиниция за нея. Освен това, трудовете по Богословие повече разглеждат градивното и положителните елементи във вяра и религия, но рядко се задълбочават в изследване на нередности, грехове и престъпления. Друга причина е особеност на човешкото общуване: вербално – със слово и реч, но по-често метафорично. Т.е. със смисъл, често несъдържащ се в самите думи, които ползваме. И понеже метафората приема различни значения сред различните хора и общности, става така, че всички обитаваме един свят на не докрай изяснени условности и непълни формулировки. Те на свой ред водят до полу- съгласие за едно или друго понятие в общността, при това често с неясни граници и крайно обобщена същност. Правилата за значението на думите и изразите обикновено се диктуват от конюнктурата и заложения от нея стандарт на мислене и поведение. С други думи, на държавно-административно ниво често се налага диктат на дадено традиционно, макар и не съвсем правилно разбиране. Така условностите приемат принудителен характер, спуснат от “горе” и рядко техен определител са хората на духовността и нравствеността (мислители, философи, свещеници или артисти). Точно те отсъстват от процесите на дефиниране на тези принципи, въпреки, че точно тяхна е компетенцията в мисловността, в изясняване семантиката на понятията; невидимото съдържание на екзистенциалността и етическите системи, определящи ценното и стойностно в живота. Там един от фундаменталните въпроси за съществуването и обществените отношения е за истината и лъжата. И ако за истината се разисква и пише повече, то лъжата остава в страни от общото внимание. И поради заложената в човека биполярна мисловност, изясняването на лъжата определено би спомогнало за по-ясно определяне и на самата истина. Затова нека се опитаме да определим сферата на лъжата, която по принцип избягваме да разглеждаме.
Известни до момента формулировки за лъжа. 1. Мойсеево законодателство. Съвременната Християнска цивилизация за 2000 г. на съществуване се е развила и държавнически оформяла законите си на основа наследството на Римската империя и нейното право (Jus Romana), приемайки някои древни законодателни елементи и от Месопотамия, Египет и Сиро-финикия – Палестина. Така, че, Мойсеевото законодателство (чрез Църквата) също се вгражда в законността и реда на днешна Европа.
Деветата от 10те Моисееви заповеди гласи: “Не лъжесвидетелствай против ближния си!” (Второзаконие 5:20)[3]. Какъв е нейният смисъл и какво трябва да означава това? Мойсей основал древен Израил около 1100 г. пр. Хр. Затова неговият Декалог*, подобен на известното законодателство на Вавилонския цар Хамурапи (около 7 века преди това) постановил принципите на справедливост, законност и ред. Със законодателството си целял в новата държава да постави основите на церемониално, фискално, социално и наказателно право. Въпросните “заповеди” (всъщност закони), макар и с метафизични елементи (в 1ва и 2ра заповеди), основно определят рамките и реда на взаимоотношения между политическия и духовен елит и населението. В този смисъл, 9тата (за лъжата) не се отнася до имагинерни принципни отношения, задължаващи хората по принцип да говорят само, което мислят, чувстват или което е „право” и „истинно”. Формулировката “не лъже-свидетелствай против ближния си” е с конкретно прагматична насоченост. По онова време, без необходимата техника на съвременната криминология (ДНК следи, Детектор на лъжата, ултравиолет и пр.), думите на свидетелите по дадено престъпление били от първостепенна важност. И както днес, така и тогава е имало заговори и лъжесвидетели срещу невинни хора**. А в зависимост от тежестта на обвинението, лъжесвидетелството често е заплашвало обвиняемия и със смърт[4], с каквато по онова време са се наказвали доста повече прегрешения от днешните, като например изневяра, неспазване на почивния ден (събота), хули срещу местното Божество или почитане на друг, освен официалния Бог Йахве. Така че, забраната за лъжесвидетелство съвсем не касаела всички изказвания или диалози между хората, но главно съдебни дела, като поставяла лъжесвиделите в числото на престъпниците, целейки респектирането и сплашването им, давайки гаранции за защита на невинните им жертви и на справедливостта в обществото. Естествено, в числото на лъжесвидетелите по презумпция влизали мошениците и измамниците, облагодетелстващи се, грабейки и ощетявайки другите. Тази Моисеева заповед била насочена срещу всички тях и действията им.
2. Традиционно схващане. Най-разпространеното определение за лъжа, което повечето хора приемат е: Умишлено изказване на невярно твърдение. И тъй като сме единодушни, че лъжата е престъпление, изниква сериозният проблем с кино и театралната действителност, с маскарадите (карнавали, кукерски игри, балове с маски); с митовете, легендите и приказките, с фантастичните разкази, вицове и шеги. Всички те не само, че съдържат откровено измислена (невярна) действителност или твърдения, но и повечето случки, събития и герои в тях са по принцип измислени (несъществуващи и изобщо не осъществени). Т.е., около 80% от тази област на културна традиция в човешкото творчество напълно отговарят на това определение за лъжа. В такъв случай излиза, че и цялата тази област: на фолклора, традиционните сказания и съвременния сценичен отрасъл на културата също е престъпление, следователно е осъдено като нещо, което не бива да се върши, нито да се консумира ефекта и въздействието му?!?… Естествено, никой здравомислещ не може да приеме такова заключение, нито да причисли описаните области на изкуство и развлекателен жанр към престъпните прегрешения. Така очевидно е налице едно противоречие между по-дълбоката същност на лъжата и горното повърхностно, макар и традиционно разбиране за нея. От това става ясно, че то или не е правдоподобно, или като формулировка е далеч от необходимата пълнота, за да изчерпи докрай съдържанието й.
3. Философско определение. Лъжа е изказване, което изопачава действителното положение на нещата. Гносеологически така е определена от Аристотел, който смятал за лъжливо всичко, което е в противоречие с действителността. От лъжата трябва да се отличават безсмислицата и абсурдът. А от психологическа гледна точка има разлика между съзнателна и непреднамерена лъжа[5]. Съвсем различна е и заблудата[6].
4. Юридическо определение. Въпросните религиозни и философски основания са дали основа за формулиране на „лъжа” и в Наказателното право. В съвременния Български НК, значение на лъжа имат много по-широк кръг от споменатите изрази и поведение. Там влизат дори премълчаване, скриване или задържане на определено сведение или факт (истина)[7]. Според което излиза, че хората са задължени да говорят (или отговарят) винаги, когато ги питат и при това да дават ясни и недвусмислени данни, ако не искат да са нарушители на закона и престъпници, подлежащи на санкция и наказание… Т.е., те непременно трябва да изкажат онова, което знаят за някого или нещо, без преиначаване или скриване на информация… Тук формулировките в Българското законодателство от последния половин век нарушават основни принципи на всеобщо естествено право, изказани и записани в Хартата за правата на човека, в Международния пакт за гражданските права и пр. правни документи, признати за фундамент на световната демокрация, ратифицирани*** и от Българската държава. Те са: Право на глас, Право на лично изразяване и Свобода на словото[8], според които можем да говорим каквото, когато, където и както поискаме. Но можем и да не го правим – това е наше право, не задължение. Второ: Никой не може да бъде заставян да свидетелства срещу себе си[9] или срещу свой близък, ако не желае това. Тук срещаме противоречие между моралната страна на свободата и демокрацията в Западния свят и фундаменти в идейната основа на тираничното управление. Да припомним, че възприетия от Християнството Мойсеев Декалог в деветата заповед гласи: “Не лъже-свидетелствай против ближния!”. Което е кратко и ясно нареждане и не съдържа нищо друго, което да надхвърля значението му по начало. Поради това, от етическа, морална и логическа гледна точка, “премълчаване и укриване на сведение” си е просто премълчаване и укриване, без да е престъпление. Действително, в някои случаи този акт (на “въздържане от даване на информация”) може да има вид на престъпление и да заслужава санкция, в зависимост от тежестта на последиците – щети или пропуснати ползи. Но дотук свършват приликите му с престъпленията и с лъжата. В никакъв случай обаче не може да се твърди, че премълчаването на сведение винаги е престъпен акт или лъжа. Освен това, при лъжата нямаме пасивно премълчаване на вярна информация, а обратно – активно изявяване на твърдение с невярно съдържание. Поради което тя е нещо съвсем различно по идея, основания и предназначение. А и живота вариантите на престъпно премълчаване са по-скоро изключения, отколкото принцип на действие. Затова е несериозно лъжа и премълчаване да се отъждествяват във всички случаи, определяйки се като идентични престъпни действия.
***
5. Религиозно определение. Благодарение на него имаме съвременната Християнска демократична държавност. Също и най-висшия морал – християнският. Освен това чрез него е налице приемственост и синкретизъм между предхристиянската религиозност и християнската. Обаче, някои Христови императиви остават спорни и до днес, като този за плесницата и другата буза, за оставянето на дома за Господа и пр.****. Подобни недоразумения има и за лъжата. Понякога в църковни среди освен, че напълно приемат изискването за задължително говорене на “истината”, се стига и до крайности в разговорите между християни от рода на: “Щях да те излъжа и да съгреша, прости ми” или “Казах ти нещо, без да зная, че не е вярно и съм те излъгал несъзнателно”… Във втория от тези два примера не се взема под внимание формулираното по-горе определение, според което само съзнателното изказване на невярно твърдение спада към категорията “лъжа”. Що се отнася до първия пример, там схващането граничи с парадокс – в него за подобен грях (вече извършено престъпление лъжа) се смята дори действие, което освен, че е несъзнателно, но е дори все още не извършено на дело… Явно, че в случая липсва разбиране, че престъпление има само в сегашно или по-скоро в минало време (вече “консумирано”), т.е., когато е факт и е приключило на дело, но никога като бъдещо или предстоящо действие. Дори и неосъществените опити за изнасилване, отвличане, убийство и пр. са наказуеми едва, след като някой вече ги е предприел и приключил като действия*****. Тези црковни членове не правят нищо лошо никому, а само искат да се подсигурят, че няма да заблудят или измамят никого.
Проблемът обаче е че ненужно натоварват съвестта си и се терзаят, измъчвайки се за нещо, което не са сторили******. Т.е., те са по-строги и безкомпромисни съдници над себе си, отколкото би бил Сам Бог над тях. В случая не ги обвиняваме, а по-скоро целим да ги освободим от излишни угризенията и самообвинения. Тяхното разбиране за проблема истина-лъжа, като плод на аскетизма е почерпено от мистиката. По логиката им следва, че задължителното говорене “само” на “истината” е духовен принцип на метафизична хармония с Божеството и като така, всяко отклонение от това правило нарушава святостта и духовното усъвършенстване. Но неудобството и противоречията, възникващи от такова крайно верую са очевидни дори за тях самите, защото в живота много често се налага да се премълчи и дори да се скрие дадена истина, от съображения за такт, благоразумие или просто от нежелание да се сподели нещо с когото и да било – исконни човешки права на воле излияние, които въобще не могат да бъдат нито грешни, нито престъпни. За да се излезе от това неудобство, в което са вкарали сами себе си поколения християни, се отива в друга абсурдност – появил се е изразът “благородна лъжа”. Чрез него се цели да се реши противоречието между волята да не се излъже (съгреши) и премълчаването или скриването на нещо важно.
Но “благородна лъжа”, като понятие е толкова абсурдно, колкото и “благородно престъпление”, понеже щом е “благородно”, не може да е “престъпление”, а ако е “престъпление”, не може да е “благородно”… Тук думите “благородна” и “лъжа” взаимно се изключват, а дилемата в случая може да се реши по съвсем друг начин, както ще стане ясно по-долу. Следователно, премълчаването или скриването на даден факт изобщо не може да се осъжда като престъпление във всички случаи, в които се използва, нито да е заклеймено като “лъжа”, само заради някои от случаите, в които действително може да доведе до престъпление. Освен това, то излиза и извън рамките на традиционното схващане за лъжата, което посочихме в началото, понеже е пасивно, а не активно действие.
И така, според всичко гореизложено, ако всяко невярно твърдение нарушава и поврежда принципа на хармония, на святост у верните последователи на Всевишния, тогава, както вече казахме, “лъжа” и престъпление са и всички шеги, вицове, приказки, легенди, поезия; театрални представления, кинопродукции, маскени балове и карнавали, и пр. и пр. Всички те съдържат, ако не изцяло, то в значителна степен умишлено представяне на нещо, което не е вярно – персона, герой, действителност, разиграна история или цяла поредица от действия, следователно и те би трябвало да са лъжа, т.е. престъпление… И както казахме, това поставя под въпрос една значителна част от човешката същност и битие, изразено в принципа Homo ludens* – играещият, забавляващият се човек; отричат се игровите му възможности, сценични способности и потребности – този особен тип изказ, общуване и себеизразяване; слага се кръст на чувството му за хумор**, на възможността му да се смее и да понася по-леко противоречията и тежките изпитания в живота си. Тук е добре да отбележим, че сред живата природа – творението, единствено на човек е дадено да се смее[1], докато на животните не. И щом сам той (според Християнското разбиране) е образ на Създателя, едва ли някой би посмял да разкритикува последния за смеха и хумора в човека, понеже явно са благословени от Самаго Твореца човешки дадености.
В светлината на гностическите разбирания се появява въпросът – такива човешки свръхдадености, като разум, хумор, реч преимущества ли са или напротив – недостатъци? Трябва ли човек да ги отрече и да се откаже от тях, да не ги проявява, нито практикува? Ако “да”, защо? В името на какво? Заради отрицанието на живота за слава на аскетизма и “духовното” отшелническо извисяване?
Но да оставим хумора и забавлението, да вземем едно от най-големите достойнства и привилегии, дадени на човека – речта – дори там повечето форми на художествено слово, като хипербола (преувеличение), метафора, символизъм, антропопатизъм, антропоморфизъм и всичко, което придава на словото образност, краткост, картинност, яркост и богатство на изразните средства по тази логика излиза, че също са лъжа (?!?) и като такъв “грях” вероятно трябва също да бъдат изхвърлени от употреба?.. Става дума за поезията, ораторското майсторство, романите… Ако цялата тази логика е вярна, тогава ще излезе, че дори и в текста на Свещ. писание има… лъжи?!? Напр. “Присмивачите запалят града (Пр.29:8)”. Това определено е метафора, но е явно и откровено невярно твърдение (следователно „лъжа”), понеже те всъщност не са го палили… Или както е в еврейския оригинален текст “Йона стана да побегне от лицето на Яхве (Йона 1:3)”. Буквално и това е лъжа, защото Бог няма лице; “Бог… на седмия ден си почина (Бит. 2:2. Но нима Бог се изморява някога?!?)”; “(І Царства, 18:8) Саул порази хилядата си, а Давид десетките си хиляди (и първото, и второто физически са невъзможни за сам човек, даже и с огнестрелно оръжие)” и мн. др. п. А Библията е изпълнена с още много подобни примери – поне в 20% от текста…
Т.е., става явно, че и изброените от нас фигури на речта хипербола, метафора, сравнение и пр., ако е вярно традиционното определение за лъжа трябва също да са лъжливи. Обаче, Библията, като текст е върховен авторитет за Християнската вяра и е наречена Слово Божие, което веднага изключва възможността в нея да има лъжа, понеже Бог (автора й) е безгрешен и нито лъже, нито греши.
И тъй като при такова положение настъпва сериозно объркване и недоумение в разбиранията ни, налага се да се вгледаме в същността на понятието „лъжа” малко по-дълбоко, за да решим това появило се сериозно противоречие. И въпросните фигури на речта в Библията явно ще трябва да бъдат преоценени и да излязат от категорията “лъжа”, като им се даде друго обяснение. А щом това важи за тях, същото ще трябва да се отнася и до подобните на тях шеги, вицове, легенди; театър, кино, карнавали и др. п. от областта на човешкото творчество, общуване и забавление. Те също не ще да са в графата на забранения грях лъжа. Тогава изводът, който трябва да направим е, че не всяко умишлено изказано невярно твърдение се нарича и представлява непременно греха (престъплението) “лъжа”, т.е. известната ни формулировка се оказва недостатъчна, за да изчерпи докрай и окончателно определението за лъжата. Т.е., тя трябва да се допълни.
Нека първо обобщим всичко, с които разполагаме до момента:
1. Имаме 9та заповед от Моисеевия декалог (“Не свидетелствай лъжливо против ближния си”), определено като престъпление. Тя е просто забрана какво да не се прави, но определение какво точно е това, което не трябва да се прави, отсъства. Въпреки това, текстът е първоначална основа, върху която можем да градим търсенето на отговора си;
2. В резултат на Обичайното право (изградено върху Религиозното) е формиран параграф от НК на Р България, който санкционира лъжата, но разширява твърде много обхвата й с допълнителни значения, заставящи гражданите да не могат да мълчат, а непременно да са задължени да дават на властта сведения от всякакво естество. Тези значения, присъединени към “лъжата” излизат далеч извън рамките на първоначалния й смисъл, поради което ги изключваме, защото размиват същността й;
3. Крайното разбиране за лъжа, битуващо в някои църковни среди. В него, освен, че напълно приемат разширената формулировка от НК, но разтеглят неправилното разбиране за нея дори до “не-умишлено и не-изказано все още невярно твърдение” с тежест на вече извършен грях. Отчетохме, че по този начин разбирането за лъжа задълбава в още по-объркваща посока, поради което отхвърляме и него.
4. На основание на всичко дотук, определихме и най-известната дефиниция за лъжа: “умишлено изказване на невярно твърдение”. Но открихме, че тя не е достатъчна, за да изчерпи докрай същността на лъжата, понеже не всяко невярно твърдение е непременно престъпление.
И след като Моисеевото законодателство, Християнството и НК определят лъжата, като престъпление, налага се да добавим, че за да е грях, лъжата трябва непременно да води след себе си до отрицателни, престъпни последици. За което е нужно и да намерим критерий, по който да определим негативността и злото в тях.
“Четиривалентност” за правилността или етически критерии. И така, за да се довърши дефиницията за лъжа (и за всичко друго), се налага определяне на критерий на стойност, който да въведе допълнителни изисквания (за полезност, смисленост, целесъобразност) по отношение на думите и делата. В този смисъл, най-известните усповия за откриване на качественост са мотивите и целите. Но те не са достатъчни за окончателната оценка, така както изразът “Целта оправдава средствата” може да се употреби от Перикъл и кан Крум, но и от Инквизицията, и от Хитлер. Тогава трябва да има и още нещо, което да прокара граница между, най-просто казано “добрите” и “лошите”. Така към мотивите и целите се налага да прибавим и средствата, с които те се постигат, тъй като често високи цели и прекрасни мотиви се обезсмислят и опорочават с ужасни и недопустими средства. И за да бъде завършен “кръгът” на изисквания, последното доказателство за правилността на едно действие си остава крайният му резултат. Има случаи, когато мотиви, цели и средства изглеждат прекрасно, но последиците от тях се оказват фатални, и дават обща отрицателна оценка на цялото (като например тоталитарните Хитлеристки и Сталински режими). Затова, най-високият резултат е този, при който мотиви, цели, средства и краен резултат са в съгласие и са положителни или добри в крайна сметка. Така например, един филм, правен с чудесни мотиви и преследващ добри цели, ако е осъществен с качествени (и доблестни) средства и в резултат посланието му е възпитателно, градивно за аудиторията, която го гледа, ако оставя в нея положителни емоции и впечатления, той получава добра оценка, независимо че съдържа измислена действителност. Обратно, множество Холивудски суперпродукции са правени с добри мотиви и цели, осъществени са с много средства, но оставят у зрителя дълбоко чувство на неудовлетворение, пустота, горчивина или отвращение; затова такова кино не може да бъде оценено добре. Също така, момчета могат да си направят шега със свой другар – на рождения му ден от кутията да излезе неговата приятелка – и ако това донесе удовлетворение – веселие, забава и радост, то тази изненада е добра и положителна. Обратно, ако тайно скроена от сподвижници среща на хора в конфликт доведе до по-голямо изостряне на проблемите, без от това да настъпи нещо градивно, тогава, без значение от благовидните си мотиви и добронамереност, постъпката е лоша, недопустима, неоправдана и, като цяло отрицателна.
И така, дефиниция: какво е лъжа? Сега вземайки пред вид гореописаната четиривалентност за правилността, нека видим, освен умишлено изказано невярно твърдение, какво още да добавим, за да постигнем ясно и завършено понятие за лъжата. От гледна точка на Християнската етика – учението за нравствеността и ценностната система, можем да се досетим, че като тип отношение между хората, лъжата трябва да е величина от морално-етическо естество с отрицателни последици за обектите, върху които е извършена, т.е. тя е негативна като явление, когато нанася щети на хората, неволно станали нейна цел. Да речем, измамници са придобили ценно сведение или имущество, който акт е облагодетелствал първите и ощетил по някакъв начин жертвите им (измамените от тях лица). Или определено невярно изказване от страна на субект към обект, което даже и не облагодетелстващо лъжещия, е донесло горчивина, неприятности и загуби – зло на слушателите му или на онези, за които се е отнасяло. Тогава имаме и дискредитиране, злепоставяне или оклеветяване на някого, което също е неморално и негативно деяние.
Лъжата е действие и поведение, величина от морално-етическо естество, която има вид на умишлено изказано невярно твърдение, облагодетелстващо неговия субект (изказващия го) или ощетяващо, вредящо на обекта му (тези, които го възприемат или тези, за които се отнася).
Така формулирана, тя определено обема казаното в 9та заповед на Моисеевия Декалог, както прецизира само онези неверни твърдения, които са с доказано престъпни последици. В такъв случай, вече можем да намерим и задоволителен отговор на дилемата от областта на изкуството, човешката реч, приказната действителност и забавленията. Според горната дефиниция никое невярно твърдение, което излиза извън така поставената рамка, фактически не е и не може да бъде наречено „лъжа”. В т. ч. шегите, театралната – сценична и екранна (кино и ТВ) действителност, приказките, вицовете, романите; преиначаването, украсяването на нещата, дори премълчаване на някаква истина и пр. Всички те може и да са невярно твърдение, но не са отрицателното, криминогенно и негативно деяние, наречено “лъжа”. В такъв случай би могло да има благородно скриване на истината, или тактично премълчаване, ако то ще е по-добро за всички, за повечето или за някого, без да наврежда другиму. Но то не е и не може да бъде класифицирано като “лъжа” по смисъла на установеното, поради което и, казахме по-горе, понятие “благородна лъжа” е етически безсмислено като израз и не се налага да се използва с цел да премахва напрежението между недовършеното определение за лъжа и попадналите под морална „присъда” неверни, но не и лъжовни твърдения.
Заключение
Очевидно, че времето, в което живеем се характеризира с крайно противоречиви и объркани понятия за добро и зло, за грях и за праведност. Неяснотата се подсилва главно от налагащият се Релативизъм, но и от факта, че у нас с падането на Берлинската стена – 1989-`90 г. се срина старата ценностна система, а нова идеологическа – такава, която да изведе Българина от моралното и психологическо тресавище на политическа, духовна и икономическа безпътица, все още няма. Вероятно най-правилната посока за това е изграждането на нов кодекс от морални принципи, който да преосмисли съществуванието ни като нация и да открие ясен път към бъдещо прогресивно развитие на, и без друго изстрадалия ни и обезсърчен народ. И най-добрия такъв комплекс от ценности, доказан в историята е Християнският. Затова, задачата ни е, как да бъде изработен неговия съвременен еквивалент, който да отговори едновременно и на предизвикателствата на новото време (Постмодернизъм и Информационна епоха), и на Европейската ориентация на България, но и в същото време да примири всичко това със старите традиционни ценностни на нацията ни от времето на Българското национално възраждане (ХVІІІ-ХІХ вв.). В този смисъл, настоящата статия беше един опит в тази посока.
Всички права запазени (с) 2009.
Вили Алтънов е завършил СУ “Св. Климент Охридски”, Богословски факултет през 1996 г. със степен Магистър по богословие и ІІ специалност Културология. От 1997 г. преподава във ВЕБИ Богословски и Културологични дисциплини, някои от които Българска културна антропология, Световни религии, Християнска етика, Въведение в Тълкувание на св. Писание. Публикувал е свои изследвания и научни статии в Християнски и светски издания, като “България между Европа и Русия”, “Заветът на Митрополит Методий Кусевич”, „Българската нация и Глобализма” в сп. “Българско богословие”, “Разум”, „Християнство и култура” и пр. Презвитер е в икуменическата Християнска вселенска и апостолска църква (ХВАЦ). Пише докторат в НБУ, Департамент „История на културата” на тема „Религиозното раздвижване в България от края на ХХ в.”, като специализира в Санкт Петербург, Руска федерация и Фрибург, Швейцария.
Бележки
**** Загадка е какво точно значи “ако те ударят по едната страна, обърни и другата (след като Самият Христос, в подобна ситуация в Синедриона, съвсем не реагира така, а напротив, дори протестира)”. Така и тезата “никой, който не остави баща и майка, и брат и сестра, не може да се нарече Мой ученик” едва ли означава, че само монасите (напуснали дом и близки и семейство) могат да се нарекат така, докато „бялото” свещенство и християните-миряни (със съпруги и деца) – че не са. А “не съдете, за да не бъдете съдени (Евг. от св. Лука 6:37)” едва ли се отнася до професията на съдиите и тяхната практика по принцип, както смятат менонитите – религиозно протестантско движение в САЩ, чиито членове в никакъв случай не стават съдии именно, защото приемат споменатия стих буквално като заповед за всички хора (Жудинова, Елена Валерьевна. Религии мира. Протестантизм. Мир книги. Москва 2006. с. 104-108.). И какво да кажем за: “Не знаете ли, че ангели ще съдим? (І послание на св. ап. Павел до Коринтяни, 6:3)”. Коментар автора
***** Нашумелият холивудски филм на Стивън Спилбърг с Том Круз, “Специален отряд” от 1998 г. поставя точно този фундаментален етически проблем: може ли да се предвиди с достатъчна (100%) сигурност едно бъдещо престъпление и предстоящия му “извършител” да бъде арестуван и наказан, преди и без все още да го е осъществил? Тезата на сценариста и режисьора доказва, че даже при 99% точност в тази система, останалият 1% на злоупотреби и грешки спрямо невинни хора е достатъчно основание тези експерименти да бъдат изцяло отречени и спрени. В случая Спилбърг разглежда актуални и злободневни тенденции пълен контрол над хората, дори над мислите и желанията им в Западните общества, повдигнати от О. Шпенглер (Залезът на Запада, “ЛИК”, Библиотека “Касталия”. София 1995) и Дж. Оруел (1984. Профиздат. София 1989, филмирана през 1986 г. под името `Бразилия`”). С други думи, по-логична и справедлива остава древната система – наказване на действията на хората, но не и мислите им... Коментар автора
****** Да подчертаем, че наказателна отговорност носи само човек, който е извършил престъпление с ясно съзнание, пълнолетен и е със здрав разсъдък, в свободно от афект състояние. Освен това, с примера за филма „Специален отряд”, бъдещите действия не са още престъпления, щом не са осъществени или юридически консумирани. Поради това и са ненаказуеми, а субектът им е извън всяка наказателна отговорност. Коментар автора
* Виж произведението на Йохан Хьозинха, Хомо луеденс. „Наука и изкуство”. София1982, където съществена част от човешката личност е разглеждана като пряко свързана и оформяща се посредством игрови действия, постановки и различен тип сценарии. Б.а.
** Проблемът за смеха и неговото осъждане като вреден и недопустим от гледна точка на Източната аскетика е основна тема в романа на Умберто Еко. Името на розата. ИК „Бард”. София 2002, пресъздадена в едноименен филм с Шон Конъри през 1986 г. Б.а.
Бележки (след точка 5)
[1] Наказателен кодекс (НК) на Р България, Раздел ІІІ, Престъпления срещу правосъдието, Параграф 290 (1, 2), 290а (Нов – ДВ, бр. 28/1982 г.) и Глава ІХ, Документни престъпления, чл. 313 (1, 2 и 3). Източник: http:/im.cablebg.net/clients/nakk-68.htm. Б.а.
[2] Авторът цитира това словосъчетание по известното заглавие на едноименната книга на Морган Скот-Пек, Хора на лъжата. „Кибеа”. София 1995, в което той именува по подобен начин зломишлениците и зложелателите. Б.а.
[3] Библия, сиреч книгите на свещ. писание на стария и нветхия завет. Изд . на св. Синод на Българската цълква, София 1982 с. 202
** Срв. историята със Сузана и старците (кн. Данаил, 13 гл. в Синодалната Библия) или с Иисус Христос и свидетелите срещу Него (Лука 23:2). Б.а.
*** Този израз означава, че от момента на подписването им страната ни е заявила, че ги признава и се задължава да ги спазва, както и че ще санкционира и наказва всеки, който ги нарушава (виж чл. 5, ал. 4 от Конституция на РБългария, приета от ВНС на 12 юли 1991 г. Паралакс, София 1995). Б.а.
