Мисия в православния контекст: Проблеми на каноничната територия, свободата на религия и прозелитизма (Прага, 8-11 февруари 2009 г.)
Още в началото следва да отправя предизвикателство към терминологията. Говорейки за мисия в „православния” контекст, веднага трябва да направим уговорката, че в условията на посткомунистически плурализъм, с демократични наченки, не можем безусловно да говорим за православни страни и православни народи. От една страна историческата традиция повелява сякаш даден народ да се разглежда като православен. Но това не е непременно определение за състоянието на вярата и вярващите, а по-скоро държавно-религиозно-етническа категория (Parushev, 2005). Демокрацията изисква плурализъм, а глобалните комуникации и пазари допълнително ограничават силата на формулата „един народ, една вяра”.
Канонична територия
За да поставим разбираема рамка за дискусията, ще посоча работните определения визирани в заглавието на конференцията. „Канонична територия” имаме, когато дадена религия има претенцията всички поданици на определена територия, контролирана от една държавна администрация, да принадлежат на тази религия. Оттук произхожда и наложилата се в продължение на години презумпция, че всички българи (или арменци, или сърби, или руснаци, или румънци и т.н.) са по даденост православни (както в други страни населението бива категоризирано от официалните власти – католици, мюсюлмани, хиндуисти и др.). Това е държавно-обществена презумпция, която не отчита реалните духовни преживявания и убеждения на отделните хора.
Свобода на религията
„Свобода на религията” (или вероизповеданието) е правото на човек сам да избира вярата си в Бога, на базата на свободното събиране на информация, на която да основе убежденията си. „Сам” не означава, че човек сам си измисля някакъв бог; напротив, религиозната вяра винаги е формирана чрез, и насочена към общността, и се явява вяра, която е смислена и доказана от опита и историята. Но общността и историчността на вярата не може да заличи личната свобода. Последната е дадена, за да може личността сама да достигне до вътрешното убеждение, за да бъде то мотивирано и премислено, а не наложено поради страх или насилие.
Прозелитизъм
„Прозелитизъм” има негативна конотация и се употребява от религиозните и държавни водачи, контролиращи дадена канонична територия. Терминът служи за определение на дейността на представители от друга, недоминираща вяра или религия, чиято дейност включва представяне на своите убежденията пред хората в „каноничната територия”.
Следва да отчитаме, че „прозелитизъм” и „канонична територия” са категории, които влизат в ярко противоречие с личната свобода на избор на вяра и практикуването й.
Логично е в дадена „канонична територия” да съществува презумпцията, че всеки се ражда с определена „верска принадлежност”. От богословска и библейска гледна точка, такова твърдение е несъстоятелно, и бих казал, смехотворно. Вярата е резултат от участие на личността в процес на търсене, осъзнаване и приемане на Бога, който е невидим, и е Дух. Това търсене може да бъде повлияно от процесите в окръжаващата семейна и обществена среда.
Но да се ограничава духовното търсене на човека поради политически, етнически и държавно-териториални интереси, е тирания, която поне от християнска и библейска гледна точка не е допустима. Тази тирания в същото време е безсилна в много отношения, защото Бог се открива на хората, въпреки усилията на хората да преформулират вярата в Него (Деян. 4:31). Вярата е въпрос на вътрешно убеждение според евангелието (ев. на Йоан, гл. 6), което не принадлежи на контрол от държавата (Цезаря) (Матей 22:21).
Подобна, но стартирайки от друга гледна точка, е позицията на светския хуманизъм, който защитава основните лични права на човека. Човек не се ражда с религията си, така както се ражда с етноса, пола или расата си. Човекът изгражда своите убеждения на базата на културата, която го формира като дете и юноша, но в зрялата си възраст същият може да избере да се противопостави на наложения му светоглед.
„Православна държава” ли е България?
Споменахме, че е презадаване (дори предразсъдък) да говорим за „православни народи” и „православни държави” в годините след падането на комунистическите режими (или в някои случаи – на тяхното преобразуване в псевдо-демократични общества, както в България). Можем да говорим за възраждане на тази идея и терминология но между думи и реалност има голяма разлика. Факт е, че тоталитарни и тиранични режими ползват подмяна на терминология и ценности, с цел контрол над масите чрез възбуждане на национални, религиозни и други „себеопределящи” емоции (виж по-долу).
В българските условия, както и в другите „православни” страни, липсва ясно разграничение между православието като богословска доктрина и практика и „православието” като национална идентичност и политически стимулант на държавното самочувствие. Самюъл Хантингтън не случайно си позволява обобщаващи твърдения и категоризации, като слага изтока – ислям и православие – в една и съща категория, идентифицирайки цялото общество с дадената религия – православие или ислям (Huntington, 1996). Широкият замах на Хантингтън естествено пропуска детайлите – а именно, че въпреки доминиращата „политическа визия за православие”, в т.нар. „православни” страни (бивши комунистически) текат и други процеси – такива на стремеж към асоцииране на пост-комунистическото общество, към пазарния и ценностен манталитет на Запада.
Следващата важна уговорка е, че безкритичната употреба на терминология води до сериозно концептуално и умствено объркване. Що е „православна държава”? Дали православните свещеници са същевременно и държавни управници? Или са служители, назначавани от министерския съвет и кметовете? Или пък държавната администрация по закон следва да обслужва само хора, които са заявили лоялността към православието? Или обратно – само хора, заявили лоялността си към православната църква (какво означава „лоялност” – само кръстени или редовни посетители на литургиите?), могат да бъдат избирани на държавни ръководни позиции? В този случай би трябвало православието да е официално обявено за държавна религия. Подобно формулиране ще наруши конституцията и принципа на плурализма в едно демократично общество.
А и може ли „държава” и „общество” да имат знак на равенство помежду си? Освен това, ако е „държавно”, как православието ще съвместява съвременните ултра-либерални тенденции в законодателната власт с ясните библейски морални норми за християните? Например, гей-съжителствата, скрепени като семейство от Народното събрание, с християнската доктрина за брак между един мъж и една жена? Този последен въпрос е само риторичен – зададен, за да илюстрирам хаоса и несъстоятелността в твърдението, че в едно атеистично, пост-комунистическо и хедонистично-езическо общество можем да говорим за „православен народ”. Или „народът” и държавата не са православни, или ако са православни, то това православие няма нищо общо нито с християнството, нито с вярата. (В този случай това православие, което има политическа претенция, явно е готово да отстъпи от моралната си позиция, за да запази „влиянието” си в политиката.)
За трудното разграничение на категории и термини не помага и конституционното твърдение, че „традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание” (чл. 13, ал. 3), контрирано, разбира се, от също конституционната забрана за налагане на единна държава идеология (и „религия” по аналогия) – чл. 11, ал. 2. При ниската религиозна култура на пост-комунистическото население и явният апетит на бившите комунисти да се възползват от доминантната роля на православието в умовете на хората, като политически и национален обединяващ фактор, тънката разлика между „традиционно” и „задължително, официално” вероизповедание вече е размита. Също конституционните – разделение между държава и религиозни институции (чл. 13р ал. ) и забрана за използване на религията за политически (държавни) цели очевидно се нарушават без задръжки от властите.
Все пак твърденията, че България е православна държава, имат своя сериозна основа. Ще оставим общоизвестните исторически факти за покръстване, за ролята на православната църква като квази-държавна и национална институция, запазила българщината през вековете. Тук ще представя една таблица, от която става видно, че законодателството в модерната история на България е белязано от стремеж към установяване на единна, корпоративна съвест, в която свободата на личността има второстепенно и подчинено значение.
Таблица 1. Законодателно отношение към свободата на вярата и съвестта в новата българска история
1878 Конституционна монархия |
1949 Комунизъм |
1971 Комунизъм |
1991 Пост-комунистически плурализъм |
2002 Пост-комунистически плурализъм |
Търновска конституция
|
Закон за изповеданията
|
Конституция
|
Конституция
|
Закон за вероизповеданията |
Глава IX ЗА ВЕРАТА Чл. 37. Гocпoдcтвующa въ Бългapcкoтo Княжecтвo вepa e пpaвocлaвнo-xpиcтиянcкaтa oтъ иcтoчнo иcпoвeдaниe. |
Чл. 3. Българската православна църква е традиционното изповедание на българския народ, свързана е с неговата история и като такава, по форма, съдържание и дух, тя може да бъде народна демократическа църква. | Глава I ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКО УСТРОЙСТВО
Чл. 1 (2) Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия. |
Чл. 13 (3): Традиционна религия в Република България е източно-православното вероизповедание. |
Чл. 10. (1)а: Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. |
Всички права запазени © 2009 Виктор Костов. Тази диаграма не може да бъде възпроизвеждана по никакъв начин без изричното съгласие на автора.
В този смисъл, да, православна е държавата, защото законодателството (тоест една от формите на държавна власт) се е стремяло винаги да държи съвестта на народа в обсега на православната доктрина като държавно-политическо-верска идеология. По-късно централността на православието като държавна вяра е законодателно заменено от единствеността на атеистичния комунизъм. Но има ли я освобождаващата трансцеденталност на личната връзка с Бога в тази политическа и „етно-вяра”?
Механизъм на тоталитаризма
Тоталитарната държава създава тоталитарно общество, резултатът от което е тоталитарно мислене. Методът за създаване на тоталитарно общество не е сложен. Той съдържа два основни компонента: (1) насилие на другомислещи и опоненти и (2) манипулация на масите чрез масова пропаганда. По този начин чрез насаждане на страх тоталитарните лидери създават предпоставки за автоцензура и преформулиране на истината. Чрез пропагандата тираните подменят терминология и мисловни категории у хората и ги скрояват по своята собствена идеология. Дейвид Бош дори счита, че развитието на технологиите прави до голяма степен всички съвременни държави тоталитарни (Bosch, 1999).
Естествено, в по-голям мащаб злоупотребата с истината води и до пренаписване на историята. Това са любими методи на „любимите” тирани и лидери на тоталитарните идеологии и държави: Ленин твърдеше, че една лъжа повторена много пъти става истина (за сведение на по-наивните – не, не става!); Хитлер осъзнава нуждата от създаване на една матрица, една нова виртуална реалност в умовете на хората, чрез пропаганда на собствената визия за „истина” (Mein Kampf). В описаната тук матрица има строга йерархия на качеството на човешката личност: арийците са висша раса, евреите не са човешки същества, и подлежат на унищожение, славяните са под-човешки категории и трябва да бъдат владени и при нужда унищожавани. Комунистите пък имаха „класовия враг”, „капиталиста” и „кулака” за формирането на своята идеология на омразата.
Не е трудно да си представим съвременните български мини-идеолози на „тоталното” да призовават „православния” българския народ да се очисти от примеси, секти и други вредни според идеолозите елементи. Пост-комунистическите български медии вече се пукат по шевовете от подобни репортажи, без да обръщат внимание на факта, че борбата срещу „сектантството” е борба за господство на тоталното и тоталитаризма. Част от пропагандата е, че „сектите” (различната вяра) са наречени…”тоталитарни”!
Не е случайно, че комунисти, националсоциалисти, фашисти и радикални ислямски фундаменталисти разчитат на пропагандата, за да успеят да създадат обществено съзнание и атмосфера, в която тоталитаризмът и тиранията да бъдат представени като необходимост. Адолф Хитлер, един от най-маниакалните тоталитарни водачи, илюстрира това в своите разсъждения за пропагандата, която според него не трябва да е насочена към интелигенцията, а към масите:
Функцията на пропагандата не лежи в научната подготовка на личността, но призовава масите да обърнат внимание на някои факти, процеси, потребности и т. н., чието значение е по този начин за първи път, поставено в рамките на тяхната сфера на видимост. Цялото изкуство е това да бъде направено така умело, че всички да бъдат убедени, че фактът е реален, този процес е необходим, необходимостта е налице и др. Но тъй като пропагандата не е, и не може да бъде необходимост сама по себе си, тъй като нейната функция, като плакат, се състои в привличането на вниманието на народа, а не в образоването на онези, които вече са образовани, или които търсят образование и знания, ефектът ѝ, в по-голямата си част, трябва да бъде насочен към емоциите и само до много ограничена степен към т. нар. интелект (Аdolf Hitler, Mein Kampf, гл. 6).
Свободата на съвестта и вярата са изключени в този модел на битка за ума и душата на хората.
Чарлз Г. Робъртсън дава три важни характеристики на тоталитарната държава: 1. Тя се стреми към единство, на което се придава абсолютна стойност, което е трансцедентно, „вътрешно присъщо на държавата, и с което емпиричните факти трябва да се съобразят”; „държавата е всъщност морален абсолют на вечна стойност, произтичаща от естеството на нещата” (превод от англ. мой); Целта на държавата е именно синтезът на тези ценности. Мусолини твърди: „Държавата е синтезът на всички материални и нематериални ценности на расата”. Според Мусолини Бог и семейство се покоряват на държавата. 2. Робъртсън твърди че в тоталитарната си форма „държавата изисква безпрекословно подчинение на гражданите си към нея… тя е обединяващ корпоративен организъм от диференцирани функционални възможности, организирани под върховния, обединяващ и приравняващ контрол на даден лидер” (дуче, фюрер, партиен вожд). Третият принцип е произхода на тоталитарната държава, който е революционен, резултат на национално унижение.
В условията на тоталитаризъм държава и общество са всъщност едно и също нещо (Robertson, 1937). Държавата обзема цялото общество и контролира всички дейности. Обществото разпознава държавата като основен двигател на сигурността, прогреса и протекцията си до състояние на трансцедентност на това отношение, граничещо с идолопоклонство.
Да обобщим накратко: тираничният тоталитаризъм действа чрез насаждане на страх, омраза, и чрез насилие и манипулация. (Страхът обикновено е имагинерен и силно засилен чрез пропагандата – ще откраднат душите на младите, тоталитарни секти, зарибяват и т. н.) Веднъж загубили чувството за реалност и достойнство под това въздействие, възприели тези ценности, масите в обществото се идентифицират с тиранията, и съгласявайки се нея, започват да я прилагат в услуга на тираничния режим.
В тези условия човешката съвест е поставена на изпитание: да се покори на тоталната държава или да рискува да държи на свободата и да бъде обявена за „сектантска”, отделила се от цялото. И да страда от последствията, заради „другомислието”. Така тоталитарният механизъм до голяма степен е отношение, а не само наложена от държавата принуда.
Разбира се, принципите на тираничния механизъм, които предлагам тук, следва да послужат като отправна точка за разсъждения за българския пост-комунистически контекст.
Църквата като възпиращ фактор
Тук на помощ ни идва съзнанието за църквата, като пророческа и свободна общност в едно по-голямо общество, което би могло да бъде тиранично или свободно, в политически смисъл.
Робъртсън описва църквата като общество от свободни хора, с трансцедентна връзка с Бога, които формират общността си на базата на своите убеждения и вяра (Robertson, 1937). В тази дефиниция се съдържа трансцедентността на вярата, която превръща веднага църковната общност в независима, до голяма степен, от обществената идеология. В този смисъл, тиранично или свободно, обществото, в което съществува църквата, формира, но само отчасти, светогледа на хората в църквата. Хората там не са само личности, носители на белези от обкръжаващите ги обстоятелства: политически, обществени, икономически и т. н. Напротив, основната характеристика на тяхната съвест е вярата им в Бога, който е трансцедентен, дух, тоест необозрим и неконтролируем от ограничените възприятия на петте сетива и четирите измерения на видимия свят: височина, дължина, ширина и време.
Мартинус Куитерт, холандски богослов, се съгласява с Робъртсън – църквата има социален елемент, което я прави политическа категория, но само донякъде (Kuitert, 1986). В същността си обществото не може да диктува на църквата същността на собствената й формация. Светът няма категориите на вярата, но църквата има духовна автономия от светската власт.
Според Робъртсън има няколко принципа, които отличават църквата от обикновена обществена организация: (1) равнопоставеност на всички по достойнство и ценност пред Бога; (2) крайната цел на църквата е вън от видимия свят; (3) църквата има „духовна автономия”, независимост, без която „престава да бъде църква”; (4) държавната власт няма авторитет да дава духовна власт на църквата – властта „само може да разпознае и потвърди присъщите права на християнската църква на духовна автономия”; (5) сферата на църквата и на държавата са различни – първата се простира в сферата на „индивидуалната съвест и връзката на човешката душа с Бога”, а „сферата на държавата е поддръжка на политическия ред…подчинението на законите и органите в рамките на държавната цивилна юрисдикция”; (6) християнинът отхвърля идентичността между държава и общество, най-малкото защото “общество” включва в себе си и християнската общност (Robertson 19237:22-24).
Тук се намира и основното неразбирателство между света на светското и този на вярата. Атеисти и агностици считат, че вярващите се покланят на някакъв нереален бог и са се заблудили. Това води до едно снизходително отношение към религията и религиозните хора. Но за вярващите хора ситуацията е обратната – невярващите нямат рецептори за духовните истини и преживявания, които са постижими само в света на вярата (1 Кор. 2). Така светската клика вижда в религията само група хора, които поради неадекватност не могат да бъдат пълноценни членове на обществото; вярващите пък, точно обратно – са в съзнание, не че имат по-малко, а напротив, повече ресурс да бъдат пълноценни граждани, именно защото имат страх от Бога, който дава мъдрост и себеконтрол, които отсъстват при безбожните.
На практика именно християнската надежда за живот, който продължава и след приключването на земния, както и „страхът от Бога, който е начало на всяка мъдрост” дават способността на църквата да бъде пророчески коректив срещу тиранията на самозабравили се лидери, идеолози на насилието и манипулацията, и държавно тоталитарни конструкции. Това не се случва обаче с участие на църквата като такава във властта, а много повече чрез заеманата позиция като общество от друг тип. Общество, което е контрапункт на лъжите, алчността, завистта, омразата, страстите и интригите, които изграждат всички други общества. Църквата има за задача да преценява светската власт, и по своите нереволюционни, но силни духовни оръжия – на проповедта и молитвата – да поддържа огъня на истината и свободата и в най-тираничните общества.
Поради тази причина, църква, която се идентифицира с политическата и държавна власт, за да се запази като институция, без да провери морала, духовното състояние, и идеологията на светската власт, не само че престава да бъде коректив и носител на свобода, но се превръща и в съюзник на тираните и в тоталитарна институция сама по себе си.
Съвместяване на християнската мисията със свободата на религията
Така достигаме до обобщението, че институционалната църква, обвързана от политика, а не от същността и духа на евангелието, е по-скоро проводник на държавна идеология и политика, а не свободна общност, коректив на насилието и тиранията. В тази си роля, подобна църква, независимо православна, протестантска или католическа, лесно се превръща в контрольор на „канонична територия”, за да запази влиянието си и същността си на квази-религиозна политическа институция. От друга страна, независимо от деноминацията, църква, която приема библейските учения за еклесиология, въпреки деноминационния си товар, може да бъде трансформирана в общност, която стимулира личната свобода, чрез лична вяра в Бога, но и да се реализира като обществен коректив именно поради тази вяра и присъщата й свобода.
Свободата на съвестта и религия е заложена във великото мисионерско поръчение на Христос към апостолите и учениците за проповядване до всички народи. Тоест, в самото проповядване на „благата вест” не се съдържа насилие, но респект към избора на другия, без от това да страда идентичността на проповедника.
Тогава Исус се приближи към тях и им говори, казвайки: Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века. [Амин] (Матей 28:18-20).
И в мисионерското усилие съществува именно това предизвикателство към „каноничната територия” като фалшива „светая светих” на замръзналата народна духовност. Прозелитизмът, от забрана за споделяне и обмен на идеи и вярвания, се превръща във възможност за разширяване на мирогледа и освобождаване от наложени умствени схеми чрез страх и авторитаризъм. И това е пресечната точка между мисионерство, проповядване на Библията като Божие слово, и гаранциите за спазване на свободата на съвестта, религията и словото, залегнали в светски и хуманистични документи, които са и закони.
Тоест, всяка мисионерски настроена църква има две характеристики: уважава свободата на реципиента, но и защитава правото да проповядва своята вяра.
Тази позиция е противоположна на „църковната институция”, която брани каноничната си територия: не уважава правото на своите последователи да получават информация за други трактовки на християнството, тъй като ги счита за недозрели да формират свое убеждение; и оттук, за да не ги загуби като пасоми, се противопоставя на свободното слово, свободата на съвестта и съответно на законовата уредба, защитаваща индивидуални човешки права.
В този смисъл „благовестието” трябва да остане „благо”, а не наложено насила (чрез насаждане на страх или чрез манипулация) (Yoder, 1984). В Христос виждаме личностна идентичност, която не се колебаеше в реализацията на Божествените цели. Но в това се състои силата на божествената уникалност на личността и делото на Христос – той убеди не чрез налагане на волята си над другите, а чрез налагане на волята си над себе Си: да се покори на конкретната мисия и воля от Бога. Това Той извърши с отношение на любов и служене към хората, които вместо да го приветстват го презираха. Това презрително отношение разбира се е временно състояние, защото реализацията на Божието царство в съзнанието и умовете на хората днес няма да остане само такова. Християнската надежда е за пълната реализация на Божието царство в обозримото бъдеще на човешката история, в която Христос няма да е Нараненият слуга, а видимо възцареният Владетел над човешката цивилизация.
Поради липсата на подобна надежда за бъдещето, всяко религиозно и идеологическо учение, което не се уповава на автентичния Христос, рано или късно прибягва да силата на държавната принуда или тоталитаризма, за да реализира своето царство в умовете на хората и в обществото. Християнската вяра има задължение да стои встрани от всеки опит за ползване на държавните органи за установяване на принципите на царството насила. В същото време не бива да имаме излишни илюзии, че в битката за спасението и абсолютната истина, оттук и битката за свободата, ще спре и ще настане съвършен мир, преди окончателната консумация на съвременния свят, такъв какъвто го познаваме.
Всички права запазени © 2009. Свобода за всеки Статията е базирана на докладпредставен на гореспоменатата научна конференция.
Виктор Костов е адвокат и богослов на християнската мисия (мисиолог). Завършил е право в СУ “Кл. Охридски” през 1991 г. откогато се занимава с въпросите на свободата на съвестта и религия и отношения държава църква. Автор на публикации по темата в периодичния печат в България и САЩ. Има докторска степен в областта на тези изследвания от Fuller Graduate Schools (Висши училища Фулър), САЩ. Издател и редактор на Свобода за всеки.
Препратки към цитатите
.1940. Протестантски превод. (онлайн: http://sourceforge.net/projects/crossbgbible/)
Bosch, David J. 1999. God’s Reign and the Rulers of This World: Missiological Reflections on Church-State Relationships. In The Good News of the Kingdom: Mission Theology for the Third Millenium, edited by C. V. Engen, D. S. Gilliland and P. Pierson. Eugene, OR: Wipf and Stock Publishers.
Kuitert, H. Martinus. 1986. Everything Is Politics but Politics Is Not Everything: A Theological Perspective on Faith and Politics. Grand Rapids, MI: William B. Eerdmans Publishing Company.
n.d. [cited April 1 2009]. Available from http://www.hitler.org/writings/Mein_Kampf/mkv1ch06.html.
Huntington, Samuel P. 1996. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order. New York: Simon & Schuster.
Mussolini, Benito. 1975. The Fascist State versus the Individual. In Man and Society: Freedom and Liberty, edited by J. P. Resch and J. K. Huckaby. Columbus, Ohio: Charles E. Merill Publishing Co.
Parushev, Parush. 2005. Narrative Paradigms of Emergence. Religion In Eastern Europe XXV (2):1-39.
Robertson, Sir Charles Grant. 1937. Religion and the Totalitarian State: The Social Service Lecture, 1937. London: The Epworth Press.
Yoder, John Howard. 1984. The Priestly Kingdom: Social Ethics as Gospel. Notre Dame, IN: University of Notre Dame Press.