{loadposition user10}
Темата за сектите, във всяка точка на света, е неимоверно полемична. Комплексността й идва от субективния оценъчен подход за вярата на другия вярващ или за невярата на другия невярващ. Общо решение досега няма. То ще е факт пред последната инстанция – Страшния съд и Праведния съдия. Според фарисеите Христос беше сектант. И макар да възкръсна, той не получи иудейска „реабилитация”. До времето на Миланския едикт християните бяха сектанти в Римската империя. Преди и след това имаше гностици, ариани, полуариани, манихеи, монофизити, богомили, катари, хусити и т. н. След 1054 г. до 1965 (7-ми ХІІ) православни и католици се считаха взаимно за еретици, в последствие вторите, за разлика от някои от особено твърдоглавите първи, престанаха да еретизират. След 1555 г. стартира друга „изобличителна” надпревара между Рим и Северна Европа, на която вероятно скоро ще се види края, поне от римска страна. И т. н. и т. н. нови и нови т. нар. секти, ереси, разколи…, човешки грехове и страсти, омаловажаващи в крайна степен самата вяра в Господа.
Настоящият текст изобщо не си поставя за цел да сравнява догматическата основа на отделни християнски деноминации, а само възможно най-кратко да представи схематично и графично два аспекта – първият от едно „юридическо” уравнение, вторият от нормологичната и легистична взаимовръзка между правните рамки на Конституцията на РБ и Закона за вероизповеданията, чрез конституционното правосъдие, относно института на правото: „равноправие на вероизповеданията”.
Има множество спорни мнения относно дефинирането на понятието „секта”. Лично на мен нито един опит за юридическо определение досега не ми се е сторило достатъчно безспорно. В известна степен малко по-сполучливо от всичко, чуто и прочетено до момента, ми се „натрапи” дефинирането на сектата като феномен посредством телеологична редукция във възможно най-негативна конотация: „Секта вероятно е явление, което никой, никога и въобще не желае”.
И тази дефиниция обаче страда от полемичността си, обусловена в някои политикомедийни практики – най-вече, когато вниманието на населението трябва да бъде отклонено от определен политически уникум или конфузна ситуация за страната. Именно в такива моменти „наличието” на една сектантска призрачност се ползва за нещо като „Торбалан” в илюзорния инфантилен свят на българското, в много голяма степен религиозно-неграмотно народонаселение. Следователно, макар по-добра от други, и тази дефиниция не може да изпълни изискванията ми за точност и безспорност.
За първия аспект от „сектантска” детерминация в България е възможно да се ползва следната формула и графика (Фиг. 1).
Фиг. 1
Краен резултат за дефинирането не може да бъде достигнат, но достатъчно ясно се вижда кой как може да накланя везната.
Всъщност, ако основата на теглилката е стабилна, балансът между измерваните „блага” ще бъде намерен. Корелацията между елементите в основната балансираща формула за общественото мнение е толкова силна, че едно изменение води до натежаването на едната част от кантара.
Разбира се самата графика поставя въпроса: кой би следвало, ако изобщо следва някой да брани гражданите (били те вярващи или не) от тяхната свободна воля (да бъдат „сектанти” или не)? Отговор на този въпрос може да се даде единствено, ако бъде намерена дефиниция на „секта”. Естествено е, че общественото мнение без (минус) гражданските права ще наклони везните към обществения интерес на държавата, диктуван и от медиите.
От избора на двата компонента по-горе (права на гражданите и обществен интерес) зависи всъщност и балансът на толерантността в общественото пространство, и оттам същевременно и разтълкуването на равноправието между религиозните общности – включително и от гледната точка на „сектантската” неопределеност.
В схемата за правната уредба относно паритета на вероизповеданията се вижда добре, че равноправието им буквално отсъства от конституционната рамка (Фиг. 2). Опитите да се компенсира тази атрофия чрез разпоредбата на чл. 6 от Конституцията доведе до различни позиции на съдиите в „Решение” 12/2003 на Конституционния съд.
Резултатът беше продиктуван най-вече от сумата на българския посткомунизъм и (плюс) ширещата се в България религиозна неграмотност.
Фиг. 2
В заключение
Оставащите проблеми за равноправието в сянката на сектантската проблематика извън правната рамка на българското право относно религиозните общности не са по-малко важни. De facto би следвало да се започне от тях. Основни въпроси в тази връзка са например:
- Доколко е важно да се води „антисектантска” полемика на мястото на християнска апологетика в момент, когато въпиющо се налага активна пасторална и катехизическа действеност?
- Може ли да се пренесе поуката от „Приказката за лъжливото овчарче” върху плещите на някой псевдопастир или консултант-експерт като последните да заприличат на „сектантски” Торбалановци?
- Заемат ли и трябва ли да заемат религиозните общности в България изобщо подобаващо място в обществото или се намират „под карантина” в медийния изолатор?
Всички права запазени © Свобода за всеки 2008
Христо П. Беров е роден в Пловдив през 1974 г. и е магистър по българско (2000 г.) и германско (2005 г.) право. Понастоящем е докторант в Института по църковно право при Потсдамския Университет. Основните му интереси са църковно право, конституционно право и правосъдие, история и теория на правото, шариатско и обичайно право, както и взаимодействие между отраслите на светското и религиозното право.
