Имам немалко приятели, повечето православни, но броят на приятелите-католици и приятелите-протестанти непрекъснато се увеличава (поради характера на работата ми), което някак си ме радва: първо, защото е добре човек да има повече приятели, и второ, защото опитът на християните от различни църкви е уникален и когато той се споделя, ние се учим и търсим полезното за нас самите и за църквите ни. Та този мой приятел-католик е изключително ревностен към своята (католическата) вяра. Казвам му: не учи ли Църквата, че вярата е една и че като християни всички вярваме в Христос като Изкупител и Спасител; но наистина, в нашите учения и в богословието ни има различия относно разбирането на едно или друго положение на вярата. Той настоява: има истинска и неистинска вяра – моята е истинска. Съгласявам се, че има истинска и неистинска вяра, но не се съгласявам, че едно изповедание (в случая римокатолицизмът) може да си присвои правото да знае, че тъкмо неговата вяра е истинска, споделям му, че ние като хора често сме своенравни и си тълкуваме нещата, без да търсим Божия отговор за тях в молитвения си живот; защото Бог е Този, който може да ни даде истински отговор, а ние можем да се заблудим или да се отклоним от истината. Както и да е, изоставяме въпроса за „истината“ и той ми казва: но има една действителна черта у вас, православните, която никак не мога да нарека християнска: ето, говорим за своенравие, но имам чувството, че вие често сте твърде своенравни и още по-често сте непослушни, не се подчинявате на църковната йерархия и оттам и вярата ви не е поставена на твърди основи.
И тук се започва разговорът за „камъка“, върху който е изградена католическата църква (т.е. апостол Петър), за абсолютното послушание към йерархията, за благодатта и добродетелите, с които послушният бива надаряван, с твърдостта на вярата, основана на послушанието и т.н. „А вие,“ казва ми той, „не само в църковния си живот, но и в различни писания такива неща изливате върху вашите епископи, че дори ме е срам да ги чета.“ Напълно се съгласявам с него: не е редно за водачите на църквата да се говорят и пишат неща, които, дори и да имат нещо общо с истината, най-често вредят на църковното тяло, вредят на мисията на църквата в обществото ни и в света и вредят на онези, които разбират нашите писания според както те намерят за добре; послушанието е една от първите добродетели за всеки християнин и ние сме длъжни да оказваме такова, включително към църковната йерархия.
Но му посочвам, че Свещеното Писание ясно говори, пък и църковната традиция потвърждава, че под „камък“ не трябва да разбираме тъкмо апостол Петър, а самия Христос – той е твърдото основание на Църквата, на която и портите на ада няма да надделеят; давам му примери за различни други тълкувания на този текст от евангелист Матей (гл. 16, стих 18) – тъй като има и други мнения по въпроса, и му посочвам примера на Христос, който казва, че може да разруши храма и в три дни да го съзида отново (Мт. 26:61), където се вижда, че и тук Той говори за Себе Си, както и в разговора си с Петър. Приятелят ми обаче продължава и ми цитира от документи на догматичното учение на католическата църква: „Който е послушен към епископа, той е послушен към Христос, а който не признава епископа, той не признава Христос и Онзи, Който Го е пратил“ (параграф 20 на Lumen Gentium – догматическата конституция на католицизма). Отговарям му: има нещо вярно в това, християните трябва да са послушни на водачите на църквата, то затова те са водачи – да ни водят по пътя към по-пълно познание на вярата, особено като имаме предвид, че те са носители и изразители на правилната вяра (и затова така и наричаме епископите – „правило на вярата“) и от тях трябва да попиваме християнските истини (освен, разбира се, от Свещеното Писание, а за православните – и от Свещеното Предание). Но същевременно му посочвам, че да се приравнява послушанието към епископа с послушанието към Христос е преди всичко едно по-късно и добре обосновано от католицизма учение за йерархията като императорска или царска йерархия, на която поданиците са длъжни да отдават безусловна почит, послушание и дори страхопочитание; подобни възгледи съществуват и в други християнски общини, но римокатолицизмът е извел този принцип до някаква крайност, която кара вярващите да виждат в римския папа не само наместник на Христос тук на земята, но дори и „най-пълен и истински образ на самия Христос тук сред нас“ (аз самият съм имал случаи при разговор с католици да чуя от тях такова нелепо от християнска гледна точка твърдение). По този въпрос с приятеля ми като че постигаме някакво съгласие.
Сетне продължаваме разсъжденията си за послушанието и вярата, като си казваме: водачите на църквата могат да бъдат както добри, тъй и не толкова добри, и историята ни дава изобилни примери (както и изрази от типа „Не дай Боже да ви се случи зъл епископ – тогава нищо не можете да направите, ще си го търпите, докато ви управлява“ – нещо, което се е казвало и от църковни Отци, и от съвременни вярващи), но като знаем, че Църквата е и нашето земно християнско семейство, в което вярващите в Христос взаимно се търпят, учат се един от друг, прощават си грешките и продължават по-нататък по пътя им към „придобиване на Христос,“ то какъвто и църковен водач да имаме в енорията си или в епархията – трябва да му отдаваме дължимото. Никой не избира какъв да бъде баща му или майка му: те са такива, каквито са, някои са добри и грижовни, други са по-безгрижни и не толкова отговорни, а трети пък направо са разсипници и прахосници. И въпреки това семейството продължава напред, децата отдават дължимото на родителите си, всички в семейството в края на краищата търсят общото и ценностното, което ги държи заедно в това неразделно цяло, семейството (разбира се, тук оставяме настрана въпроса за разделените семейства – това е друга тема). Та така и църковните ни водачи – били те епископи, пастори, „председатели,“ или какъвто и да е друг тип „ръководители“: щом сме с тях в едно християнско семейство, всички в него сме длъжни да отдаваме един другиму дължимото.
Знаем, че обикновено църковен водач става онзи, който е доказал висотата на вярата си, добрия си живот на християнин и, често, но не винаги – високата си богословска подготовка по истините на вярата. Като такъв, църковният водач вижда вярата, самите вярващи и света от по-голяма висота, отколкото обикновените вярващи (не че има „обикновени“ вярващи, но просто такъв е изразът), и най-често неговият поглед и неговите преценки са правилни и полезни за вярващите – както по отношение на вярата им, така и по отношение на църковното устройство и църковната дисциплина. Детето не може напълно да разбере действията на бащата, който, независимо от характера му и добрите и лошите моменти, в които понякога се намира, се грижи за семейството, допринася за неговото добруване и за израстването на децата. Така понякога и вярващите невинаги разбират всичко онова, което църковният водач прави в ежедневието си, но в крайна сметка и в по-дългосрочен план разбират, че действията му са насочени към благото на конкретната църковна община и на всеки отделен неин член. Разбира се, тук говорим за „нормалните“ случаи на отношения между църковна йерархия и вярващи, и с моя приятел се съгласяваме, че има изключения от този нормален ред на нещата, при които имаме различните случаи на епископи и свещеници, както и на пастори, които са вършели или сега вършат гнусотии с онези, които са им „подчинени“ и се намират на по-долни стъпала на йерархичната стълбица.
В края все пак стигаме до едно по-обобщено съгласие: послушанието е добродетел и такова трябва да се отдава на онези, на които е поверено ръководството на църковната община (епископ, свещеник, пастор, интендант, и т.н.), тъй че християнското ни семейство (общината) да преуспява, както в духовния, така и в материалния си живот и дейности, но послушание трябва да се отдава преди всичко и най-вече на Бога: да чуваме в сърцето и ума си какво Той ни наставлява, да Му бъдем послушни докрай, да се отървем от своеволието и да се подчиним на Неговата воля, за да ни бъде добре и да живеем богоугодно на земята (алюзия към петата Божия заповед). Послушанието не е безусловна категория, то е жизнен принцип (т.е. принцип на живота) и като такъв човек го упражнява в съответствие с разумните начала на живота; известно е, че можем да имаме и неразумно послушание, когато от прекалено угодничене можем да спомогнем за установяването на тоталитаризъм, тирания и безкраен абсолютизъм. Послушанието е баланс, който човек установява за себе си и за обществото, в което живее, тъй че всички в него да отдават на другия онова, което им подобава и което Бог отрежда на онези, които са Му верни и които в послушанието си към Него правят и послушанието към хората умерено, балансирано и в крайна сметка – богоугодно. В действителност вярата е и мерилото на послушанието: от безрезервната ни вяра в Христа се определя и степента на послушание към другите.
