{loadposition user10}
Редакционна статия
Забележка: В текста се съдържат интернет връзки към коментирани и относими документи. Те ще ви препратят директно към тези интернет страници. Някои от хипер-връзките в статията водят към текстове на английски език.
Хората на информационното общество неминуемо се изправят пред един важен проблем – медиите като освободител или тиранин. В нашия случай ще говорим и за свободата на съвестта, религията и словото като кауза и като заложници на медиите.
Свободата на словото, свободата на пресата, на информацията и правото на изразяване на мнение са почти идентични категории. Разликата, съвсем грубо казано, се състои в това, че свободата на информацията касае свобода на пресата, а свободата на изразяване защитава личното право на мнение. Личното изразяване, чрез звук, образ, писано слово и изразяването на мнение е фундаментално право, чрез което личността участва в свободното общество и влияе върху процесите в него. Лишаването от тази възможност за изява ни откъсва от обществото, тя създава представата у нас, че сме отхвърлени, неразбрани в крайна сметка – ненужни на обществото. Правото на свободно изразяване и на свобода на пресата и словото е основа на демокрациите, за които е важно какво мислят хората. Колкото по-известно е едно мнение, толкова повече то може да повлияе на обществения и политически курс на даденото общество. По тази причина свободата на словото и демокрацията вървят ръка за ръка.
В изразяването на мнение, средствата за масова информация, наричани още и медии, играят важна роля. Те държат пазара на общественото мнение до голяма степен в ръцете си и поради това, че могат да достигнат до широка публика. Поради тази причина поведението на тези средства за информираност може да повлияе на свободата на словото в обществото.
“Свобода на словото” – различна от “свободно слово”
Важно е да отбележим, че свободата на словото не гарантира, че словото е свободно. Свободното гражданско общество и демократичното общество не са непременно едно и също нещо. Управлението на народа, което е “демокрация”, често може да бъде тиранично управление. Тълпата може да бъде съвършен диктатор и насилник в своята заблуда и невежество. По тази причина свободата на словото може да бъде употребена не само за изграждане на свободно и демократично общество. Словото може да бъде употребено, за да насажда лъжи, пропаганда, фанатизъм и в крайна сметка – тирания чрез заблуда.
Примери за силата на словесната и медийна манипулация има предостатъчно в историята. На първо място – Хитлер и неговата нацистка пропаганда, която нарече евреите “нечовеци” а славяните – “подчовеци”. В същото време тази лъжлива пропаганда настояваше, че арийците са “свърхчовеци”. В годините на нацистко управление в Германия цял един народ бе завладян от безумни и недоказуеми твърдения, без да ги постави на изпитване. Комунистическата пропаганда пък, тръбеше за щастливия живот на поданиците на комунистическите режими, докато хората бяха лишавани от свобода, права и живот, ако не се пречупеха под натиска на партийния терор. С това “слово” се прекрояваше историята и се промиваха мозъците на милиони. Опонентите му бяха поставяни в невъзможност да изразят противоречията си с режима, въпреки наглите претенции, че комунизмът осигурява лична свобода и права на хората.
В наши дни като пример за вредно изразяване са изказванията на иранския държавен глава (англ.), че Холокостът е мит и еврейска конспирация. Същият човек се е заканил публично да спре християнството в страната си. Тази пропаганда възпламенява страстите в собствената му страна, но и в целия ислямски свят без да търси доказателства на твърденията си. Не случайно Ричард Холбрук, бивш посланик на САЩ в ООН, съвсем открито нарече този държавен глава “луд човек” по една от световните информационни телевизии. Българска популистка партия тиражира подобни твърдения и всред българите, сеейки антисемитизъм и расизъм.
На чия страна е истината? Представянето на различните мнения без манипулация е първата крачка към отговорното отношение на медиите към свободата на словото.
Не за всички свободата на изразяване е ценност. За ислямските демонстранти, които изразяват гнева си срещу карикатури на техния пророк, публикувани в датски вестник, “свободата на словото е Западен тероризъм”. Цитатът е от плакат на мюсюлманка на демонстрация в Кения, 10 февруари 2006 г. В същото време тази жена сякаш не оценява факта, че демонстрирайки, тя се ползва именно от това право – да изразиш мнението си. За европейските вестници публикацията е въпрос на преодоляване на автоцензурата и страха от изразяване на мнения по повод исляма. За мюсюлманите, засегнати от тази свобода, тя е зло, което наранява религиозните им чувства.
Това са все примери на слово, което ако не бъде отразено в баланс, с възможност за обратно мнение, поражда тирания, а не свобода. Ролята за постигането на този баланс до голяма степен лежи в тези, които представят информацията на обществото – средствата за масово осведомяване.
Това налага извода, че свобода на словото и свободно слово са две различни неща. Свободата на словото гарантира правото на изразяване на мнение. В тази свобода се съдържа възможността да разпространяваш лъжи или истини, собствените си фантазии или достоверни твърдения. Свободното слово, от друга страна, е това, в което отговорно се търсят фактите и истината, а не само изявата на едно мнение и пропаганден ефект на всяка цена. За да бъде едно слово свободно, то трябва да бъде съпоставено с истината, справедливостта и зачитането на човешкото достойнство. Свободното слово гарантира устоите на свободното общество, а медиите, като организации, които разпространяват мнения и факти сред широка аудитория, непременно участват в този процес на утвърждаване или отнемане на свободата, избирайки своята позиция в него.
Медиите като зависими от обществото и нагласите му
В посткомунистическите страни наблюдаваме феномена на “козметичната демокрация”. В тях има свобода да избираш, но няма изградени стойности, които да представят алтернатива на наследения декадентски морал от времето на комунизма (страх, себичност, алчност, подозрителност, необщителност, лъжа, подлост). В тези общества разумните хора не бива да се доверяват на външния блясък, под който се крият стари навици и морал. В този тип страни има промяна съгласно стандартите на Запада, но тя е по-бърза и ефективна във външното и забележимото. Това са лесно променимите неща – дрехи, козметика, технологични придобивки, забавления, които бързо навлизат в бита на хората. Под тази привидна “модерност” и “свобода” обаче не е трудно да се забележи старата миризма на комунистически труп. Това са: раздутата бюрокрация; срастване на престъпността с държавния апарат; прибързаното законотворчество и непостоянството на ценностите в него; корупцията; моралният разпад на семейството и неговите ценности; наличието на говорене по въпросите на личната свобода, но нейното реално незачитане в много случаи.
България е общество, в което, въпреки отварянето към ценностите на демокрацията, достойнството на човешката личност все още се определя от паричното състояние на индивида и политическите му връзки и влияние. Това е варварски модел на демокрация, който поддържа уродливо отношение към по-слабите, малцинствата, беззащитните, чужденците. Съвсем логично е в този модел журналистът да няма отговорност към истината, морала и доброто име на хората, поради неопределеността на ценностите на свободата и липсата на вътрешни задръжки. Амбициите сочат към собствената си слава, сензацията и популярността за сметка на другия човек. В този модел фактите престават да са важни, освен ако не доказват тезата на силния. От тази схема страда свободното слово.
Журналистиката, професията най-силно въвлечена в медийната работа, следва естествено обществените тенденции и не може да ги надскочи. Това често означава, че медиите непрекъснато се борят с изкушението да не служат на хората, а по-скоро на себе си, опиянявайки се от някаква широко тиражирана фраза като “четвъртата власт” и подобни илюзии. Религиозните хора, които са малцинство в този тип общество и нямат влиятелни политически лобита, са непрекъснато изложени на опасността да станат жертва на журналистическия глад за евтини сензации.
Площад “Славейков” или Уейко, Тексас?
През декември 2005 г. една от националните телевизии в България направи сензационно предаване за християнска група, която провежда събранията си в София, на площад “Славейков”. Тези хора са се събрали да четат Библията и да се молят на Бога по начин, който те са избрали и без да тормозят никого. Същите бяха обрисувани от репортерите и авторите на предаването по един недостоверен начин пред обществото. Журналистите използваха сравнения със злополучната религиозна общност в Уейко Тексас, “Клонка Давидова”. Накратко ще съпоставим фактите около “Клонка Давидова” в САЩ, през 1993 г. и християнската група от площад “Славейков”.
В този трагичен инцидент, началото на 90те години на миналия век, федерални щатски агенти нахлуха в собствеността на религиозната общност, потвърждавайки апокалиптичните опасения на хората от нея, че държавата е инструмент на злото. “Клонка Давидова” е разклонение от Адвентната църква. Сектата (в смисъл на “разклонение”) е основана от български имигрант в САЩ в началото на 20 век. Върнън Хауъл, преименувал се на Дейвид Кореш не е основател, а неин лидер от 1984 г. Апокалиптичните проповеди и поведение на лидера на групата Кореш са били причина местната преса в Уейко да публикува в черни краски това, което ставало зад стените на имението. (По-щателно проучване показва, че зад този натиск стои организация, чиято цел била единствено да изобличава “религиозни култове”. Организацията по-късно банкрутира поради съдебен иск срещу нея.)
Натискът на местната журналистика води и до натиск да се намесят държавните органи. Някои автори твърдят, че медиите и техни представители са били тясно замесени в ескалацията на напрежението от начало до край и са допринесли за трагичните събития. Агентите на една от американските държавни агенции се намесват и прибързано атакуват имението. В престрелката загиват четирима агенти на BATF (Bureau of Agriculture, Tobacco and Firearms) и 6 “давидяни”. Това налага намесата на ФБР и на федералните власти на Америка. Натегнатата обстановка около имението продължава 51 дни. ФБР атакува отново и резултатът е самоубийствено подпалване на собствеността от привържениците на Кореш, в което изгарят 76 души. И до днес данните по този случай са дискутирани поради различните версии и гледни точки към трагичните събития от 1993 г. Към момента, на територията на бившето имение се събират за религиозни служби оцелелите от същата общност, въпреки спорове по собствеността на имота.
Очевидно в една силна в демокрацията и свободното общество страна като САЩ, с доказани традиции в свободата на религията и на словото, е възможно обществото и държавните органи да бъдат манипулирани към прибързани действия, като посочените. Колко по-лесно е това в посткомунистическа България – страна с традиции в атеизма и пропагандния подход към информираността на обществото?
Нищо, подобно на описаното, не се случва в приземното помещение на площад “Славейков” в София. Според двете журналистки на Нова телевизия обаче (както и за вестник “Монитор”, тиражирал глупостите им) това не е така – те са в ужас, че има задгробен живот и че някой говори за Бога. Хората от това християнско събрание са възмутени, но това за Нова телевизия не е достатъчен повод да покаже тяхното мнение по адекватен на отправените им обвинения начин.
В отворено писмо до Нова телевизия адресирах предубедеността в това предаване. В интернет сайта на телевизията попълних и формичка, предназначена за обратна връзка от зрители, като оставих информация за контакт. По същия повод дадох интервю за интернет радио, което достига до българите в целия свят. Писмото бе публикувано в популярно електронно издание за публицистика и политика.
Отговорът на Нова телевизия беше пълно мълчание. Все едно, че никой не е писал, все едно, че нищо не е станало, все едно, че някак си всичко ще изчезне изведнъж. Това поведение е именно доказателството за незрелостта на хората, работещи в тази национална медия. Тази незрялост, тази себичност в дейността, насочена към себе си, а не в услуга на истината и на обществото, ме кара да се притеснявам за това, на чия страна играят медиите в обществените процеси. На страната на гражданското общество или на страната на поддържане на негова карикатура, в която потисничеството на стария режим е покрито от пластмасова информираност на масите?
Да се върнем на “Клонка Давидова” от площад “Славейков”. Къде са складираните оръжия, къде е полигамията, къде са снимките и описанията на очевидци, къде са самоубилите се? Няма факти, няма доказателства и няма източници. Зле свършена журналистическа работа, срамно петно за журналистическата професия. Има обаче неадекватни сравнения с “Клонка Давидова,” има заключения, основани на емоционално разкрасяване и представяне на изкривена реалност, наложена от лични и обществени предразсъдъци. Това е пропаганда от нисък клас.
Извинение от Нова телевизия за предаването нямаше. Не само това – въпреки опроверженията срещу пропагандното предаване, Нова телевизия нагло държи в сайта си статийка, наречена “Фанатично”, която съдържа лъжи и описва “героичното” дело на двете журналистки, влезли със скрита камера да запишат как хората упражняват мирно конституционните си права. Тази липса на отговор от Нова телевизия е в буквалния смисъл “без – отговорност”. За съжаление това поведение е по-присъщо за мрачна бюрократична държавна институция, не за “национална медия”. Мълчанието й обаче говори високо: “Ние можем да публикуваме всичко каквото пожелаем, ние не сме длъжни да обръщаме внимание на вашите протести, ние сме четвъртата власт и не отговаряме пред никого”.
Не бива да забравяме, че медиите, които са движени от финансови интереси или от лични и обществени предразсъдъци, а не от висок етичен идеал и отговорност към истината и свободата, стават проводници на лъжа и заблуда в обществото. Точно това се случва в момента в бавно демократизиращото се българско общество, което все още гледа назад в този процес. Американската агенция USAID публикува доклад, според който българската журналистика е в упадък, породен именно от съобразяването на фактите не с истината, а с парите и влиянието. Изводите са: “Професионализмът на журналистите в България запада, в медиите се толерират сензационните и жълтите новини, а обществото не оценява колко важна е свободата на словото”. Зад “упадъка на професионализма” на журналистите обаче неизменно надниква грозното лице на тиранията, предхождана от заблудата на обществото.
Нужда от промяна и обществено въздействие
В случая, който коментираме, не става дума за свободата на словото и на изразяване по същият начин, както това е с датските карикатури на тема “ислям” – проблем на глобалното общество и глобалната информираност, възникнал в края на януари 2006 г. В случая от площад “Славейков” жертва са не журналистите, които защитават свободата на словото. Напротив, те са тираните, които я ограбват. Авторите на предаването не са си и задали въпроса за намиране на деликатен баланс, да не би в репортажа си да обидят вярващите от площад “Славейков” и как да бъдат отразени чувствителни религиозни теми. В случая с Нова говорим за безпардонно изопачаване на фактите, невярно описание на моралния характер на хората, за невежество по отношение на това какво учи християнството. Тези недостатъци са съчетани с безпардонно отношение към хората, техните чувства и към техните конституционни права. Така, представяйки подбрани факти, изкривени (от невежество или незрялост), медията става проводник на потисничество.
Допускам, че тези вярващи хора, нарекли себе си “християните от пл. Славейков 1”, не са съвършени. Сигурно те имат своите проблеми, богословски неадекватности и междуличностни търкания в общността и с хората отвън. Но те не заслужават да бъдат жигосани публично и безотговорно заради вярата им. Само неразбирането или личната неприязън към дадена идея или вяра не може да бъде стандарт на журналистиката в свободното общество. Нужни са неоспорими доказателства.
Моралът на медиите е всъщност моралът на хората, които работят в тях – тяхната етика, професионализъм и отговорност пред истината. Той е решаващ за това, на каква кауза служат те, на свободата или на тиранията. В това отношение голяма част от българските средства за информация са под стандарта на истински демократичните медии. Приетият етичен кодекс на медиите е добро начало, но той трябва да стана ежедневие в медийната дейност, а не само пожелание. До времето, когато претенциите на медиите станат съответни на изискванията към тях, потърпевши ще са не само християните и свободата на религията, но и всеки човек, за когото свободата включва и правото на точна и обективна информираност.
Правата запазени © 2006 Виктор Костов и “Свобода за всеки”. Bсяко цитиране на този материал, в електронен или печатен вид, трябва да съдържа означение на авторството и уеб сайта на изданието: www.Center-ReligiousFreedom.com.
