„Прошката е толкова силна, колкото и злото, но и злото е толкова силно, колкото прошката”
— Владимир Янкелевич (1903-1985)
На 3-5 април 2014 г. в ЕМЕЦ „Д-р Лонг”, София се проведе международен научен форум под надслов: „Комунистическата власт и евангелските църкви в България”. Бяха изнесени доклади от представители на Германия, Румъния и България като представители на лутеранската, православната, евангелската и адвентната общност. Настоящият материал е доклад от този научен форум. Предлага се тук със съкращения.
На 12 март 2000 г. папа Йоан Павел II (1920-2005), в съслужение със седем кардинали, поиска по време на месата в Рим прошка от Бога и всички, срещу които католическата Църква е допуснала прегрешения.1 Ще подчертая, че римският понтифекс посочи конкретно: греховете срещу единството на Църквата; греховете срещу евреите; греховете против благото на мира; греховете против правата на народите в рамките на папската юрисдикция или извън нея; греховете, унижаващи и унищожаващи чужди култури; греховете срещу достойнството на жената и т.н. Поисканата прошка бе отнесена към конкретни духовни, социални, етнически, културни и правни нарушения от страна на една висша религиозна институция.
Въпреки тежестта на многобройните провали на римокатолицизма в историята на човечеството, обхващаща всички континенти, главата на Западната Църква изрази надеждата, че тези конкретни прегрешения могат да бъдат простени. Има ли философски и теологични основания такава надежда за прошка? Ще разгледаме темата за прошката в контекста на един от най-сериозните съвременни проблеми в посткомунистическата Църква – агентурната обвързаност на някои църковни водачи.
Новозаветният модел на прошката
Нека илюстрирам новозаветния модел на прошката с познатия евангелски случай за опрощаването на Закхей (Лук. 19:2-10). Според мен той е новозаветната призма, през която можем да надникнем в същността на Христовата прошка. Разказът има пестеливи, но ярки детайли. Главните герои Христос и Закхей са противопоставени по своя ръст. Закхей не може да види Христос, „защото беше малък на ръст” (ст. 3). Гръцкото определение за „малък” или „нисък” е mikro,j.
Освен смисъла на физическа характеристика (Марк 15:40; Лук. 19:3), прилагателното има много по-честа метафорична употреба в смисъла на притежаване по-нисък ранг или влияние в обществото (Мат. 10:42; Лук. 17:2; Деян. 8:10; 26:22; Евр. 8:11 [спор. LXX]).2 Можем да приемем, че Закхей е бил „дребен” не само физически, но и морално. Той бил не обикновен „бирник”, а „началник на бирниците” (гр. avrcitelw,nhj), т.е. обслужвал тоталитарните интереси на римската власт, следователно бил смятан основателно като слуга на враговете на юдеите. Той се издигал в служебното си положение за сметка на грабителство и лично облагодетелстване. В случая авторът Лука може би преднамерено противопоставя ниския ръст на Закхей с високото положение, което заемал в римската администрация като архивраг на народа си. Затова и тълпата реагира, когато чува, че Христос иска да влезе в дома му: „При грешен човек [гр. para. a`martwlw|/ avndri,] влезе да преседи” (ст. 7). Това негодувание ясно показва, че народът не може да забрави лесно престъпленията на лакеите на дадена тоталитарна власт.
Преди да продължим да разсъждаваме за „прошката”, бих искал да отделим малко място за „народната памет”. Това е психологическо, социално, морално и дори философско-теологично явление, което не е за пренебрегване! Ако се позовем на евангелски или исторически случаи, ще се убедим, че лошите и осъдителни прояви се помнят дълго, понякога цели векове.
Симон, у когото Исус проведе Своята беседа за прошката на голямата грешница (Марк 14:3-9), бе известен на всички като „прокажения”, въпреки че отдавна бе излекуван от болестта си. Юдеите са народ с ненакърнима родова памет и може би най-горестното свидетелство за това е „стената на плача” в Йерусалим, която е руина на поруганата святост на тяхната религия.3 Затова папа Йоан Павел II в ролята си на pontifex maximus поднесе нагледно на 26 март 2000 г. своето извинение пред днешните евреи от името на императорския и църковен Рим, като се помоли пред тази отломка от храма. Християнската памет не заличава с лекота, не замазва с фарисейски жест престъпленията на миналото.
Проф. Владимир Градев описва с горчивина опитите на някои днес да заличат на бърза ръка греховете на миналото. В своето есе „Силата на прошката” той пише в бележка под черта: „Днес в България проблемът за досиетата, за лагерите и пр. – това, което трябва да стане предмет на паметта и на историческото изследване, се превръща в актуален политически проблем… Общо взето, в България имаме лоша памет и лошо забравяне, търсим да забравяме, когато трябва да си спомним, и сме принуждавани да си спомним, когато би трябвало да знаем как да забравяме”.4
Напоследък много се спекулираше в евангелистката общност с процеса срещу българските пастори, обявени и съдени като шпиони срещу народната власт в края на 40-те години. Но почти всички се постараха да „забравят” за процеса и ефективните присъди срещу петима членове на СЕПЦ, сред които бе и великотърновският п-р Георги Тодоров (1979 г.). Като се има предвид, че тези хора пострадаха, а двама от тях заплатиха с живота си, за да имат евангелистите Библии, песнарки, духовна литература, аудиокасети с християнски песни и т.н., то буди недоумение упоритото прикриване на този съдебен фарс отпреди малко повече от 3 десетилетия. Преди две години с редакторския екип на електронното сп. „Свобода за всеки” направихме кратко представяне на двама от подсъдимите – п-р Г. Тодоров и П. Янев, за да събудим паметта на нашата общност.5 „Забравата – подчертава проф. Градев в тази връзка – би била последната победа на победителите, последното оскърбление на унизените, забравата би продължила да държи днешния християнин далече от Бога”.6
Съвременната концепция за „прошката” в посттоталитарната действителност
Евангелската концепция за прошката е свързана със спасението като неин резултат. Почти няма случай в Новия Завет, който да не потвърди това (Мат. 6:12 и сл.; 9:2 и сл.; Марк 2:5 и сл.; Лук. 5:20 и сл.; Як. 5:15 и др.). Така завършва и късият разказ на Лука, в който Исус заявява пред Закхей: „Днес стана спасение на този дом; защото и този е Авраамов син. Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото” (Лук. 19:9-10). Евангелската концепция за „прошката” е да доведе всеки, на когото бъде „простено”, до Христовото спасение.
Тази християнска идея може да бъде илюстрирана с актуални за темата ни примери, на които лично аз съм свидетел. В началото на мес. януари 1990 г. епископът на Берлин-Бранденбург д-р Готфрид Форк предложи на бившия диктатор на ГДР Ерих Хонекер църковно жилище и възможности за лечение. Тогава Хонекер бе лишен от граждански права от посттоталитарната власт и бе изваден насилствено от болницата. На бурната реакция, която избухна из цяла Източна Германия, включително и в средите на протестантската църква, д-р Форк отвърна: „Църквата може да каже – на основание на хуманността и поръчението за милосърдие, отправено към нас, че тя е отворена съвсем естествено и за такива хора и съзнава, че прощението на греховете важи и за партийните функционери”.7
Още по-впечатляваща е друга постъпка по същото време, която представя в най-добра светлина съвременната концепция за „прошката”. На 30.01. пастор Уве Холмер прие Хонекер и съпругата му в своя дом в Лобетал бай Бернау. Този гостоприемен жест едва ли би имал същата сила, ако не се знаеше, че децата на п-р Холмер не са били допуснати до ВУЗ по времето на режима на Хонекер само поради своя християнски произход и убеждения. Проваленото образование и кариера на младите Холмер обаче не послужи като основание семейството да откаже християнската грижа на болния комунистически диктатор. По този повод друг един протестантски служител, пропст Фуриан, писа: „Бог се е пожертвал в Исуса Христа за всички; също и за семейство Хонекер”.8 Без да се оневиняват престъпленията на комунистическите активисти и техните лакеи, включително и религиозни представители, християнската концепция за „прошката” като акт на братолюбието и човеколюбието не може да бъде променена днес.
Ето защо лично аз категорично не одобрявам грубия и нехристиянски подход на Ангел Пилев в неговата книга „Пастори агенти на ДС”, в която има автентичен документален материал, свидетелстващ за предателската роля на някои евангелистки лидери спрямо българския евангелизъм, но анализите на тези документи подсказват за злост и отказ на Христовата прошка спрямо провинилите се.9 Български реакции по проблема като тази свидетелстват за липсата на създадена у нас „традиция на прошката”, каквато можем да проследим в следвоенната ситуация в Германия и за която заслуга имат теолози като Дитрих Бонхьофер (1906-1945).10
Съвременната концепция за „прошката” има ясно очертани параметри. Тя посочва греха, изисква покаяние и едва след това дава индикации, че грехът е покрит. Това не означава обаче, че грехът е „забравен” лековато. В постмодерната ни действителност нещата не изглеждат така незначителни и лесни, както понякога ни се струват или ги представяме от нашите евангелистки амвони.
Пол Рикьор (1913-2005) определя характеристиките на „прошката” днес като особено нелеки, затова той говори за „трудната прошка” в постмодерността, която не допуска „забравата”.11 Големият съвременен протестантски богослов Мирослав Волф (род. 1956 г.) написа една великолепна философско-теологична книга „Изключване и прегръдка”, в която интерпретира по актуален за постмодерността начин концепцията за „прошката” в контекста на войната между Хърватска и Сърбия и разпада на бившата Югославия. Когато на една международна теологична конференция протестантският богослов Юрген Молтман пита Волф след изнесения доклад по темата за „прошката” в социално-политически, културен и морален аспект дали той би могъл да прегърне един сръбски войник, който е палил хърватски къщи, изнасилвал е хърватски жени и е избивал хърватски деца и старци, Волф замълчава за миг. Но в следващия момент той отговаря с пълна убеденост: „Не, аз не мога – но като Христов последовател мисля, че би трябвало да мога”.12 Големият мислител осъзнава огромната и непосилна тежест на прошката. Той не залита към евтини декларации и необмислен патос. Защото, както подчертават сериозните анализатори на „прошката” в нейния социален, политически и морален контекст, постмодерното разбиране за нея разкрива истината, че дори когато тя е резултат от покаянието, тя не ни освобождава от т.нар. „дълг към паметта”.
Прошката не може да бъде поискана само от Бога, когато със своето доносничество сме ощетили името на ближния и сме поставили в риск сигурността и дори живота на семейството му. Прошката трябва да бъде потърсена и от ближния, спрямо когото сме съгрешили, и от Църквата, на която сме изменили.
Грехът на комунистическата държава и християнските водачи
Всяка една действителна прошка се дава за ясно очертано прегрешение, на което е дадена публичност. Категорично се противопоставям на идеята за получените „прошки” от християнските водачи и активисти само в тесния кръг на своите църковни ръководства. Такива „прошки” са дадени на тайно, без знанието и одобрението на цялата църковна общност. Грехът на доносничеството и предателството е извършен спрямо отделни вярващи и срещу цялата Христова Църква. Ощетени са личности и са предрешени човешки съдби. Църквата трябва да каже своята дума открито по „агентурния проблем”! Тя трябва да даде или да откаже „прошката”!
Нека се върнем за миг при евангелския Закхей. Цялото му поведение в търсенето на Христос подсказва за публичност. Исус се обръща пред всички йерихонски граждани към него и го приканва да слезе от черницата (Лук. 19:5). Всички са свидетели как Исус тръгва с него, за да му гостува. Затова и всички възроптават. Но най-важното – всички чуват, как покаялият се Закхей изповядва греха на грабителството, защото публично обещава да върне половината от имота си на сиромасите и на всеки, чието имущество е присвоил, да му върне взетото четверократно (ст. 8). Закхей не избира пътя на индивидуалната изповед пред Исуса и частната форма на опрощението „на четири очи”. Преодолявайки срама си, той се изповядва публично. Изразено днес чрез думите на Рикьор, фактически може да се осъществи прошка „само където можем да обвиним някого в нещо, да предположим, че е или да го обявим за виновен”13, т.е. да посочим открито неговия грях.
Когато говоря за греха на „агентурното минало”, бих искал да го разгледам в два аспекта: грехът на тоталитарната комунистическата държава и грехът на християнина, който се е обвързал с „агентурност”. Ще подчертая още тук обаче, че ако за първия аспект не можем да очакваме публично покаяние, то за втория аспект това е задължително да се случи.
Грехът на тоталитарната комунистическа държава. Нека цитирам част от един документ, който фигурира в секретния учебник на КГБ, съставен под редакцията на генерал-лейтенант В. М. Чебриков – „История советских органов государственной безопасности” (1977): „В края на 40-те години бяха установени преки контакти с органите на държавна сигурност на Източния блок и те започнаха да провеждат периодични заседания на своите ръководства… Съветските органи за сигурност бяха в състояние да въдворят агенти в нелегалните националистически центрове, да мобилизират редица шпиони вътре в националистическите организации… да установят контрол върху каналите за създаването на агентурни мрежи и върху техните комуникации, както и да постигнат други свои цели”.14 От този документ е видно, че съветският агентурен сценарий се отнася до всяка една сателитна страна. Той касае и всяка сфера на обществения живот, включително и църковния. „Внедряването на шпиони” е замислено и осъществено в централните и локални ръководства на различните религии и християнски конфесии. Това се осъществава „по линията за БПЦ и сектите” на ДС управление 06, отдел 03, отделение 02.15 По този начин тоталитарната комунистическа държава вкарва „чужд огън” във всяка една християнска организация.
Посредством „внедрените агенти” ДС получава редовно автентична информация отвътре, която касае: числен състав, растеж или застой, проблеми, настроения, противоречия, гостувания на чужденци, сведения за международни конференции и мисии, решения и т.н. на всяка местна общност и централните деноминационни ръководства.16 Ситуацията в България е следната: според архива на ДС за периода 1980-83 г. на ХХ в. са „внедрени” 32-ма агенти в БПЦ, 19 души в протестантските общности, наречени „секти”, и само 7 сред католическите служители.17 За отбелязване е фактът на изразеното в документите задоволство, че само петдесятната деноминация е „обезпечена с необходимото количество агенти” – 7.18
Грехът на християнина, който се е обвързал с „агентурно минало”. Грехът на тоталитарната комунистическа държава обаче в никакъв случай не оневинява греха на онези християни, които доброволно са се обвързали с „агентурно участие”. Не звучат сериозно оправданията, че църковните лидери или кандидат-лидери са били „притискани”, „принудени” и пр. да подписват декларации за верноподаничество. Лично мога да потвърдя, че познавам механизма на опитите за вербуване на ДС, защото с мен са правени два опита да бъда убеден да подпиша декларация за верноподаничество и да предоставям доноси в писмена форма, но тези опити на служителите на ДС не постигнаха успех. Как обаче да се обяснят следните факти, които ще посоча тук, свързани с дейността на ръководители на евангелистки представителства?
През 1967 г. е привлечен за агентурна дейност в чужбина конгрешанският лидер п-р Асен Симеонов. Само седмица след завръщането си от Международна конференция в Белград по линията на ССЦ (4-12.12.1967), където участва заедно с представителя на БПЦ проф. Тодор Събев, Симеонов предава подробно сведение на властите за протеклата конференция, както и за разговори със западни участници и журналисти, в които лансира невярната теза за „пълна свобода на религията” у нас.19 През 1971 г. председателят на СЕПЦ п-р Ангел Динов предава сведение на властите за срещата си с двама австралийци, които го разпитвали за братята Харалан и Ладин Попови. В този частен разговор п-р Динов ги определил като „нелоялни граждани” към комунистическата власт и заявил, че в България „имало свобода на изповеданията”.20
Тази линия на председателите на СЕПЦ, която изпълнява агентурни поръчки и предава на запада дезинформация за действителното състояние на религиозните НЕсвободи, е възприета и от следващите лидери. Особено драстичен е казусът на п-р Иван Зарев, който наследява п-р Динов. В агентурните сведения на ДС той е вписван като „другаря Зарев” – една твърде рядка практика за такава документация. След едноседмично посещение в съседна Румъния п-р Зарев предава донесение в ДС, че „Вулбрант (sic!) също пише против Румъния и строя там”.21 Прави впечатление, че Зарев предава неточно името на известния противник на режима на Чаушеску – п-р Рихард Вурмбранд, който е автор на няколко критични книги за диктаторския режим. Зарев предава неправилно в друго донесение дори името на главния секретар на Св. Синод еп. Дометиан, когото нарича „отец Деметиан”.22 От архива на ДС е видно, че следващият председател на СЕПЦ п-р Динко Желев също е използван за агентурна дейност23, но неговото досие не е открито за достъп. Повече сведения за многостранната „агентурна дейност” на дългогодишния председател на СЕПЦ п-р Виктор Вирчев се намират в неговото ДОР (Дело № IР-12686. АМВР-ДС № 65404/83). Вирчев редовно предава на ДС писмена информация за числения състав на ЕПЦ Перник като неин пастир, за отделни лица, за събирания, за чужденци и т.н. Вследствие тази информация на мнозина са нанесени морални и други нематериални щети.
От казаното дотук е видно, че „внедрените агенти” в християнски деноминации като конгрешаните и петдесетниците са донасяли редовно на комунистическите власти всякаква информация, провеждайки у нас и в чужбина атеистичната линия на тоталитарната държава. Именно в това се състои според мен големият грях на Църквата, който продължава да тегне върху нея в посттоталитарната ни епоха. Тежестта на „агентурния грях” обаче става още по-осезаема, като се има предвид факта, че християнски лидери като Зарев се опитваха да накарат своите подведомствени да бъдат във всичко „лоялни” спрямо комунистическата власт и ДС, т.е. да се превърнат в слуги на противниците на християнската вяра.24
Този страшен грях продължава да очаква публично покаяние като онова, което направи папа Йоан Павел II за греховете на римокатолицизма. Грехът на „агентурния проблем” трябва да бъде изповядан не само пред Бога, но и пред цялото българско общество. Той трябва да бъде извикан високо от черницата на личното ни и църковно смирение и разкаяние, за да бъде чут от Спасителя на човечеството, който е готов да ни насърчи: „Слез скоро; защото днес трябва да престоя у дома ти” (Лук. 19:5). Не го ли направим, Христос ще остане извън дома на съвременната Църква, а ние ще продължаваме да се замозаблуждаваме, че Той ни е удостоил със Своята прошка!
Д-р Вениамин Пеев е роден в гр. Русе (1950). Завършва Богословския факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” (1978 г.). Защитава докторска дисертация по философия в НБУ (2009 г.). Главен редактор е на Годишника на ВЕБИ от 2009 г. Последните му публикации са монографиите: Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., “Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, “Абагар”, 2012; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. В. Търново, “Абагар”, 2014. Отговорен редактор в екипа на „Свобода за всеки”.
Използвана литература:
1. Кирилица
Банков, Ст. Досието. От двете страни на желязната завеса. Бургас, 2001.
Вирчев, В. Дело № IР-12686. АМВР-ДС № 65404/83, л. 1-80.
Градев, Вл. Политика и спасение. С., Изток-запад, 2005.
Дерида, Ж. Вяра и знание. С., ЛИК, 2001.
Знеполски, И. (състав.). Тоталитаризмите на ХХ век. Институт за изследване на близкото минало. 2010.
Методиев, М. „Уникален ли е българският опит? Намесата на държавна сигурност в живота на изповеданията през комунизма”. – В: Годишник на ВЕБИ № 4-5 (2011/2012). 33-54.
Пеев, В. Бог, вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992.
Пеев, В. Съвременни богословски системи. С., „Бъдеще и надежда”, 2009.
Пилев, А. Пастори агенти на ДС. С., 2013.
2. Латиница
Abbott-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament. Edinburgh: T & T Clark, 1999.
Bonhoeffer, D. The Cost of Discipleship. New York: Macmillan, 1963.
Graupera, J. “Forgiveness & Debt. Reflections from Difficult Forgiveness <jordigraupera.cat/…/forgiveness-and-debt-refl…>
Postdamer Kirche, 3 (21.01.1990). S. 8.
Postdamer Kirche, 6 (11.02.1990). S. 2.
Ricoeur, P. “Memory, History, Forgiveness: A Dialogue Between Paul Ricoeur and Sorin Antohi” (March 10, 2003). 8-25. www.janushead.org/8-1/ricoeur.pdf
Ricoeur, P. Memory, History, Forgetting. Univ. of Chicago Press, 2004.
Volf, M. Exclusion & Embrace: A Theological Exploration of Identity, Otherness and Reconciliation. Nashville, 1996.
