{loadposition user10}
От гледна точка на устройството на обществото, с което се занимава социологическата наука свободата на мисълта, съвестта и религията може да се сведе до класическия въпрос за отношението между религия, респективно църква и държава. Но това не е достатъчно. Може да се твърди, и един по-внимателен анализ ще покаже правилността на такова твърдение, че свободата е конститутивен признак на прогресиращите социални системи и че връзката между свобода на мисленето и на изразяването, на споделянето на мисълта и вярата е решаващото условие за постигане както на материално, така и на духовно благоденствие на хората.
Строго погледнато, липсата на репресия при споделянето на вярата и убежденията не е условие, без което не може да съществуват социалните системи. Опитът на тоталитарните режими на 20 век – като се почне от болшевишката революция през 1917 г. и се свърши с геноцида срещу собствения народ, упражнен от червените кхмери в Камбоджа през трите им години (1976 – 79) на власт в тази далекоизточна страна, показват, че обществото и неговата държавна форма могат да съществуват и в условията на чудовищна несвобода.
Впрочем не е необходимо да се ходи чак до Камбоджа – опитът от албанския комунистически експеримент, който се опита да изгради първата в света съвършено безрелигиозна държава ясно сочи, че обществата и държавите могат да съществуват и в условията на най-жестоки репресии върху свободата на религията. Това, без което обществата не могат изобщо да съществуват, е пълната липса на човешки или материален ресурс за тяхното самовъзпроизвеждане – масово унищожение на хората или на природната среда, която не само ги заобикаля, но и удовлетворява всичките им материални потребности.
Основополагаща роля на свободата на съвестта и вярата
Свободата на мислене и вярване е абсолютна. Тя е неотнимаемо присъща на човеците по простата причина, че може да бъде отнета единствено със смъртта на мислещото тяло (грубо казано, трябва да отрежем главата, за да отнемем на тази глава свободата да мисли). Свободата на изразяване, на споделяне на вярата и мислите, позната като свобода на словото, е, от една страна, външен израз на свободата на мисълта и вярата, а от друга, е condition sine qua non свободата на мисленето да бъде обществен, а не само индивидуален факт. Без наличието на обществения факт индивидуалният губи изобщо значението си. Освен това, свободата да мисля самостоятелно е също неразривно свързана със свободата на словото – липсата на “многогласие” в обществото води до пълна доминация на един единствен глас – този на държавата и в крайна сметка до промиване на мозъците, което е една от най-страшните форми на “мека”, външно нерепресивна несвобода.
Нека тогава се запитаме за какво ни служи свободата на мисленето, на вярването и на споделянето на мислите и вярата – т.е. свободата на словото? Има ли свободата социологическа функция? Струва ми се, че положителният отговор, макар да изглежда очевиден, се нуждае от аргументация. В своя общ вид той може да се формулира така: свободата на мисълта, съвестта и религията осигурява възможността за саморазвитие на обществата. Там, където тя съществува, наблюдаваме бурен ръст както на общественото, така и на личното благосъстояние. Там, където тя се потиска, обществата стагнират или дори регресират.
Американският модел и Първата поправка
Връзката между свободата на мисълта и убежденията, съчетана със свобода на словото и просперитета очевидно се показва най-ярко от опита на САЩ. Уникалната мъдрост на “бащите – основатели” доведе до единственото в света конституционно положение – Първата поправка на американската конституция забранява на законодателите да приемат закони, провъзгласяващи дадена религия за държавна или изобщо фаворизиращи я по някакъв начин.
Какво, в същност, дава Първата поправка? Тя дава възможности – поле за експерименти, търсения, лутания. В множеството от религиозните и мисловни експерименти няма такъв, който изначално да е обявен за решаващ, в множеството от пътища няма един, който авторитетът на властта да е обявил за “единствено правилния”. Всички са и правилни, и неправилни. Какъв е материалният резултат от тази вградена в тъканта на американското общество свобода на мисълта и съвестта? Ами това, че предприемачът първо, е свободен от изначални предписания за успех и второ, може да следва повелите на собствената си съвест, когато се стреми да измисли такъв продукт, начин на производство или услуга, които най-пълно да отговорят на нуждите на хората.
Тук силното твърдение е, че свободата на вярата означава и предполага морално спокойствие за резултатите от дейността, и, че освен това, липсват всякакви – вътрешни и външни – прегради пред експериментирането със стопанските форми. Резултатът е, че въпреки всички пророкувания и въпреки непрестанните опити да се обобщават частични факти и да се прокламира края на “американската ера” обществото на САЩ, неизменно през целия 20-ти век, държи първенството и по материално благосъстояние на своите граждани, и по политическа и гражданска свобода.
Впрочем Европейския съюз – по начин различен от американския – също е вградил религиозната и неразривно свързаната с нея политическа свобода във фундамента на своята конструкция и това е една от ключовите причини за бурния ръст на Западна Европа през втората половина на отминалия 20-ти век.
Религиозната свобода и политическия процес – Китай, Средна Азия
Връзката между политическа и религиозна свобода е неразривна – където липсва първата, липсва и втората, и обратно. Разбира се, има примери на проспериращи общества, в които свободата е ограничена – и религиозната, и политическата.
Такъв пример е съвременен Китай. Но кога започна бурният ръст на китайската икономика? Когато мъртвата хватка на далекоизточния вариант на единствено правилната “религия без Бог”, тоест на маоизма, беше отхлабена след смъртта на Мао Дзъ дун през септември 1976 г. Но и сега в континентален Китай сурово преследват последователите на религиозната група “Фалун гонг” и липсва свобода на политическите обединения и на политическото слово.
Не е далеч денят, в който новопридобитата икономическа свобода ще се сблъска с ограниченията върху мисълта, вярата и споделянето им и ще бъдем свидетели на едно от двете – или връщане към нормите на ортодоксалния комунизъм, или изчезване и на последните му остатъци от обществения терен на континентален Китай. Но реализацията на първия вариант неизбежно ще бъде съпроводена с икономически регрес.
Впрочем примера на средноазиатските посткомунистически страни също е показателен. Дошлите там на власт втори ешелони на комунистическата номенклатура прегърнаха фундаментализма като свое политическо верую и затова там – в Азербайджан, Туркмения, Киргизия, Туркменистан – сме свидетели на религиозни гонения, които в някои случаи по размах и жестокост надхвърлят дори примерите от комунистическото минало на Съветския съюз. В по-мека форма това се наблюдава и в Русия, където – стъпка по стъпка – религиозните репресии, но сега насочени не към носителите на новата официална идеология – православните, а към “инакомислещите” йеховисти, баптисти, и изобщо евангелисти, се засилват.
Общото между всички тези примери е това, че там, където липсва религиозна и/или политическа свобода, липсва и благоденствие, или то е силно ограничено. Причината е в липсата или в силно стесненото поле на възможностите.
Единомислието ражда нищета. При това обикновено там, където няма или се преследва политическата свобода, няма или се преследва и религиозната. Дори неграмотните авторитарни или тоталитарни управници усещат, така да се каже, “с кожата си”, че свободата на религиозното изразяване е майка и на политическата свобода и затова се стремят да подгонят и “инакомислещите” религии.
Българският антирелигиозен “модел”
България като че ли е пример, който подронва развиваната тук обща теза. Нашият народ, казват мнозина, е нерелигиозен. Тук религията на мнозинството има слаби корени в душите на хората. Затова връзка между религиозна свобода и благосъстояние не се наблюдава. Ако обаче се вгледаме в подробностите, ще видим че адептите на тази гледна точка не са прави.
След 1989 г. и България изживя свой период на религиозни гонения. Нека си спомним държавно дирижираната истерия около т.н. “секти” през 1993 – 1997-8 г. Съвпадаше ли този период с години на стопански подем, с излизане от посткомунистическата икономическа криза? Съвсем не. Напротив, това беше период на икономическа катастрофа, причинена от опита за държавно дирижиране на стопанството в условия, когато това вече не бе възможно. Този опит не случайно беше осъществен от посткомунистически елити, които също така неслучайно съзряха в “новите религиозни движения” свой първостепенен идеологически враг.
С какво т.н. “секти” заплашваха новите комунисти около Виденов и сие? Със своето могъщество? С многобройността си? С някаква открита опозиционност? Нито с едно от трите. Те заплашваха проекта на новия авториаризъм, който се нуждаеше от идеология. И поради невъзможността да припознае отново комунизма за своя такава, изхода се виждаше в едно насаждане на православен фундаментализъм. По един естествен, нетеоретичен начин този пример от близкото минало показва, че когато елитите мислят в термините на ограничаване на възможностите, защото те – със самото си съществуване – противоречат на “единствено правилната доктрина” то религиозната и политическата репресия вървят ръка за ръка. Заедно с тях бодро крачи и стопанският неуспех.
За съжаление, посткомунистическото мислене не е чуждо и на сегашните ни, самопровъзгласили се, либерали управници. Акцията от 20-21 юли 2004 г., когато около сто православни храма бяха запечатани с помощта на полицията, а свещениците им – изгонени, показва ясно това. Омаяни от фалшивата догма за т.н. “единство” на мнозинствената църква, управляващите предприеха фатална стъпка, която ще доведе – и вече довежда – до задушаване на слабата и полубезпомощна надежда, че Българската православна църква би могла да поеме отново адекватната си обществена роля. А тя е да бъде морален ориентир за вярващите, да е техният компас, насочващ ги по пътя на нравственото поведение.
Алтернативните сили в БПЦ, въпреки цялата разнородност или дори ограниченост на мотивите си, все пак въплъщаваха нови възможности. С тях и чрез тях беше възможно така необходимото осъвременяване на православната практика и доктрина. С тях и чрез тях беше възможно връщането на социалната и благотворителната дейности като обичайна практика на Православието. С тях и чрез тях живецът на моралното обновление, а значи и на нарастването на обществения авторитет на БПЦ беше възможно.
Но репресията от 20 юли, 2004 г., ясно показа, че който не се подчинява на едно вече отдавна вървящо на огромно разстояние зад времето ръководство, няма място в БПЦ. Резултатът се вижда с просто око – повърхностна религиозност, морален вакуум, липса на ориентири, бум на престъпността. “Ако няма Бог, всичко е позволено”, беше казал Достоевски. В съвременните плуралистични общества религиите са носителите на нравствените норми. Те – религиите – могат да бъдат разрушени и чрез външни репресии, и чрез репресивно “укрепване на устоите”. В българския случай наблюдаваме второто.
Възможно ли е гражданско общество в България?
Напоследък израза “гражданско общество” е толкова моден, че почти се изпразни от съдържание. И все пак като самодействие на самоорганизиращи се обществени групи гражданското общество възниква именно в периода на Реформацията. Точно борбата за нова религиозност ражда и гражданското общество.
Дали има у нас гражданско общество? Отговорът на този въпрос е много спорен. Но то съществуваше – под маскиран вид – дори и при комунизма. Въпросът е колко то е силно и как може да наложи своя “дневен ред” в обществото.
В случая с религиозната свобода у нас гражданското общество претърпя поражение. Управляващите елити умело заблудиха публиката, че в БПЦ се води спор “за имоти” и по този начин мнозинството от хората не усетиха, че парче свобода – да избираш сам при кого да се черкуваш, им беше измъкнато изпод краката. С това самата идея за гражданско общество понесе у нас тежък удар. С това теренът за възход на авторитарни водачи и режими се увеличи. И ако в страна – членка на Европейския съюз е почти невъзможно – поради външни причини – да се възцари действителен авторитаризъм, то стагнация на демокрацията е възможно. И безсилието на нашето гражданско общество по “църковния въпрос” разширява полето за поява на нов авторитаризъм.
И все пак надежда има. В едно пловдивско – село (с. Устина) християни и мюсюлмани се обединиха в защита на своя свещеник, изгонен от своя митрополит за “неподчинение”. Хората там са готови на крайни действия, за да защитят духовния си пастир, както заяви преди няколко дни по БНТ техният водач д-р Георгиев. На другия край на България – във Варна – енориашите са тези, които не напускат духовния си пастир отец Любомир Попов, който показва невиждана у нас морална устойчивост и водачество, сравнимо единствено с това на първоапостолите. Той, изгонен от храма си, служи в едно приспособено помещение, поддържан всеотдайно от обикновените миряни и гонен както от църковните, така и от светските власти. Така че надежда все пак има.
Емил Коен е роден на през 1951 г. Завършил е философия и социология в СУ “Климент Охридски”. Член-основател на Българския Хелзинкски комитет от 1992 г., и понастоящем член на Управителен съвет. От февруари 1994 г. е председател на основаната от него Фондация “Толерантност”, която се занимава със защита на религиозните човешки права на българските граждани. Фондация “Толерантност” защити много преследвани заради религиозните си убеждения хора по време на кампанията срещу т.н. “секти” през 1993-1998 г. включително и чрез дела пред ЕСПЧ в Страсбург и в сътрудничество с БХК.
